online poker

Масаж за очите и грижа за погледа с Genifique Yeux Light Perl на LANCOME

Преди няколко месеца в един телевизионен репортаж се наложи да ми снимат окото от съвсем близко. Когато го видях след това на монитора, се ужасих! Продрано с бръчици като паяжини, подкрепено от солидна зеленикавокафява сянка, с едва забележима за другите, но не и за мен торбичка и изобщо око,  потънало в една такава тъжна отпуснатост, която, ако не бях толкова суетна, можех да опиша само с една дума – остаряване… Разбира се, това не се отнасяше само до едното ми око – другото си беше съвсем в същата кондиция, просто не преживях ужаса да го разгледам така отблизо на екран. Мдааа… Беше един от ония моменти, след които с дни избягваш да се застояваш пред огледалото, сякаш то ти е виновно. И да, знам, че трябваше да се направи нещо.

Имам поне пет действащи в момента полуизхабени крема за околоочния контур. Лошото е, че ги нанасям, като че някой ще ме проверява след това – набързо, някак между другото между измиването на зъбите и сутрешния грим или непосредствено преди да заровя лице във възглавницата. Да си призная, често даже забравям тази част от ежедневното „кремомазане“. Кремът за лице си стои до леглото ми, така че дори и в хоризонтално положение да мога да го нанеса. Продуктът за около очите обаче стои точно на два метра от леглото ми, но веднъж паркирана под завивката, тези два метра до него изведнъж ми се струват като тричасова планинска екскурзия И така в услуга на мързела си не мърдам от леглото, затварям очи и се извинявам наум пред себе си… Лоша работа, знам.

Онази лична среща с оченцето ми обаче запали искрата и в следващите четири месеца пробвах Genifique Yeux Light Perl на LANCOME. За да бъда точна, ще изпиша тук всичко, което чета от предната страна на флакона. Та там, освен цитираното досега, пише още: Activateur de jeunesse illuminateur regard. Под него е преводът на английски: Eye Iluminating youth actovator. Независимо дали владеете френски или английски, ще разберете, че този серум обещава да даде повече светлина на зоната около очите и да активира младостта. Да, бе, да, казах си аз тогава, защото подобни обещания продават тонове околоочни продукти от всякакви марки. Не, че нямам доверие на LANCOME, но чак пък да активира младостта… Още повече, че недоверчивото ми женско съзнание веднага подложи на съмнение още един факт – серумът има много различен начин на нанасяне. Всъщност флаконът, който прилича на шишенце за лак, има капачка, към която е прикрепен специален апликатор. Напомня точно четчица за лак, само че в края му вместо нея има асиметрична метална перличка. Всъщност тя е потопена в серума и когато я извадиш от шишенцето, дори трябва да я отъркаш леко в стените на гърлото му, за да падне излишното количество. Това, което остане, се нанася върху цялата околоочна зона с леки масажни движения. Перличката се движи на много посоки, така че успява да достигне до всяка точка в тази толкова капризна зона. Усещането от допира й е много приятно – леко хладно, много гладко и освежаващо.

За да нанасям правилно серума, порових в интернет, за да видя какво препоръчват вече използвалите го. Попаднах на малко видео, в което с перлата първо правеха леки кръгови движения в зоната под очите, а след това нещо като дъги над клепача и под веждата. После поставяха апликатора в по.израчените бръчки и с нежно натискане ги „изглаждаха“ в посока от носа навън от лицето. След пълното втриване на серума, довършваха масажа с възглавничката на безименния пръст, като така обираха и останалото непопиваемо количество продукт.

Да разкажа малко и за самия серум. Важно е, че в него има кофеин и екстракт от водораслото клорела (chlorella).   Това обяснява доброто действие срещу подпухналостта и тъмните кръгове. По-важно е да знаете обаче, че в тази формула няма парабени, сулфати, синтетични аромати, ГМО-та, триклосан и т.н. ужасяващи химии. Консистенцията му е като на вода, в която е разтворено малко брашно. Самото нанасяне дава усещане за приятен хлад, а продуктът попива за минута толкова добре, че можеш спокойно да се гримираш, без сенките да влизат в блъчките или да остават на петна. Не мога да кажа, че ефектът е моментален, а и подобни обещания винаги са ме карали скептично да свивам очи. Тук на първо място не е уау резултат, а едно много приятно усещане, което те кара с удоволствие да искаш да го използваш пак. Мога да го сравня с онзи много женски момент, когато цял ден ходиш на високи токчета,  вечерта мяташ с примижени от куф очи обувките в коридора и мушкаш уморените си стъпала в пухкави и топли пантофки. С  Genifique Yeux Light Perl е точно така – едва дочаквам да си изтрия грима от лицето вечер, за да мога, докато пия чаша вино и си слушам музика, да си направя едно малко очно спа удоволствие с въпросната освежаваща перличка.

За да съм полезна, ще дам и конкретни резултати. След четири месеца употреба мисля, че очите ми изглеждат далеч  по-добре.Не, че съм смъкнала десет години от погледа си (а и не искам да го правя), но имам чувството, че фините ми бръчици са някак по-незабележими, бялото на окото ми изглежда по-искрящо, тъмните кръгове (които си имам по рождение) не са така натрапчиви, а станалата константа отпуснатост под долния клепач изглежда доста респектирана. И, да, знам, че козметиката не прави чудеса, но съм сигурна, че може да ни кара да се чувстваме чудесно.

Genifique Yeux Light Perl е от продуктите, които препоръчвам, ако искате да се погрижите добре за околоочната зона, където нещата с остаряването са най-драматични. Единственото притеснително е, че това е скъпа козметика и цената не е никак пренебрежима. Имайте предвид, че съм го виждала на различни цени в различни магазини по света, но се подгответе за нещо от сорта на равностойността на  $65-70. Заслужава си, защото продуктът е напълно достатъчен за около два месеца употреба по два пъти на ден. Ако ви идва наистина скъпо, можете спокойно да го използвате например сутрин преди да се гримирате и да излезете навън, а вечер да слагате някой достатъчно добър, но не така скъп околоочен крем. Лично аз съм пробвала в комбинации с продукти за около очите на NUXE и нещата са се получавали чудесно. Важното е обаче никога да не се отдавате на онзи опустошителен мързел, за който ви разказах в началото, защото зоната около очите най-добре си отмъщава за подобно нехайство. На другия ден торбичките са провиснали като пазарна мрежа с по едно кисело мляко на дъното, бръчиците са се разположили навсякъде, а всяко разтъркване на окото ви изумява с оригиналните пластилинови скулптури върху долните клепачи след това – така суха и нееластична става кожата там.

ПП Извинете ме за малко траш снимката, но държа да правя и свои собствени домашни фотографии, нищо, че не са особено изпипани професионално. За сметка на това сложих и една от интернет – да е сигурно, че все пак ще видите как изглежда продуктът. :)

Tags:


Написах много текстове за козметика. Изпробвах какви ли не продукти, четох прес информации за кремове и лосиони, които сякаш описваха последния космически проект на НАСА, видях как някои уж невзрачни мазила се оказаха истински магични, а други – пълен провал, въпреки огромните обещания и вложените в тях пари.

Омръзна ми да пиша козметични текстове, в които всичко трябва да е „революционно“, „невиждано“, „иновативно“, а превъзнасянето задължително е константа само, защото вносителят, производителят или някой там по веригата, плаща пари за реклама. Не искам да лъжа, когато спиралата на някоя прехвалена марка изобщо не струва. Искам да мога да ви кажа да си купите някоя по-евтина, но далеч по-добра. Нямам желание да покривам целия безкраен козметичен пазар, защото, като на всеки пазар изобщо, и той е пренаселен с всякакви ненужни и неработещи претенции. Нямам намерение да пея в хора на бюти редакторите, защото знам колко подвластна на политиката на изданието им е тяхната работа.

Затова:

В моята секция за козметика обещавам да ви представям продуктите, терапиите и местата, които са ме впечатлили наистина.

Ще ви казвам истината и само истината за всичко, което смятате да си намажете на лицето, косата или тялото.

Обещавам, че в нито една статия няма да употребя думата „нотка“, когато става дума за аромат.

Обещавам още и че няма да четете клиширани информации, в които има устойчиви словосъчетания от типа на „младежки вид“, „малките палавници“, „подмладяващ ефект“, „крайъгълен камък“…

Няма да четете и за митохондрии, фоликули, фибробласти и други адски термини, които си ги разбират само козметиците, дерматолозите и хората с нАучни претенции…

Когато си позволявам да давам съвети, те ще са само от позицията на собствения ми опит. Затова, разбира се, ще са строго субективни и като такива ще подлежат на ожесточена критика от всички страни, най-вече от страна на читателите. Чувствайте се спокойни да го направите, както се казва!

Вярвам, че козметиката е един прекрасен начин да правим на себе си малки подаръци. Благодарение на нея обръщаме внимание ежедневно на най-важните и изразителни части на лицето си – очите, устните, кожата…както и на най-хубавото, което си имаме за цял живот – тялото.

Приемам грима като ежедневна среща със себе си и старание да изглеждаш добре в своите очи и в тези на другите.

Смятам ароматите за част от аурата на един човек и вярвам, че те разказват много за този, който ги избира и носи.

Обожавам ежедневната бяла грижа за кожата, защото тя ми дава усещането, че съм близка със себе си. Кара ме да се вглеждам, да се познавам, да се докосвам и успокоявам.

Обичам всички терапии, които ме карат да усещам живота у себе си, като ме карат да отделя час от деня си, за да му се поклоня.

В тази нова категория в блога ми искам да ви разказвам моите козметични приказки. Дано успея да ви бъда полезна – не само с информация, но и с отношение и… малко време за губене.


