online poker

ное-24-2010

Казвам се

Posted by Maria Kassimova under Пеперуди в главата

Мириам се казва Ми-ри-ам. Кръстили я така, защото татко й искал да е мирна а майка й – да яде… Не, не е така. Татко й искал да е на майка му, която се казвала Марийка. Пък майка й на Мириам вярвала до последно, че ще е момче и в главата й се въртял един Михаил, Михаил… По онова време родителите на Мириам се водели за възрастна двойка, защото майка й забременяла на 29 години с първо дете, а баща й вече имал зад гърба си един няколкомесечен брак, заради който голям срам. Той бил на 34, когато майката на Мириам – сивооката Сева – се явила един ден пред него с две стиснати юмручета зад гърба. Хулиси се опитал да види какво крие тази ми ти Сева зад гърба си, но тя се виела като панделка на вятър и само повече се смеела, веселуша такава.

- Избери си единия юмрук! Ако в него има кестенче, ще се оженим! – така казала Сева и погледнала Хулиси косо в очите.

- Добре, ето този! – казал Хулиси и така го предавам, защото той до края на живота си не могъл да си спомни кой точно юмрук е посочил – левия или десния. Толкова бил объркан и влюбен, защото очите й сиви, косата й черна, мъничка една такава, бели зъби и все много знае…

Светнали сивите очи на Сева, извадила напред ръката си, помълчала половин секунда и рязко отворила юмрука. Вътре кестенче. Хусили се засмял и така и не попитал какво има в другата ръка, за което никога не съжалил. Всъщност в другата ръка имало… кестенче. Диана, онази, дето познава бъдещето и го гледа в синьозелено, приятелката, подучила Сева да направи така с двете скрити кестенчета и Хулиси нямал избор, ама той вече си бил избрал и преди кестените… “Няма така да се женя с измама, няма, че после лошо може да стане”, казвала си Сева, докато събирала кестенчетата от тротоара на Западен парк. Натъпкала джобовете и после забравила за лошото. До края на живота си носела кестени разни насам натам. Даже като почистила леглото й, след като Сева отишла при своя Хулиси на небето, Мириам открила под матрака й десетина кестенчета, а пък тези, събрани от чантите, джобовете и случайните места в къщатата, направили купчинка на средата на хола, пирамидка някаква кестенова, могилка…

Ето така Сева и Хулиси се оженили три месеца по-късно. Сева носела в утробата си Мириам, а Хулиси не можел да повярва, че баща, съпруг, дядо един ден. Сватбата им била в едно градче, където завалял неземен дъжд и всички се разбягали. По едно време Сева се усетила сама под стряхата на една къща, в светлосинята си булченска рокля и воала, малкото букетче и една ръкавица, защото другата някъде по пътя. Докато стояла и чакала някой да я намери, един човек – мъничък и слабичък един такъв – застанал до нея и взел да я пита какво така насам и как така сама и защо пък булка. Сева разказала за кестените, за сватбата, за Мириам, въпреки че тогава мислела, че е Михаил, и поплакала, че цялата сватба пропада и дъжд, дъжд, заради дъжда. Печени агнета, вино и чудеса чакали някъде по поляните около градчето, но този дъжд всичко объркал. Малкият човечец послушал Сева, погледнал мокрото й кокче под воала и цветята увиснали и казал:

- Ами елате у нас!

- Как така у вас – сепнала се Сева – това е цяла сватба! Петдесет човека, десет коли, сто крака, които ще тъпчат градината и сто ръце, които ще пипат. Не може сватба ей така просто…

- Елате у нас – повторил човекът и дъждът мистично спрял.