По beauty case-а ми ще ме познаете…
Maria's beauty case


Това е всичко, което в този момент нося в козметичната си чанта всеки ден. Тези малки и големи кутийки, флакони и тубички ежедневно ми дават самочувствие. Понякога имам усещането, че е достатъчно просто да ги отворя и те сами ще тръгнат да ме гримират – толкова добре познават вече лицето, контура и начина ми на сутрешно разкрасяване. Харесвам ги не само като продукти, но и като предмети. Защото козметиката няма как да се изчерпа само с мазила, текстури и цветове – тя е отношение, аксесоар, малък предмет, който те докосва с нещо лично. Нали и на вас ви се е случвало да купите червило само, заради красивата гилза? Или парфюм просто, защото флаконът му би стоял вдъхновяващо на онова там толкова специално място върху тоалетката…

Та ето я моята група за бързо реагиране. Живеят в една средноголяма синя козметична чанта CHANEL. Добре се разбират, защото всеки един от тях си знае съвсем точно работата. Трито на SHISEIDO практически може да завърши напълно един лек ежедневен грим. Светлият нюанс покрива издутите части на клепача, светлокафеникавият е перфектен за вежди (нанасям го с четчицата, не с апликатора), а розовото стои супер свежо в края на окото точно под ъгъла на веждата. Същото това розово може да служи и като руж, стига да имате четка като моята. С нея не се разделям, защото тя за секунди може да изтрие онази белезникава жълтевина, която се настанява върху лицето ми в края на един работен ден. С блъша на SHISEIDO (юбилейна Camelia с три идеално балансирани цвята – бяло, розово, червено) пък мога да направя чудеса – малко бяло над очите и върху правата линия на носа, леко розово на клепачите и набързо преминала четка върху всичките три нюанса за скулите.

Към  4 Ombre на CHANEL имам отношение като към човек. Но такъв, на когото можеш да разчиташ наистина. От 15 години винаги имам по една от тези четворни палитри, защото гримът с тях е ритуал. Харесвам нюансите и това си личи – винаги използвам всеки един от тях, при това сухи за дневен грим или влажни – за по-силен вечерен. Вървят много добре със спиралата CHANEL. Тя покрива като чорап всяка мигла, стои си на мястото, без да се рони и има убийствено черен цвят. Има и един недостатък – много трудно се трие и въпреки тоалетното мляко и мицеларната вода, на сутринта е образувала леки тъмни кръгове около очите ми.

Пудрата CHANEL е нещо специално. Тази пък има много деликатен сатенен отблясък, който прави лицето някак „светнало“. Може да се използва направо върху кожата, стига кремът да е попил. Върху ВВ крем прави нещо като нежен филм и стои наистина невидимо. Ако се сложи над фон дьо тена пък запълва малките бръчки и пречупва светлината върху тях така, че те наистина изглеждат някак по-меки и загладени.

Вижте сега гланца. Обикновен, с лек блясък и естествен нюанс на розово, на SEPHORA. Когато очите са по-силно гримирани, той е напълно достатъчен, за да може устните да не изглеждат сухи като августовска нива. Няма кой знае какви лековити качества, но пък не се разтича по бръчиците около устата и не стои мазно, сякаш току що сте изпили бутилка олио. Опитвала съм да подсиля цвета на устните, като сложа малко от червеното она блъша върху гланца. Получава се!

Завършвам с парфюма. Точно този Serge Lutens носи романтичното име „Копринени чорапи“ и това казва много за качествата му. Нечовешки си падам по нишовата парфюмерия, а пред ароматите на LUTENS напълно капитулирам. Да описваш парфюм е като да описваш картина – каквото и да кажеш все е малко и неточно. Все пак, това ухание ми носи много: малко романтичен дъх на детски розови бонбони; леко остро присъствие на превърнал се в семейна ценност ръчно направен парфюм някъде в дъното на гардероба на изискана, възрастна госпожа; червени жартиери, небрежно хвърлени върху пухена възглавница, където още стои дупката от нечия неустоимо красива мъжка глава; бяла кала с жълти тичинки, които ръсят прах върху носа ти и те карат да кихаш… Мдааа… Ароматите са цели книги, в които тепърва ще заравям нос…

Това съм аз, погледната откъм дъното на личната ми козметична чантичка. Нещо като ехография на най-суетното ми аз. Рентгенова снимка на моята собствена грижа към себе си.

Добре дошли в един от най-интимните ми женски светове. Настанете се удобно, ще се забавляваме.


Tags:
авг-7-2013

Муста и брадаци

Posted by Maria Kassimova under Течни състояния

Леко наболата брада е шик през лятната ваканция, бръснатата глава е по-скоро мутренски стайлинг, а във високия бизнес господата трябва да са с гладко лице и добре поддържана прическа

Не мога да се сетя за нито едно лице от днешната българска политика, което да има брада. Освен, разбира се, някои странни елементи, опитващи се да влязат оттук-оттам в законодателната или изпълнителната власт, но на тях така или иначе не гледаме сериозно. Само преди двайсет и три години обаче новата демократична идея дойде със своите нови лица, голяма част от които носеха къде по-поддъжани, къде съвсем натурални бради, мустаци и по хипарски неподдържани коси. Видът им беше коренно различен от този на опрятните партийни функционери от социалистическите години и тази разлика беше не просто факт – тя беше политическа необходимост.

Днес картинката с брадите, мустаците и косите в българската градска среда не е особено пъстра. Настанилото се еднообразие обаче си има причина и колкото и да ви се вижда странно, тя си има политико-социално обяснение. И мястото на етикета в този случай е да даде необходимите рамки, в които видът на лицето, с все брадите, мустаците и прическите, да отговаря както на социалното ни положение и кариера, така и на местата, където обичайно или случайно се появяваме. Без, разбира се, тези рамки да ни карат да се правим на нещо, което всъщност не сме.

Брадата история

Ако се опитате да извадите от паметта си кой да е портрет на известен ренесансов творец, ще установите, че почти в сто процента от случаите той е със солидно лицево окосмяване. Брадата в онези години, а и няколко века след това, е символ на възмъжаване, отличителен белег за артистичност, мощ и власт. Заедно с това обаче католицизмът не понася неговите най-верни слуги – монасите, да поддържат растителност върху лицата си, затова и подстригването е особено важен ритуал в този тип изповядване и служене на християнството. Чистото мъжко лице в този случай има и още една задача – да демонстрира смирение, подчинение и липса на изявено мъжко его пред бог.

В нашата българска действителност нещата пред онези векове стоят по по-различен начин. Мъжкото, селско българско население задължително трябвало да носи мустаци. Те са символ на порастването на момчето, затова и първото бръснене на много места се извършвало ритуално. Младежите очаквали с трепет над горната им устна да поникне “сиромашка стряха”, след което бързали да я избръснат, за да заздравят корените на пръкващите се мустачета и час по-скоро да ги превърнат в плътни, засукани опашки, прикриващи почти плътно цялата горна устна. Мъжът без мустак бил обект на пиперливи подигравки, независимо, че причината за това може да е физическа. Кьосе ли си, търпиш острото чувство за хумор на цялото село, жениш се за най-грозната мома и цял живот завиждаш на мъжагите с напърчени мустаци.

Що се отнася до брадите в някогашното българско общество, те не били чак толкова популярни. Задължително с бради обаче били православните свещеници и монаси. За разлика от колегите си католици, те нарочно оставяли лицевото си окосмение на свобода и демонстративно не полагали за него никакви грижи. Според правилата на църквата или манастира брадата, дългата коса и неподредения мустак са знак за липса на всякаква земна суета и пренебрежение към телесното в името на божественото. Всъщност и днес положението с брадите в православието си е същото – дългата брада е символ на целомъдрие и добита мъдрост, затова и свещениците с по-висок църковен ранг следва да имат по-дълга брада.

Покажи ми брадата си, да ти кажа колко си богат

Горе-долу такова е положението след Освобождението и първите десетилетия на структурирането на новата българска държава. Сега обаче тлъстите волни селски мустаци се превръщат в софистицирани и добре оформени мустаки, стилизирани най-вече от градските бръснари според “французката мода”. Разпасаните монашески бради от миналото скоро кацват на лицата и на светските мъже, само че във вид на добре подстригани “катинари”. Новите господа, желаещи да влязат в политиката, търговията, банковото или застрахователното дело, наред с фрака и добре ушитите европейски костюми, трябвало да се погрижат и за лицето си, като грижливо го украсят с подобаваща растителност. За целта посещавали бръснарницата почти всеки ден, а там създавали важни социални контакти, бистрели наболелите политически и икономически теми и научавали най-значимите градски и държавни новини. В този смисъл идеално поддържаната брада се превръща в нещо като визитна картичка на този, който я носи. И колкото по-стабилно стои тя върху лицето му, толкова по-стабилно присъства той в обществото. Преди години в една от онези стари, пожълтели газети от началото на миналия век прочетох статия със съвети към млади, изискани български девойки за това как да си изберат подходящ съпруг. В няколко от подточките авторката (някоя си г-жа Теодорка Пеева) настояваше те и техните майки добре да наблюдават брадите, мустаките и косите на кандидат-женихите, при това в рамките на няколко седмици. Подходящият кандидат, според госпожата, трябва винаги да е с идеално поддържана лицева растителност, никъде да не се допуска да “избиват” нови косми извън създадените вече очертания, по мустаците да няма остатъци от храна, както и да не са пожълтели от тютюна, а косата да е добре “причосана” на път или плътно назад, без стърчащи косми и “разни опортюнистки своеволия”.

Мутра стайлинг

Рядкост е да видиш днес мъж с мустаци. Не е чак такава рядкост обаче да срещнеш мъж с брада. В последните години тя някак се върна на въоръжение и това се отрази първо в модните сесии. Световните списания и дефилета се напълниха с брадясали манекени, при това с не кой знае колко софистицирани бради. Българската модна среда също се отчете с няколко такива фотосесии и билбордове, но те някак не успяха да въведат масово брадите в младото градско общество. За сметка на това обаче бръснатите глави, къде изместващи грозна плешивост, къде просто като мутро тенденция, са навсякъде. За съжаление българските мъже някак свикнаха с този гологлав вид и дори господата с все още гъста коса, предпочитат да се подстригват като затворници, вместо да експериментират със стилове и прически. Сигурно затова едно от първите неща, които западноевропейците забелязват у българите, са именно техните голи или полуголи глави. И в лъснатото до блясък кубе принципно няма нищо лошо, стига обаче да не е гарнирано с останалите типично мутренски атрибути като плътен златен или сребърен ланец, потник, тъмни очила и чанта диагоналка. Що се отнася до мъжете, които имат достатъчно коса, не е добра идея да се подстригват като войници след клетва, колкото и удобно да е това. Първо, защото каквото и да облекат, ще приличат на наскоро освободени от затвора, и второ, този тип “прическа” говори просто за немарливост към самия себе си. А в света на бизнеса немарливостта към себе си е знак за немарливост и към поверената ти работа.

Преди време в някакво предаване един млад мъж с типичните белези на начинаеща мутра (голата глава, сребърния гердан с кръст и томните очила, които така и не свали) обясни, че голата глава при мъжете била нещо като “фалически символ”. С цялото ми съмнение, че знаеше точно за какво говори, установих, че на него му е супер окей да изглежда като… ходещ фалос. Помислих си, че нещо изначално е сбъркано в разбирането на мъжете за това какво харесват жените, щом един около трийсет годишен мъж може да си мисли, че голата му глава може да събуди чувствата на някоя дама. Дори и дамата някак да подхожда на стила му със своите надути устни, силиконови достойнства и чалга вид, не бръснатата му глава ще я впечатли. Тук основна роля има само едно – размерът на портфейла.

12 брадати правила

  1. Днес етикетът не ви забранява да имате брада или мустаци. Важно е обаче да се грижите подобаващо за тях.
  2. В корпоративния свят е по-добре да се придържате към класическия стил – чисто, добре избръснато лице и добре поддържана прическа.
  3. Ако все пак искате да се разнообразите с малко повече растителност по лицето, брадата трябва да е наистина много добре поддържана и малка.
  4. Винаги е по-добре да имате малка брада тип “катинар”, вместо само мустаци.
  5. По-дългата брада е подходяща за хора с по-артистични професии. Комбинирана с по-дълга коса, тя ще ви накара да изглеждате леко небрежен, а небрежността не е качество в света на политиката, търговията и големия бизнес.
  6. Ако решите да заложите на мустаците, трябва да знаете, че има огромна вероятност да заприличате на автомеханик, електротехник, водопроводчик или закупчик. Няма нищо лошо, ако това ви устройва или просто наистина сте такъв.
  7. В никакъв случай не си пускайте тънък мустак над горната устна или пък такъв тип Хитлер. Освен, че е грозен, той ще ви даде вид на застаряващ коцкар или фашист.
  8. Голата глава, съчетана с плътна, охранена брада, е комбинация, която може да се носи от наистина специални и разпознаваеми в обществото хора. От години тя е запазена марка на фокусника Астор, а напоследък в този вид се изявява и Мишо Шамара.
  9. Ако искате да имате брада и мустаци, трябва да знаете, че не всички жени ги харесват. Някои са направо гнусливи към този вид окосмяване, затова се консултирайте за това решение с най-близките си дами.
  10. В света на политиката брадата и мустаците обичайно нямат място, освен ако не сте в арабския свят. В Европа, Северна и ЮжнаАмерика политиците с мустаци са рядкост (с мустак е например изключително скромният президент на Уругвай), а тези с бради са наистина огромно изключение, въпреки че се грижат за тях с подходящо внимание.
  11. Приятната брада е наболата или т.нар десетдневна брада. Жените я харесват, стои много италиано, но отново е добре да я обръснете, ако имате важна бизнес среща или целите да спечелите важен клиент.
  12. Набола брада и леко разхвърляна коса е чудесен летен стайлинг за всеки мъж. По време на ваканция прекрасно се комбинира с ленени дрехи, една истинска панамска шапка и…примерно яхта, кабриолет или поне бял кон, с който да се явите при някоя принцеса.
Tags:
авг-6-2013

Къс ръкав – дълго неодобрение

Posted by Maria Kassimova under Издънки

За да сте стилни, предпочитайте семпли официални ризи, носете тениски само за спорт или на небрежни партита и подарете ризките с къси ръкавки на дядо си

“Не сте изискани”. Това беше написано на един от постерите на ежедневния протест в София. Носеше го приятен, млад мъж, облечен в елегантна риза с дълъг ръкав, което определено е проява на добър личен стил и в този смисъл, изисканост. Най-после в съвременната българска политика се появи послание, свързано с етикета, поведението и класата на хората, които избираме да я управляват. Сигурен знак, че гражданското съзнание отново върви преди това на политическата класа, осъзнавайки далеч преди нея, че етикетът, както и културата, са политически инструменти. При това действащи надълбоко и сигурно, защото стигат до най-трудно управляемото у един човек – сетивността и емоционалността му.

В следващия текст обаче ще се концентрирам върху нещо далеч по-прагматично – въпросът с отношенията между дългия и късия ръкав.

Ризата ми бяла, ръкавът ми – дълъг

В класическия етикет от по-старо време казусът за срещата между късия и дългия ръкав изобщо не съществува, защото ризата като такава е създадена само и единствено с дълги ръкави. Да не забравяме, че дълги векове тя е била възприемана просто като долно бельо. Била е почти една и съща както а мъжете, така и за жените, които са я използвале преди всичко като нощница. Паралелно с нея в мъжкия гардероб по-късно се появява ризата, подобна на тази, която познаваме днес, но, разбира се, добре украсена с пишни яки, къдрави ръкави и извезани предници. През викторианската епоха тази дреха започва да става далеч по-опростена и да навлиза по строги правила във формиращите се по това време дрес кодове. Ризите тогава са бели, за сметка на неудобните големи яки се появяват колосани предници, а маншетите се превръщат в нещо като визитна картичка на този, който ги носи. В края на XIX и в първите години на XX век зоркото аристократично око веднага забелязва плата, кройката и формата на маншетите и вида на бутонерите или копчетата им и по тези признаци отчита изискаността на всеки джентълмен. В онези години никой изобщо не може и да си представи, че ризата ще претърпи толкова метаморфози, че накрая да стигне до семплия къс ръкав. Просто защото всяко оголване на плътта се е считало за неелегантно и косматата мъжка ръка на показ би била нещо като черешката на тортата на простотията.

Днес, ако искате да сте наистина елегантен, давайте дължимото на дългия ръкав. В много класове по етикет учат, че друга риза, освен тази с дълги ръкави, няма. Не бих била чак толкова крайна, защото късият ръкав сам по себе си не е грозен – просто трябва да се носи на правилното място и по точния начин. Ако искате обаче наистина да впечатлите със стил, препоръчвам да носите ризи с дълги ръкави, без извинения от температурен или климатичен характер. Защото когато е топло, можете елегантно да навиете ръкава и да разкопчаете едно две копчета. Стои красиво, все още ще сте стилен, а и е много секси.

Къс ръкав, ама на какво

Етикетът е рамка, в която модата трябва да се вмести. В този смисъл той няма как да определи кое е модерно и кое не, но, макар и бавно и полека, се влияе от модата и я следва. Така че, ако модата е решила да резне ръкава на ризата по някакви причини, етикетът рано или късно ще го отчете.

Никой не може с точност да каже кога се появява късият ръкав на ризата, а и това не е толкова важно. Естествено е хората да се поразголят, когато живеят на места, където пролетта и лятото са половината от годината, а температурите стигат до 40 градуса. Огромна роля за тази важна модна промяна обаче изиграва онова толкова удобно нещо, което днес наричаме тениска. Създадена първо да служи като бельо – нещо като по-сгряващият брат на т.нар. потник – постепенно тя излиза на показ и намира своя уж по-елегантен вариант – именно ризата с къс ръкав.

Днес тениската, фанелката или тишъртката (всъщност известна в миналото с умилителното българско име “юнашка фланела”) си извоюва място и в сравнително по-елегантното облекло. Класическите поло тениски – тези, с които се играе поло, крикет или голф – са част от униформа, в която влизат още специални спортни обувки и леки панталони от плат, но не и джинси. Малката им якичка, деликатните копчета и специалния плат (сетете се за този на блузите Лакост например) ги различават категорично от обикновените тишърти. Благодарение на своя устойчив дизайн и високо качество, те са задължителна част от облеклото за практикуването на тези изискани спортове. И толкова. Няма етикет, според който въпросните фанелки да могат триумфално да влязат в бизнес облеклото (освен, ако не сте инструктор по голф например), както и няма начин да ги съчетаете с класически черен костюм. Мястото им е строго определено, а компанията – ясна – панталон от плат (в някои случаи и тъмен деним), спортни обувки или мокасини и хубав колан.

Италианците, както знаем, добре ги разбират нещата с мъжката мода. Сигурно заради това каквото измислят те, моментално се превръща в тренд и често влияе на коравите етикетни правила. На италианския вкус дължим например носенето на мокасини на бос крак, чаровните комбинации на дълго определяни като “немъжки” цветове (розово, оранжево, жълто и млечно зелено), разнообразието в носенето на мъжки жилетки и пуловери и, не на последно място, трайното настаняване на тениската в комбинации със сако или лек, летен костюм. Днес, ако искате да сте небрежно елегантен или следвате дрес код Semi formal или Casual, спокойно можете да се появите със семпла фанела с къс ръкав, дънки в тъмен деним и спортно сако, както и с ленен или памучен тънък костюм. Предполагам, излишно е да казвам, че фанелката и вратовръзката изобщо не се познават, но нека все пак уточним, че можете и да ги срещнете, стига дрес кодът да е например smart casual и ви се иска да блеснете с артистичност или пък сте следващия Джъстин Тимбърлейк.

Що се отнася до ризата с къс ръкав, тя търпи съвсем различно развитие. Мястото й си остава извън официалния етикет, така че ако държите особено много на нея, най-добре е да я носите в свободното си време, някъде около плажа, небрежно незагащена и с лек, ленен панталон примерно… Тя може да е едноцветна, карирана или закачливо шарена, но няма вариант, в който да я носите с вратовръзка или фишу. В старата българска градска традиция ризата с къс ръкав си е почти официална дреха. Затова и до днес можете да срещнете из улиците на някой морски град мъже около седемдесетте, които триумфално я носят в комплект с лека плетена шапка. В класическите правила за елегантност няма описана такава комбинация, но все пак тя е за предпочитане пред много други. Пък и като безспорно грозна можем да определим една такава визия, ако към нея се прибавят забранени в етикета обувки като мъжки сандали, чехли или т.нар. “въженки”.