Изпод земята сякаш изникнали сватбарите, тези със стоте крака и стоте ръце, подхванали булката и като че знаели да следват човечеца. У тях жена му простирала на двора, след дъжда, защото дрехите мокри. Видяла сватбата, дума не казала напреки, отворила вратата и заповядайте, много се радвам. След десет минути имало маси, столове стотици, хубаво било. Донесли агнетата и виното, музикантите също и сватбата станала в двора на хората, които отворили вратата. Била хубава сватба. На сутринта излазили изпод стълбата, довлекли якетата си, разтъркали очите и започнали да поливат двора, за да не кажели хората “дойдоха тука едни сватбари, насвиниха и си отидоха”.

Като малка Мириам винаги смятала месеците, в които майка й я е носела. Все излизало, че ако е забременяла след сватбата, Сева е била бременна пет месеца. Мириам плачела много, защото искала баща й и майка й да са се оженили не заради нея. Сева била измислила една спасителна история за Мириам, в която се разказвало как тя се е родила седмаче, а преди това баща й зает, тя заета… Само че Мириам не повярвала и все си питала, защото любопитна и все тя да знае.

Истината обаче била, че Мириам не искала да се ражда. Случила се три месеца преди историята с кестените и й било добре вътре.  Стояла кротко в корема на майка си, слушала какво става отвън, не й харесвало много. Една нощ, когато я завели в един ресторант и трябвало да изтърпи на майка си цигарите, горещия борш и шума наоколо, решила да тръгне. И тръгнала. Сева получила кръвоизлив, била в осмия месец.

- Отиваме сега в болницата – казала спокойно тя, защото не можела да вика по принцип. Но така твърдо го казала, че все едно го е извикала.

- Отиваме, отиваме… – повторил като ехо Хулиси и се обадил от телефон с шайба, кабел и стотинка на доктора, който трябвало да изражда жена му.

След дванайсет часа положението било следното: Сева лежала в зала, наречена предродилна, без никакви болки. Около нея се суетяла група сестри и доктори и я насърчавали да направи нещо по въпроса. Хулиси стоял в двора на болницата и се опитвал всячески да сгъне една малко монетка от една стотинка. Точно когато успял, в предродилната зала влязъл един доктор с големи ръце, който носел вакуум. Вакуум като машина, не просто някакъв си вакуум, който да гълта каквото му падне. “Как се работеше сега с това нещо?!…” промърморил доктора и Сева решила, че това е моментът да си тръгне. Само че голямата ръка я потупала леко назад и докторът заедно с вакуумът се усмихнали. Прихванали родилния изход за Мириам и пуснали устройството, което засмукало със страшна сила. Мириам усетила студения вятър отвън, запряла краката си в коремните стени на Сева, за да не могат да я откъснат оттам и здраво се хванала за пъпната си връв. Те дърпали, и Мириам дърпала. Накрая главата й сякаш сама тръгнала напред, малко над лявото й око нещо меко се устремило към светлината и Мириам си спомнила, че това вече го е правела при едни други обстоятелства. Този тунел с тази светлина…

“Бабо и дядо, аз се родих. Мириам”. Това написал Хулиси в една телеграма до родителите си, за да знаят, че Мириам е пристигнала. Когато докторът му казал, че има дъщеря, той просто се строполил в ръцете му, големите. Такъв си бил Хулиси, нежна душа. И оттогава до винаги заобичал дъщеря си. И Мириам го заобичала от три часа по-късно, когато го видяла да се смее над лицето й. До завинаги.

Много години по-късно Мириам трябвало да каже да на едно момче. Той дори не я бил питал дали тя е съгласна да му каже да или не, но така изглеждало – че иска много да я пита. Така Мириам казала да без някой да й иска да-то. За да потвърди, че го е казала наистина, трябвало да не се казва Мириам Хулиси, а Мириам Нещо-друго. По онова време това се решавало в един миг, върху една бледожълта хартия, на която пишело много неща, предимно въпроси. Ръката на Мириам потреперила, когато трябвало да смени името Хулиси с Нещо-друго, не защото не харесвала нещо-другото, а защото татко й вече го нямало на тая земя и тя не искала да затрупва пътечките към него. “Обаче нищо, казвала си Мириам на ум, нали казах да на това момче и го обичам, татко знаеше какво е любов, защото обича мама и обича мен. Той ще разбере…” И задраскала Мириам името си, своето и на баща си, станала Мириам Нещо-друго. Друго нещо.