Къс ръкав в женски вариант

Дамите са по-облагодетелствани от гледна точка на избора на дрехи и аксесоари. В същото време обаче понякога е много трудно да определят за себе си границата между елегантно и старомодно, секси и пошло, подходящо и неподходящо. Рамото е една особено красива част от женското тяло и заслужава да бъде показвана, когато дрес кодът го позволява. Е, бизнес етикетът не е така благосклонен – рамото си остава скрито с дълъг ръкав, сако или поне с ръкав до средата на предмишницата. Ако е горещо и носите топ без ръкави, ще трябва да се примирите с правилото, че в офиса никой не трябва да разбира това. Затова е редно да си останете със сакото, независимо колко ви е топло. Когато работата ви не е свързана с най-строгото ниво на бизнес облеклото, можете да използвате риза или дреха с къс ръкав. В този случай обаче гледайте да не изпадате в умилителни детайли като буфан ръкавчета, плисета и къдрички, якички с дантелки ипрозрачни материи.

Няколко къси правила за къси ръкави

  1. Ако можете да избирате между къс и дълъг ръкав на риза, изберете дългия.
  2. В никакъв случай не носете връзка на риза с къс ръкав. Това право имат само хората, в чиято униформа влиза тази комбинация. Например, пилоти и морски офицери.
  3. Ако носите фанела с костюм, моля ви, нека на нея да няма щампи, послания или лога.
  4. Поло тениска в комбинация с костюм ще ви накара да заплиричате на футболен треньор. Бъдете внимателни с тази комбинация!
  5. Мъжкият потник изобщо не го коментираме – такава дреха просто не се коментира в етикета. Мястото й е само и единствено в залата за спорт.
  6. Не носете тениска под официална риза. Американците го правят, но кой е казал, че те са пример за добър стил?!
  7. С потника положението е същото – той няма място под официална риза.
  8. Класическите цветове на официалната риза, с които няма да сбъркате, са бяло и светлосиньо.
  9. Когато загащвате ризата си, внимавайте копчетата да са в права линия и тя да свършва в средата на катарамата на колана.
  10. Ризата с копчета на яката е измислена от Томи Хилфигер. Тя е подходяща за по-спортен стил на обличане, затова не е добра идея да я носите в дрес код formal.
  11. Формата на яката трябва да се съобрази с формата на лицето, дължината на врата и типа възел на вратовръзката. По-широките и странично разположени яки (т.нар. италиански стил) са подходящи за двоен възел, защото той е по-масивен и изисква място. Това е и по-елегантната риза.
  12. Ризите за папийонки са специални. Шарена или по-артистична папийонка можете да носите и с по-обикновена риза.
  13. Можете да носите риза с къс ръкав под сакото и на официални места. Много е важно обаче в никакъв случай да не сваляте сакото! Късият ръкав трябва да си остане…  ваша малка тайна.
  14. Най-официалните ризи нямат джобчета.
  15. Дългият ръкав ви е по мярка, когато краят на маншета достига до основата на палците на ръцете.
  16. Когато официалната риза има леке или пък яката и маншетите са изтъркани, не я носете. Можете да носите такива ризи обаче, когато не се налага да ги съчетавате с вратовръзка и марката им е особено престижна. Тогава тази небрежност може да мине за шик.
Tags:

… и взимайте по-често душ
Извинявам се предварително на всички мъже, които взимат душ два пъти на ден, не носят два дена една и съща риза, сменят си ежедневно чорапите, мият си зъбите сутрин и вечер и се бръснат преди да са заприличали на обидени от живота чичковци. Текстът, който предстои, е написан изцяло вследствие на моята женска, физическа сетивност, излята в думи. И тъй като това е най-адекватният начин на съпротива, на който съм способна в случая (все пак няма как да натикам под душа хиляди мъже между 60 и 160 кг), ще се опитам да се отдалеча от натрапчивия аромат на човешко нечисто, който вилнее в емоционалната ми памет, и да превърна гнева на обонянието си във вид писание.

По миризмата им ще ги познаете

В книгите за индианци, които четях като дете, в портретите на доблестните каубои обикновено влизаше и кратко описание на миризмата им. Ухаеха на тютюн, кожа, конска и своя пот и уиски. За индианците никога нищо телесно ароматно не се споменаваше, може би защото авторовите епитети, свързани с описанието на ухание, бяха впрегнати предимно да пресъздават мириса на някоя и друга изпушена лула на мира. Онази ароматна среда, в която съществуваше всеки достоен каубой обаче, за мен беше истинския пълнеж на израза “ухание на мъж”. И странно, идеята за този всъщност доста отблъскващ микс от думи изобщо не предизвикваше у мен бърчене на нос в погнуса. Тъкмо напротив – някак поетично под ноздрите ми се възцаряваше ароматен облак, в който нюанса на кожа и кон (ама не пот, а просто кон) надделяваше силно над останалите физиологични подробности.

Действителността обаче далеч не е като тази в книгите. Разбрах го още в тийнейджърските си години, когато пубертетът на момчетата в класа взе да се изразява най-вече като тежка, силна миризма от неконтролирано и отчайващо непочиствано тяло. Беше време, когато осемдесет процента от населението се къпеше един път седмично и дори собствената ми майка вярваше, че през зимата душовете трябва да са разредени, за да не съм настинела. Признавам, имах около едногодишен период, в който почти на буксир ме вкарваха под душа, но все пак бях в извинителната възраст на дванайсетгодишните. С момчетата обаче нещата стояха по друг начин. Дезодорантите се построиха плавно в стаите им едва, когато оттам излязоха колекциите мач бокс, кибритени кутии и пластмасови войничета. Ползваха ги плахо, предимно за заличаване на последиците от вече осъществено обилно потене на кварталното игрище. Пръскаха ги и зад ушите си, защото по онова време много много не знаехме каква точно е разликата между дезодорант и парфюм. Твърдя със сигурност, че ежедневното взимане на душ така и никога не стана практика на една забележителна част от тогавашните момчета, днес – четиридесетгодишни мъже. И което е плашещо, макар и в намаляваща прогресия, същото се случи и с няколко следващи поколения.

Митът за мърлявия по природа българин

“Прост и нечистоплътен народ сме и такъв ще си останем”, ми каза това лято един симпатичен мъж с кола за шестцифрена сума, докато изпод косматите му мишници на талази се стелеше мириз на вкиснато. Не събрах сили да го разубеждавам, виждайки в присъствието му най-голямото доказателство за собствената му теза. Всъщност обаче историята на нашето чувство за чистота не е точно такава. В онези средни векове, когато и ние сме имали царе, хигиенната практика на българина е била далеч по-добра. Както поетично раказваше една моя преподавателка по старобългарски език от университета “покрай реките ни моми с дълги бели ризи са перяли ежедневно дрехите си, миели са косите със сапун с билки, а чистите им току-що сплетени плитки са удряли меките им бели, боси пети…” За мъжката хигиена от това време също имаше версия, според която бръсненето (без мустаците) е бил ежедневен ритуал, а умиването на краката, мишниците и деликатните места – задържителна сутрешна и вечерна практика. Само за сравнение ще припомня известните факти от френската дворцова история например, според които Луи XIV се е къпал един единствен път в живота си, перуките са прикривали плодовити семейства въшки, а парфюмите са били създадени с единствената цел да тушират носещата се из златните дворцови зали зловонна човешка смрад. Така че, спокойно – лошата хигиена не е изначална българска черта, тъкмо напротив. Нещата се обръщат някъде в дългите векове на тъмно селско съществуване, откогато идва и така популярният все още на доста места в България поздрав “Честита баня!”.

Уханието на съвременния BG мачо

Да си мачо в България е въпрос на нещо повече от престиж. В страна, в която показността е на първо място, все още има мъже, които живеят с майките и бабите си в панелни гарсионери  до табелата на града, но карат скъпа кола, имат дебел златен или сребърен ланец около врата, носят предимно черно и имат чанта диагоналка. Другите да те смятат за голяма работа е много по-важно от това наистина да си голяма работа. И чудно как в цялата тази показност елементарната чистоплътност все още не може трайно да се намести. Тези момчета смятат парфюма и дезодоранта не за част от хигиената, а за още един начин да демонстрират криворазбрания си мачизъм. Поради тази причина считат за необходимо да се къпят и ароматизират само, когато ще се показват в някакъв вид общество – чалготека или ресторант най-често. Места като кина, молове, гостита у приятели или просто разходка на улицата следователно не заслужават да бъдат удостоявани със специален аромат – там момчетата могат са се появяват в анцуг, ухаещи на вчерашното следобедно “мачле” с момчетата, чесновия остатък от сутрешната шкембе чорба за изтресняване или мириса на мръсни дрехи, дълго стояли на кълбо в гардероба.

Преди време по стечение на лични обстоятелства редовно се разхождах сутрин в един от най-големите парижки паркове. В него от години ежедневно тренират парижките пожарникари. Налага се да уточня, че парижкият пожарникар по нищо не прилича на българския такъв. Няма и помен от бирен корем или разпищолен външен вид – тези перфектно тренирани мъже всеки ден покриват определени нормативи, за да са в постоянна отлична форма и да са ефективни на терен. Правят сутрешния си крос на групи и почти ежедневно се случваше неколкократно да минават покрай мен. Първите пъти инстинктивно блокирах обонянието си като започвах да дишам през устата, очаквайки потната воня да се забие в ноздрите ми. Една сутрин обаче съвсем случайно попаднах в лекия повей, който се носеше след пожарникарите. Ухаеха на прани, изгладени дрехи и току-що избръснати мъжки лица. Практиката от времето на Луи XIV очевидно отдавна си е останала в една друга цивилизация, далеч от съвременната, където да си чист означава да си миеш зъбите редовно и да вземаш поне един душ дневно. Развиват се хората…

И малко преди да ви замирише…

съм длъжна да оправя една възникнала полова несправедливост. С огромно прискърбие трябва да призная, че сред българското общество на смърдящите нечистоплътковци има и плашещо количество дами. За него имам друго обяснение, достойно обаче повече за страници на женско списание, поради тънката физиологична лексика, която би се наложило да употребя. Единственото, което мога да кажа накрая, е че едно от най-евтините и гарантиращи успех и здраве земни удоволствия е личната хигиена. При това изобщо не е скъпо – най-обикновения тоалетен сапун струва деветдесет стотинки. Парфюмът пък е нещо, което можем да ползваме цели три месеца, така че ежедневно това приятно ухание ще ни струва не повече от лев и петдесет.

Tags:
апр-23-2013

Булка, пак

Posted by Maria Kassimova under Течни състояния

Остава около час до церемонията в морската градина на Бургас. Косата ми дъха на фризьорски салон, а цветето от плат, дето го закрепихме с около трийсет фиби за главата ми, някак особено ми тежи. Взела съм си душ и с бавни движения размазвам лосион с бляскави частици по тялото си. Правя обичайната сложна структура от почти йога упражнения, за да достигна онази част на гърба между лопатките. В последните шест години съм изработила всякакви стратегии за улесняване на живота си на жена, която живее без мъж. Например, когато трябва да облека рокля с цип на гърба. Навличам я, опъвам хубаво, след което вдигам ципа отзад, докъдето е възможно. После с две ръце хващам двете парчета плат на врата и дърпам нагоре. Когато цялата рокля се изнесе максимално към тила, с едната ръка улавям двата края на ципа, а с другата дърпам желязното езиче и готово. Или пък когато пазарувам. Използвам много торби, за да мога да балансирам с теглото им и да ги пренеса на един път от багажника на колата до апартамента. Пръстите на ръцете ми са тренирани да носят тежко, така че на всеки от тях мога да провися по една торба от около 3 кг. Когато нямам с какво да натисна копчето на асансьора, чудесно го правя с брадичка. Отварям и придържам металната врата с почти балетен екзерсис с крака. Мога да сменям всякакви крушки, знам как да ремонтирам щепсел, изолирала съм с прозрачен силикон ваната в банята и съм шпакловала няколко квадратни метра от една стена. Абсолютно съм наясно къде се слага масло и къде течност за чистачки и никога не ги бъркам. Сменям спукана гума за около двайсет минути. За шест години съм направила седем ремонта, като един от тях е на цяла къща с все покрив, дренажна яма и топлинна инсталация. Да, не съм извършвала тези неща с двете си ръце, но съм си намерила майстори, вдъхнала съм им страхопочитание и съм успяла да им платя. Изобщо някак сама съм се справяла. И даже съм се справяла много добре. Всъщност направо отлично…

И ето ме сега, час преди отново да стана съпруга, с попресъхнала от уплах уста, в една хотелска стая, пред поетичния хоризонт на морето и прозаичната топка от чаршафи, в които съм се опитала да дремна следобед. Цялата ирония, с която съм гледала на идеята за мой втори брак, се топи като сладолед под майското слънце. Опитвам се да не мисля и да не сравнявам с онзи, първия път. Подготвих всичко така, че да е напълно различно. Минали са цели деветнайсет години от първата ми сватба. Вместо осемдесет човека, този път са само осемнайсет. Абсолютно сигурна съм, че искам да виждам точно и само техните лица, докато отново казвам да. Не съм в София. Избрала съм Бургас, заради бургаските ми корени и чувството, че съм с роднини. На сватбата на майка си ще присъстват и двете ми дъщери. Давам си сметка, че нито един от сегашните ми гости не е бил на първото ми бракосъчетание. Съзнателно избягвам да спазвам ритуалите от първия път. Никакви такива писаници на момински имена по подметките на обувките. Никакво ново, чуждо, синьо и старо. Никакви украсени коли и клаксони – ще вървя пеша по алеята от хотела до ритуалната зала. И църква няма. Не само, защото отдавна съм приключила с религията. Всъщност адски ми е готино, че ще се омъжвам втори път в сградата на бивше казино. Бракът си е игра на рулетка, така че какво по-добро място да го сключиш от храма на късмета?! Ушила съм си рокля в неопределен романтичен цвят, който шивачката поетично наричаше “пудрено прасковено”. Купила съм си обувки от ZARA. Гримирам се сама. Не съм се крила от младоженеца. Даже съм правила секс с него в нощта преди бракосъчетанието…

И пак малко ме е страх. Не като първия път. Тогава, за ужас на майка ми, прекарах половината нощ в рев за всички онези бъдещи интересни мъже, които може би ще срещна, но няма да мога да задържа. Роних сълзи за случайните любови, за непланираните тръгвания нанякъде с малко багаж и никакви идеи, за безотговорното мързелуване, отговорното угаждане на себе си и спонтанните с никого необсъдени решения. Нямаше как да знам тогава, че бракът няма как да попречи те да ми се случат. И те се случиха, макар и като следствие от един постепенно, но уверено провалящ се любовен съюз между двама души, които някога уж много се обичаха. Срещнах точно тези мъже, които си пожелах. Случиха ми се такива, каквито си ги бях намислила. Може би не бяха толкова интересни, но аз добре си ги нафантазирах. Тръгвах посреднощ за морето, защото просто ме влечеше. Не обяснявах на никого никое свое решение и не се налагаше да искам мнението или съгласието на когото и да било. Мързелувах с дни, когато си исках и работех денонощно, когато се налагаше. Оставях неизмити чинии в мивката за другия ден, вечерях с ябълки и вино и капакът на тоалетната чиния у дома си стоеше винаги спуснат.  Не се налагаше да чакам някой да се избръсне, за да си взема душ, не гладех ризи, четях книга в леглото до три сутринта и ако пожелаех, можех да си спя във всяка част на матрака си…

Още половин час. Ръката ми инстинктивно е хванала хотелската химикалка и драска чертички върху листа с цените на нещата от минибара. Този път дали ще се получи? Дали когато мине онази “брачна карантина”, в която всеки е бял и добър, ще започнем да се дразним от погледи, думи, походки, въздишки, покашляния, преглъщания и смях? Ще утихнем ли в ежедневните семейни ритуали? Ще започне ли да го дразни фактът, че малко преди да заспя, тракам със зъби? Ще понесем ли взаимно чуждия дъх, задрямването пред телевизора, влаченето на чехлите, личния хаос, малките настроения и по-големите странности, изразите, разказването на едни и същи истории, навиците, правенето на планове и честото им несбъдване?…

Не съм виждала младоженеца от четири часа. По едно време дори си помислих, че може и да се е отказал, да е събрал багажа си и да е отпрашил в неизвестна посока. Все пак на него му е за първи път… Дори отворих гардероба, за да видя дали нещата му са тук и… тук си бяха. Точно този мъж ще се ожени точно за мен. Време е да го осъзная, да му се не види. Майка ми казваше, че всяка жена трябва да има в живота си по един парижки любовник. Е, на мен е на път да ми стане съпруг. Веселият, артистичен парижанин, когото случайно срещнах преди три години, се мотае някъде из бургаския хотел, готов да каже ДА, да ме обича и почита, “докато смъртта ни раздели”. Взима ме с всичко, което съм – двете ми деца, раните от миналия брак, софийските ми неуредици, славянската ми емоционалност и балканската ми душа. Предложи да живеем в София, защото “твоята кариера е по-добра от моята и ти трябва да я продължиш там”. Сам организира цялото пренасяне на ергенската си парижка покъщнина, като някак имплантирахме в моя бит на разведена жена важните му лични вещи. Сред тях дори немски ръчен миксер, поднос за кафе от пластмаса, имитираща дърво, постелки за суши, специална резачка за рохки яйца и четири обувалки. Внедри в тегавото ми българско ежедневие европейския си позитивизъм и една артистична, приятно цинична подигравателност над нещата. И установих, че така се живее много по-леко. Прави ми закуска. Има си специален леко извит нож за рязане на грейпфрути, с който отделя всяко парченце от половинката плод. Полива ги с мед, сгъва ми салфетка и ми прави кафе. Готви обеди и вечери не само, когато съм смъртно уморена. Пуска прахосмукачки и простира. Да, леко е разхвърлян, ама голяма работа! Без да знае, ме научи, че е по-важно да ти е подредено в душата,отколкото в хола. Умее да мълчи до мен и да изслушва мълчанието ми. Когато заспивам пред телевизора, ме завива и намалява звука. Всяка последна седмица от месеца носи четиридесетте си ризи на химическо чистене и не пропуска да ми благодари абсолютно всеки път, когато му изгладя каквото и да е. Заедно четем книги. Понякога някой от нас спира, за да разкаже на другия какво е прочел и това ни е приятно. Мием си заедно зъбите с електрически четки и се забавляваме да си създаваме мелодии със звуците им. Ядем една и съща храна, която ни харесва. Ходим заедно на винг чун и си правим спаринг в спалнята у дома. През уикендите ходим на вилата. Аз пия дълги кафета и чайове на терасата, а той излиза в седем сутринта, с халат, маратонки на босо, слънчеви очила и панамска шапка и започва да прекопава градината. Когато възрастните съседки минават покрай оградата за сутрешната си разходка, спира, подпира се на правата лопата, сваля шапката и казва със силно френско “р” “Добррро утррро, медам!”. Те го обожават, разбира се! Благодарят му за френския шик сред този див самоковски ландшафт с парче топла домашна баница, току-що откъснати от градината зеленчуци или свежа китка цветя. Харесват френската музика, която се носи по вечерно време от къщата ни и се радват на играта на двете ни кучета. Мило го наричат Стефко, по български. И високо оценяват избора ми, потупвайки ме енергично по рамото с риторичния въпрос “Абе къде го намери туй франсе, бе, Марийче, леля?!”… Ами намерих си го. Такъв, какъвто си го бях помечтала. Дано този път…

След десет минути всички ще ме чакат във фоайето. Облякла съм си роклята, напарфюмирала съм се, дишала съм десет пъти дълбоко, за да успокоя сърцето. Точно сега, в точно тези десет самотни минути сякаш всички са се наговорили да не ми звънят, да не ме търсят и да ме оставят сама. И точно в този, по някаква божествена милост ужасно топъл майски ден, пред хоризонта на морето, аз, четиридесет и две годишната булка, разбирам защо се омъжвам повторно. Не заради това, че някой ще ми носи торбите от гаража до апартамента. Не, защото ще е по-лесно да обличам роклите си с цип на гърба. Не и заради бъдещите спукани гуми на колите ми по световните пътища, изгорелите щепсели, ремонтите, които евентуално ще предприема и купищата “мъжки” неща, с които няма да ми се налага да се справям. Не, заради споделените разходи, редовния секс, планираните почивки и семейните празници.