Още много години по-късно Мириам гледала снимките от сватбата си и правела обли мокри петна по тях с очите си. Момчето, на което казала да, всъщност носело в себе си не. Даже май носело може би. Само че на Мириам й трябвали няколко години, за да го усети с онази гънка от мозъка, която разпределя не, да и може би нещата в противоположни посоки. Когато го разбрала, си тръгнала и момчето и то, въпреки че не било разбрало съвсем. Госпожа Нещо-друго останала с празната половина на леглото, с изостаналите от Голямото Дневно Прибиране на Багажа мъжки джапанки, с тихо изгълтаните сълзи и умората от чужда женска миризма наоколо. Носът й се бил откачил, ноктите й били омекнали, очите не виждали, а умът не помнел. Ръцете само пренасяли предмети оттук до там, после оттам до тук и бършели праховете на прашното. Госпожа Нещо-Друго познавала добре пътя до колата си, до магазина си, до работата си, до най-добрите си приятели, но не знаела къде е пътят до Мириам. Изгълтвала хапчетата си за бледи визии и нежни шумове и пишела тъжни стихотворения с край в проза, защото не й се получавало с поезията.

Един ден обаче се отворило едно чекмедже и оттам изпаднали куп снимки от сватбата на Сева и Хулиси. Черно бели, с къдрави крайчета и толкова стари, че жълто и миризма на разпадаща се  хартия. Мириам седнала на пода на стресирания си хол и започнала да ги разглежда. Видяла петдесетте приятели с десетте коли и стоте крака и ръце, видяла агнетата и виното, видяла синята рокля на майка си, но в бяло, заради черно бялото, видяла двора на хората, които поканили цяла една сватба в дома си, защото… защото така. Гледала усмивката на Сева, ведрото лице на Хулиси, пияните приятели и любовта, любовта. После поровила още и извадила себе си чернобяла. Бебе – грозно, със смачкани очи и онази бабуна на главата от вакуума, дето не искала да идва на тоя свят. Помислила си как ето оттам й тръгнало все с усилие и дърпане да върви напред към светлината в тунела и малко това я натъжило. Попипала си цицината на главата, тази от рождения вакуума, а после и останалите цицини от другите вакууми. Спомнила си как се държала за пъпната си връв и как запирала с крачета о стените на майка си, за да не излезе в дебелите ръце на доктора. Спомнила си лицето на Хулиси и сгънатата на две стотинка в юмрука му. Спомнила си кестените на майка си. Спомнила си как се казва.

- Мириам Хулиси!- изкрещяла на хола си. Мириам Хулисиииииииии! Мириаааааам Хулисииииииии….. – крещяла ли крещяла, крещяла ли крещяла Мириам Хулиси.

После станала и тръгнала.

“Мамо и татко, аз се родих. Мириам”

    Tags:
    1. Ina Said,

      Мария, разплака ме. :)

    2. mimi Said,

      znaeh si,4e ne samo az plakah na tova

    3. Zori Said,

      Razkoshno! Ti si velika!

    4. Emkata Said,

      Мила ми Мимка!
      Само Ти можеш така да го „разкажеш“!
      Онемях!
      С много обич и гордост, че те има, Касимова!

    5. Тучо Чучо Said,

      Ех, Мириам, тази твоя душа, колко е голяма… Само ти си знаеш…

    6. K Said,

      Eeeeeхххх, сладко-горчиво удоволствие…

    7. krugerrands for sale Said,

      Hi there, I found your blog via Google while searching for a related topic, your website came up, it looks good. I have bookmarked it in my google bookmarks.

    8. Христина Said,

      Красиво! Разплака ме!

    9. Maria Kassimova Said,

      Благодаря! :)

    Add A Comment