Омъжвам се пак, защото знам коя съм.

Омъжвам се, защото съм сигурна, че мога да живея и сама. Омъжвам се, защото не ме е страх от самотата, от тъмното, от любовта и изневярата, от обещанията и тяхното неспазване. Омъжвам се, защото не вярвам в предзнаменования и суеверия, в “щастливо женени” и “щастливо разведени”, в чужди изводи и нечии предположения. Омъжвам се, защото знам цената на моето да и на моето не. И защото избирам свободно.

Време е да слизам. Долу ме чакат осемнайсет любими мои души. И един, най-важният, заради когото всичко това си заслужава. Тръгвам, без много да му мисля, с трийсет фиби и цвете в косите, ято пеперуди в корема и петнайсет рози в пудрено прасковено…

Tags:

Пържолата с кокал се яде с нож и вилица, печеното пиле няма нужда от станиолени ботушки, а кюфтето е най-вкусно с лютеница и в кварталното капанче

Преди години на един студентски семинар трябваше всеки от участниците да представи традиционните ястия на страната си. Можете да си представите ентусиазма, с който руснаците описваха борш и пелмени, англичаните – месен пай и скоунс, а французите – коко ван, лучена супа и сос Бешамел. Когато дойде редът на българската група, подхванахме баниците, пълнените чушки и хайдушките агнета. Сред кулинарната говорилня най-мълчалива беше сръбкинята. За разлика от останалите многобройни групи, тя беше сама и се опитваше да намери сродни души сред българите. Когато дойде нейният ред да представи държавата си чрез ястия, тя се изправи и млъкна. В притеснителното мълчание някой предположи, че не е разбрала задачата. “Какво е типичното ядене в Сърбия?”- подсказа от българите някой на висок глас. Сръбкинята се обърна към нас, погледна ни сконфузено и каза: “Епа мЕсо!”…

Мес(т)ни истории

Всъщност дали месото е типично ядене за Сърбия няма спор. Истината е обаче, че на мръвка налитат и останалите балкански народи. Коленето на животни за курбан или здраве, черпенето с печени или пълнени животни на големи празници или кварталното похапване на кебапчета с лютеничка са типични за нашите географски ширини. Моята бивша свекърва вярваше, че няма нормален мъж, който да се нахрани както трябва с постно ядене. Затова към всяка безмесна манджичка прилагаше половин палка салам, печена наденица или поне някое и друго парче шунка.

От детството си помня пък как баба ми и дядо ми – собственици на една от най-старите фурни в Бургас – сядаха на неделни обеди с приятели и роднини около огромна тава, от която меланхолично гледаше някоя добре опечена агнешка глава с нагло изплезен език. Оттогава ще да е непоносимостта ми към всякакви сготвени неща, които се намират от вътрешната страна на черепната кутия на което и да е животно. Дядо ми обожаваше да яде очите на агнето и умираше от удоволствие да ми тика под носа една вилица с набоден зъркел, втренчен в мен с цялия си предсмъртен ужас.

Месото обаче изобщо не е част от традиционната кулинарна история на нашия регион. Западна Европа също има подобаващи традиции в приготвянето и яденето на месо. Задължителна част от неговото консумиране обаче е начинът, по който то ще бъде поднесено, нарязано и изядено. Далеч са времената, в които странстващи рицари пируват в крайпътни кръчми, удрят металните си чаши вино с все сила една в друга и ръфат със зъби още цвърчащи от печене меса. Най-първият атрибут от днешната железария, която подреждаме около чиниите си, е ножът. Всеки мъж е имал своя нож, с който е трябвало както да транжира меса, така и да се храни, да обслужва бита си и да и убива. Втора в световната история на етикетните прибори се появява лъжицата. Тя пък била първо дамски предмет, която всяка уважаваща себе си жена носела на връв, закачена за полата й. Ползвала я за различни неща – готвене, ядене, хранене, самозащита – и след всяко от тях просто леко я изтривала в дрехите си.

Последна на сцената излиза вилицата. Причината за това е, че дълго време народът се съпротивлявал на вида й – твърде много му приличала на тризъбеца на дявола, за да си позволи да го вкара в бита си просто ей така, камо ли пък за ядене. Когато обаче трите прибора заели своето достойно място покрай чинията и благородниците доказвали своето потекло и като ползвали сребърни ножове, лъжици и вилици, нещата трябвало да се превърнат в норма. Така, някъде в кралските приеми на Луи XIV, който всъщност много обичал да яде с ръце, се създали и първите устойчиви правила за подредбата на приборите и използването им за ядене на най-желаното ястие – това, в което има месо.

Всичко за пържолата

Първо да уточним, че пържола би трябвало да се казва само парчето месо (с кокъл или без), което е изпържено. Останалото е по-скоро котлет. Но да простим тази волност на езика и да обърнем внимание на самото ядене. Пържолата без кокал (пеперуда, котлет без кост или филе) се приема за по-елегантен вариант на посестримата й с кокал. Затова и на официална вечеря по-вероятно е да ви поднесат именно такова месо, без значение дали то е свинско, телешко или пилешко. Присъствието на кокал усложнява малко нещата, затова във високия клас презентиране на храна то се избягва. Когато имате парче месо в чинията си, вероятно имате и сос към него. Той се сервира отделно, в специална сосиера. Най-нормалното нещо е да помолите да ви подадат сосиерата, ако тя не е близо до вас, затова не се притеснявайте да го направите. Дори и сосът да свърши при вас, гледайте да не “изстискате” последната капка, а дискретно извикайте сервитьора и го помолете да се погрижи. Ваше задължение е да го направите, защото следващият след вас ще намери сосиерата празна, което няма да е възпитано от ваша страна. Правилно е да режете с вилицата в лявата ръка хапка от месото, като придържате лактите си близо до тялото, а не ги вирите като простор за бельо в двете страни. Режете хапка, поднасяте я към устата си с вилицата, сдъвквате и изяждате, като през това време не пускате приборите. Никога не “поливайте” хапката месо с вино! Това ще обиди вкуса на виното, а и създава неприятно усещане на хората около масата, защото неинуемо ще си представят как изглежда този бълвоч в устата ви.

Американците, като една по-нова култура, спазват друго правило. Те първо съсредоточено нарязват парчето месо на хапки, след това оставят ножа да си почива отдясно, преместват вилицата от лявата в дясната си ръка и започват да се хранят. Не препоръчвам този начин на хранене – все пак не сте бебета дя си подготвяте така хапките!

Английската традиция в ядене на месо има едно правило – гарнитурата към пържолата винаги трябва първа “да се натовари” на вилицата, при това на гърба й. След това, в името на добрия баланс, каченият товар се блокира с една твърда капка месо. Така че процедурата там е следната: режете си хапка от пържолата, оставяте я в чинията, докато натоварите вилицата, след което я забивате в края на вилицата и поднасяте към устата. Английска му работа!

Ако все пък пържолата ви е с кокал, правирото си е все същото. Просто режете месото до самия кокал, колкото можете по-навътре. Самият кокал оставяте встрани като отпадък. Можете, разбира се, да се отдадете на удоволствието на го поглозгате, ако домакинът го направи или ако сте сред хора, с които сте сигурни, че можете да си го позволите. Тогава е приемливо и да качите салфетката нагоре, като защипете края й под врата, но да се разберем, че това вече излиза извън рамките на класическия етикет. Подобно нещо може да ви бъде позволено при яденето на някои видове морска храна и охлюви.

Малки месни еквилибристики

По време на едно обучение един як родопчанин със завиден международен бизнес ме попита как точно трябва да се ядат шашлици. Държа да отбележа, че шашликът като такъв е толкова атрактивен и различен, че етикетът няма как да го подчини. Тъкмо напротив – той се подчинява на шашлика. За да не изглеждате като канибал на дълга принудителна диета, все пак спазвайте правилото да не притеснявате останалите. Затова помолете сервитьора (в случай, че не можете да се справите сами или пък кавалера до вас, ако сте дама) да изхлузи парчетата печено месо от шиша в отделна чиния или във вашата основна. Яденето запобва, когато всички меса са свалени от шиша, а не сто пъти да повтаряте процедурата – свалям, режа, ям. Разбира се, че е много вкусно да изхлузвате със зъби малките парчета печено на грил месо от деликатните шишчета, но ви съветвам да го правите, когато сте в неофициална обстановка. Ако се случи така, че на по-изискано място ви сервират подобно ястие (вероятно това ще е традиционно ястие за дадена страна), максимално използвайте приборите си.

Има един малко неудобен момент сс сервирането и яденето на птици, печени прасенца и разни други животни, сервирани в средата на масата. Първо, ако вие сте този, който приготвя подобен месен деликатес, моля ви, спестете си ботушките от станиол, лимончетата в устата, варените яйца в дупетата на кокошките или (това е моето любимо!)… истинската цигара в клюна на опечения селски петел. Има къде къде по-елегантни начини да сервирате такова блюдо, така че гледайте да не унижавате допълнително клетото животно, което дружно ще разкостите и изядете. Важно е да знаете, че за така приготвено месо се нуждаете от специалист, който да го разреже на порции. Правилото в добрите ресторанти дори е месото да бъде показано на гостите, след което на отделно място да бъде нарязано на порции и поднесено наново в плата. Ако на вас се пада честта да се справите с рязането, със сигурност ви трябват специална голяма вилица с два зъба и голям остър нож. Глави, опашки и копита оставете встрани, за последно. Можете, разбира се, да питате за предпочитанията на гостите си.

За да поддържате трапезата в приятен вид, пригответе за всеки специална чинийка за отпадъци, която да стои отляво, над основната чиния. В случай че пред вас няма такава, а трябва някъде да оставите костите от месото в блюдото ви, подредете ги в горния ляв участък на чинията си.

Ако сте поканени да ядете ребра, това вече е друг въпрос. Няма как да изискват от вас да сте с бяла или черна папийонка, защото партито ще е по-скоро неформално. Затова спокойно – няма етикет, който да ви учи да стържете в несвяст с нож и вилица някакви ребра, колкото и сочни да са те. Използвайте ръцете си, които в края на яденето трябва грижливо да измиете в поднесената купа с вода и лимон.

Въпросът с каймата

В класическите книги по етикет и хранене може би ще прочетете, че ястия с кайма не се ядат с нож, а само с вилица.Това е така, но изисква определон уточнение. Тъй като във френската висша кухня няма нито мусака, нито пълнени с кайма чушки, нито кюфтета яхния, не приемайте че правилото на самотната вилица важи за яденето на тези ястия. Всъщност само с вилица се яде суровата, подправена кайма или ястия като бифтек, т.нар. татарско кюфте или друг вид сурова, топлинно необработена кайма. Ако в чинията ви има паве мусака, съвсем естествено е да режете парчета с нож и да си помагате с него, за да качите хапката си върху вилицата. Така е и с пълнените с кайма зеленчуци. Необходим ви е нож, за да оформяте хапки, както и да отстранявате ципата на чушката например, ако не я ядете. В случай, че имате порция класически пържени или печени кюфтета или кебапчета, също трябва да използвате нож. Чупенето с виличка, особено пластмасова, е много уютно и сладко, но е възможно в уличното капанче, бирарията или заведението за бързо хранене. Лично за мен най-вкусният начин да “мушнеш” едно кебапче, е да го забодеш през средата с вилицата, да топваш крайчето му в лютеничка с лук, да го отхапваш между две глътки бира, всичко това в компанията на пържено картофче или комат пресен, топъл, бял хляб. Правя го без всякакви притеснения, стига да не съм в ресторант с покривка или сервитьори с бели ризи. Кебапчето и кюфтето са и такъв тип храна, която се чувства на мястото си извън изисканите ресторанти. А пък етикетат, както вече съм казвала, не е нещо, което ви кара да си вирвате кутрето, докато пиете кафе, а да ядете по адекватен начин съответната храна в дадена обстановка и с определено обкръжение.

Що се отнася до месото, неговото правилно ядене и съчетаване с напитки представлява една огромна част от етикета на масата. Освен това, когато знаете как да го консумирате, е сто пъти по-вкусно, повярвайте ми.

Tags:
окт-15-2012

Борът на моята тайна *

Posted by Maria Kassimova under Пеперуди в главата

Той е висок метър и деветдесет и две. Аз нямам метър и шейсет. Той е в десети клас на Френската гимназия, аз – в девети на кварталното училище. Ходим заедно на театрален кръжок в Двореца на пионерите. Един до друг сме като Крачун и Малчо. Годината е 1984-та и Джордж Майкъл точно е изпял Careless Wisper. Паднала съм си по Аспарух от лятото, след като на една от репетициите артистично е хвърлил в скута ми току-що откъснат червен трендафил. След това, съвсем по тийнейджърски, не ми е обръщал внимание, а аз съм хлипала в стаята си и съм превъртала касетката с въпросното парче стотици пъти.

И ето го денят!

След три месеца момински трепети, писане на писма и едно направо унизително за мен обяснение от страна на Аспарух ( “виж кво, ъъъ… като няма химия и тръпка, нещата няма да станат…”), точно той ме кани на среща. Навън е сибирски студ, има сняг до колене, а ние пием чай каркаде в сладкарница “Роза”. Аз съм онемяла от щастие и се опитвам да съм съвършена. Той е притеснен, остроумничи глупаво и се опитва да ми пипне ръката. След час вече сме в автобуса към къщи. Аспарух ме изпраща, хората наоколо се тъпчат един в друг, а ние се възползваме от това, за да се гушнем. Иска ми се автобусът да отпраши например за Бургас, за да мога ей така да си стоя в огромните лапи на моето “гадже” с часове. Отпускам се щастлива…

И точно тогава!

Леко тревожно къркорене се чува откъм стомаха ми. Двигателят на 94 трака нечовешки и,  слава Богу, Аспарух не чува моя стомашен зов. Или поне добре се преструва. За по-малко от минута обаче къркоренето се усилва и довлича със себе си остра болка. Капчици пот започват да избиват по челото ми, защото усещам, че кризата е близо. Непоносимо ми се ходи до тоалетната. Разстоянието от спирката на Пионерския дворец (днес Семинарията) и тази на гара Пионер ми се струва като това от София до Бургас. Хващат ни всички червени светофари, търбуха на 94 се тресе притеснително за надигащия се бунт в отделителната ми система, а аз съм готова да умра на място. На левия завой точно преди спирката усещам, че положението излиза извън контрол и няма да успея да си стигна до вкъщи… ненаакана. Смотавам нещо като обяснение и измъквам Аспарухчо на голата спирка сред гората на Ловния парк. Вратите на рейса се затварят, а аз прелитам над храсти и треви, устремена към първото малко по-високо борче, зад което да скрия себе си и моята диария. Събличам с едно движение всичко от кръста надолу и клякам в снега. Бялото ми дупе лъсва в тъмнината. Кашлям артистично, за да приглуша звуците на природата в мен. Иззад борчето виждам исполинското тяло на Аспарухчо да стърчи самотно и безпомощно и се моля поне да е с гръб към мен, за да не става свидетел на унижението ми. Всъщност всичко приключва за по-малко от минута и огромното облекчение, че все пак не се надрисках на първата си среща, надделява. Въздъхвам и събирам сили да изляза от скривалището си и да посрещна с достойнство реалността. А тя отчаяно крещи в душата ми, че цялата ми претенция за съвършенство и перфектност се е превъплътила в едно спонтанно появило се произведение на отделителната ми система… СРАААААм!

В интерес на истината тази дрислива първа среща някак отпусна нещата. С Аспарухчо бяхме заедно четири години, и двамата правихме един с друг секс за първи път и във времето споделихме доста подобни “неудобни” моменти. Съвсем скоро съдбата ми се реваншира, като един ден новият ми любим се появи с огромен “жираф” в носа. Не ми беше удобно да му кажа, а той го беше видял едва като се прибрал вкъщи след тричасовата ни среща. Призна си година по-късно, когато вече така и така връзката ни беше стигнала онази точка на интимност, в която съвместното пръцкане си е част от играта. Днес живее в Канада с жена си двете си деца, а аз всеки ден хвърлям по едно око на моето борче, докато минавам покрай него с колата си. Пораснало е голямо и хубаво. Колкото и да е странно, изпитвам някакъв вид гордост за доброто му състояние. То най-добре знае защо.

*Текстът беше публикуван в списание Amica.



Tags:

Обучението в добри обноски започва още в първата година след раждането, а вие сте най-добрият пример за поведение на своето дете

Ако наскоро ви се е случвало да попаднете на обществено място с повече от две деца на възраст между три и дванайсет години, ще ме разберете правилно. Защото сигурно и вие като мен сте били принудени да се надвиквате с детски крясъци, да се сблъсквате с тичащи между маси и столове хлапета и да се възхищавате на завидното спокойствие на родителите им. Факт е, че огромен процент от българските деца масово не притежават онова толкова важно нещо, което всички познаваме като “първите седем”. През последните двайсетина години представата за възпитание се промени. Учтивостта започна да се приема по-скоро като неестествена преструвка, отколкото като любезен начин на комуникация. Продавачките в магазините и сервитьорките в заведенията започнаха да се обръщат към всеки на ти. Мъжете почти престанаха да кавалерстват. Думите “благодаря”, “извинете” и “моля” започнаха да се чуват все по-рядко.

На този толкова зле демократизиран откъм добри обноски фон децата ни започват да приличат на недорасли нагли гаменчета. И най-лошото е, че обществото просто не осъзнава това. Забелязваме го едва, когато заведем разглезеното си дете например в някой европейски музей или когато уж детските му пакости придобият леко зловещи размери. Точно така разлигавеният син на моя позната я докарваше до умиление с пакостите си из столичните ресторанти, докато един ден не разля гореща супа върху голото краче на едно пеленаче. Тогава нещата започнаха да стават опасни.

Що е то възпитано дете?

Ако питате баба си, вероятно ще ви каже да е добре сресано и чисто, да се къпе всяка седмица и да си учи уроците. Етикетът обаче далеч няма това предвид. Добрите обноски не са запазена територия за малки глезльовци, чийто майки и баби ги влачат по всякакви уроци. Те са начин да общуваш адекватно не само със себеподобните, но и с различните. Благодарение на етикета децата се научават да демонстрират мнението си, но и да приемат чуждото, да бъдат адекватни на всяка среда, дори тази, която ги стресира, да създават контакти и да излизат от неудобни ситуации. Днес въпросът за възпитанието е пряко свързан с адаптивността и изграждането на самочувствие. Във време, когато най-големият капитал са контактите и способността да общуваш, етикетът е много повече от сбор правила за добро поведение на масата или начини за правилно сядане на стол. Той е начин да се представиш добре, да продадеш идеите и възможностите си и да бъдеш отличен от тълпата.

Кога да започнете с възпитанието

Както се казва, от самото раждане. Храненето в определено време, спазването на добра хигиена, спането в отделна стая са част от първоначалното възпитание на детето. Не мислете обаче, че можете да научите едно новородено на кой знае какво. Фактическото запознаване с добрите обноски става едва след първата годинка. Започва като игра – прибирането на играчките в стаята, подреждането на масата, чистото хранене, елементарните поздрави. С времето става част от ежедневните ритуали. В Добрата Стара Англия например и до днес съществува практиката децата да се хранят на отделна маса. Тя е малка по размери, но на нея важат същите правила като на тази на големите. Децата се хранят на нея докато усвоят напълно и правилно етикета на масата. Едва тогава, когато мляскането, невъздържаното поведение и детските капризи отшумят, порасналите хлапета имат право да седнат на масата на възрастните и да се хранят заедно с тях.

В страна като нашата и с традиции като българските едва ли може да се очаква чак такава строга принципност в политиката на родителите. Все пак обаче правилата трябва да са правила. Добре е да ги обявите и да ги спазвате без компромиси. Затова нямате никакво извинение, ако храните детето си след втората му годинка. Не е оправдано и така “свободолюбивото” търчане и крещене на публични места, въпреки че у нас някак е естествено то да се приема с един единствен коментар – “дечица, какво да ги правиш?!…”

Какво може и трябва да знае възпитаният малък човек

  1. Първото, на което можете да научите детето, е да се храни правилно. Слагайте му детски прибори и салфетка и се хранете заедно с него.
  2. Имайте предвид, че децата корипат всичко, което сме. Внимавайте с изпуснатите неудобни думи, с разговорите по телефона на масата, с лошото настроение и сърдитите физиономии.
  3. Научете детето да се ръкува, да поздравява и да казва името си.
  4. Когато порасне малко повече, обяснете му, че разговорите на другите не се прекъсват и че трябва да се изслушваме.
  5. Със сигурност ще ви се случи да преживеете и така ужасното “детско тръшкане” , когато хлапето настоява за нещо и когато не го получи, просто ляга на земята и започва неистово да реве. Запазете спокойствие, обяснете със спокоен тон, че виждате колко е напрегнато и сте готови да го изчакате да се нареве, за да продължите да правите интересни неща заедно. След това наистина застанете някъде встрани и безразлично го наблюдавайте. Скоро ще му писне, защото ще разбере, че просто няма смисъл да се мори.
  6. Когато създавате правила, настоявайте да се изпълняват. Нека детето знае например, че предпазният колан в колата е задължителен, че говоренето с пълна уста е забранено и че всяко желание се съпровожда от думата “моля”.
  7. Когато детето израсте бебешката възраст, можете да наблегнете на социалното поведение. Учете го да се движи безопасно и правилно по улицата, обяснете му, че ресторантът, сладкарницата и магазинът не са стадиони, че боклуците се хвърлят в кошчетата и че спокойствието на всеки човек е важно.
  8. Най-лошото нещо, което можете да направите при възпитанието на децата си, е да ги заплашвате или изнудвате. Затова си спестете историите с кръвожадни баби яги и забравете за забраните от типа “Ако направиш еди какво си, няма да ти купя еди що си!” Обяснявайте, макар и по детски, защо налагате някакво ограничение и го правете настойчиво и с усмивка.
  9. Доброто възпитание не изисква непременно да влачите детето си навсякъде и да го превръщате в свой най-добър приятел. Децата не бива да поемат отговорността да познават живота ни в детайли и не всички места, на които ходим, са подходящи за тях.
  10. За да не превърнете обучението по елементарен етикет в досада, давайте на детето си свободата да играе и да има време за себе си. И не забравяйте, че вие сте най-прекият му пример във всяко отношение.
Tags:

Не вадете суперскъпо портмоне от чанта, която сте получили като бонус към женско списание и избягвайте “сладурския” кич

Преди години една симпатична млада китайка ме спря на централна улица в Париж, връчи ми куп евра без да ме познава и горещо ми се примоли с тях да купя което и да е портмоне от прескъпия магазин на Луи Вютон. Проблемът беше, че заради милионите копия на продукти от този бранд, на хора от азиатската раса разрешаваха да купят само по един артикул. Грабнах първото портмоне, което ми се мерна пред очите, китайката щастливо го взе на изхода и щедро ми остави да си взема данъка добавена стойност от гишето на летището като един вид хонорар за услугата. Оказа се, че с въпросното “добро дело” съм допринесла за просъществуването на световното пиратство, защото дни след това портмоненцето е било в ръцете на някой майстор от китайска фабричка, който го е разнищил до основи. И съвсем скоро по света са потекли стотици ментета на скъпото и класно портмоне. Не за пиратството обаче ми е думата. А за това, което го провокира в доста голяма степен – световната практика да демонстрираме благосъстоянието си чрез различни малки, но много скъпи аксесоари.

Подари ми нещо малко и скъпо!”

би казала средностатистическата съвременна мацка мъжемелачка. Всъщност и не само тя. В американския сватбен етикет е задължително мъжът, който предлага брак на своята избраница, да затвърди желанието си с пръстен с диамант. Разбира се, брандът трябва да е от Тифани нагоре и да струва петцифрено число. За да удовлетворят този каприз на бъдещите си булки, много мъже теглят кредити, които изплащат почти цял живот. Пръстенът с диамант обаче си остава основен символ на любовта и тъй като американците обичат символите, купуват нечовешки скъпи пръстени. Такава е практиката между другото и с всеки един аксесоар. Визитникът трябва да е кожен, скъп, най-добре със златен или платинен обков или специален знак. Портфейлът трябва да крещи високата си класа чрез изработката и логото си. Ако не са от благороден метал, слонова кост или седеф, ръкавелите не стават за носене. Иглата за вратовръзка е доста демоде, не ако я има, задължително е да е златна, пък може и с някой бляскав камък отгоре. Същото се отнася и за по-рядко срещаните аксесоари като калъф за писалка (много шик все пак!), калъф за мобилен телефон, ръкавици, аксесоари за пушене на пура или пък типично женската чантичка за грим.

Самата аз много обичам тези малки красиви предмети. Първо, защото ми доставя удоволствие да се наслаждавам на качествената им изработка, и второ, защото когато се носят добре и без излишна парадност, дават много информация за своя притежател.

Добрите послания на малките предмети

За да не изглеждате като парвеню, на което току-що са подарили нещо красиво, избирайте аксесоарите си според вкуса и мястото си в обществото. Няма смисъл с апломб да вадите суперскъпо портмоне от чанта, която сте получили като бонус към царевични пръчици или женско списание. Хората, които го правят, изглеждат малко като наточена селска лада със спойлери и скъпи джанти. Прави се на бентли, ама не става. Няма нищо лошо в това да имаш обикновено добре скроено портмоне или семпъл калъф за телефон от пет лева, след като те стоят добре и не се преструват на скъпи оригинали. Смисълът на етикета не е да купуваме и демонстрираме непременно скъпи придобивки, а да правим така, че целият комплекс, който носим, да ни изразява и да ни стои, независимо колко струва. Ако искате да изглеждате елегантно, просто избягвайте аксесоарите с кич стил – без пухчета, без блестящи камъчета, перца и снимки на футболисти или певици например.

Красивият скъп предмет най-често е такъв, защото в него е вложен много вкус, дизайнерска работа и отлична изработка. Това е, което го прави ценен и в този смисъл тази ценност не подлежи на модни течения. Затова и дизайнерските аксесоари нямат мода – те са класики и са скъпи независимо откога ги имате. Имам един приятел, който сега е на четиридесет и две години, но е получил своя скъп сак Луи Вютон за шестнайсетата си годишнина като подарък от родителите си. Носи го досега и се отнася с него като с произведение на изкуството – цени качеството на кожата му, механизма на закопчалките, малките детайли. Същото се отнася и за колекцията му от портфейли, в която има поне двайсет различни вида от перфектна кожа и уникална изработка.

Етикетните правила на качествените аксесоари

  1. Колкото и красиви и скъпи малки предмети да имате, не е нужно да ги демонстрирате – просто ги ползвайте нормално.
  2. Портфейлът не трябва да е претъпкан така, че да не може да се затвори. Избирайте си такъв с много отделения за кредитни карти и джобче за монети, което се затваря плътно. Портфейлът се съхранява във вътрешен джоб на сакото или в заден джоб на панталона. Не го оставяйте на масата, защото той се счита за не особено чист предмет и не е редно да стои там, където хората се хранят.
  3. Визитникът е много полезен аксесоар. Това е например един чудесен подарък за ваш китайски или японски партньор, защото те особено много ценят визитката и мястото, където я съхранявате. Когато получите визитка, грижливо я сложете във визитника пред този, който ви я дава. Добре е да имате и отделен визитник за своите картички, за да не ги вадите от задни джобове или мъжки чантички.
  4. Така популярните малки мъжки чанти, които някои господа носят диагонално през рамо, не са най-добрият аксесоар, с който можете да се представите някъде. По-добре да изберете по-голяма и красива мъжка чанта или работно куфарче. Слагайте го под стола, на който седите, не на масата.
  5. Ако носите ръкавели, не забравяйте да ги съобразите с часовника и дрехите си. Красивите ръкавели стоят страхотно и на по-спортен вид, стига ризата да е подходяща и в чудесно състояние.
  6. Часовникът е много важен аксесоар. Той носи информация за вас много повече от всеки друг аксесоар. Шестцифрените суми за часовници се дават от особено богати господа, които е малко вероятно да срещаме под път и над път. Има обаче и прекрасни и достатъчно качествени часовници, които също изискват определени правила на носене. Така например в дрес кода, познат като Black Tie часовникът е задължителен, докато в най-високия клас облекло – White Tie присъствието му е забранено. Идеята е, че събитието, на което сте поканени с този най-висок дрес код, изисква да му се посветите напълно и да не се интересувате колко е часа.
  7. Малката грим чантичка също трябва да бъде съобразена с тоалета на дамата и нейната чанта. Няма как да извадите несесер от лъскава розова мушама от скъп изискан клъч. В чантичките с малки обеми е по-добре да слагате малък несесер, в който може да се побере едно червило е една пудра – съвсем достатъчно е. Дамският несесер не се слага на масата за хранене. Според американския етикет на маса можете единствено да си оправите червилото, но пък според европейския всяка грим корекция се прави в будоара или тоалетната, а не на масата.
  8. С навлизането на смартфоните все по-малко хора използват тефтери и химикалки. Можете обаче да превърнете тези аксесоари в своя запазена марка – непременно ще ви запомнят, особено ако те са качествени и красиви. Избягвайте да носите тефтери или аксесоари, които сте получили като корпоративен подарък и носят логото на фирма, в която не работите. Чудесен вариант е да имате кожена папка със спирала и да добавяте нови листове в нея. Ако ползвате химикалка или още по-добре писалка, носете ги в калъфчеи ги съхранявайте на достъпно място, за да не ровите като магьосник в чантата си да ги търсите.
  9. Не е нужно да се вижда логото на вашия аксесоар. Достатъчно е да е стилен. То е като с костюмите – има хора, които умеят да носят среден клас костюми като богове и такива, които облечени в костюми за хиляди, изглеждат като клоуни. Правилото е просто – малкото е повече!
Tags: