online poker

ное-7-2010

Врата с механизъм

Posted by Maria Kassimova under Пеперуди в главата

За една жълта книжка, палячо в дупето и пътуване върху куфар на колела.

Пристигам с един куфар на колелца, огромната като мех на гайда чанта на рамо и малко правоъгълно куфарче с компютър вътре. Косата ми мирише на хотелски шампоан, походката ми е мойта си и очите ми гледат навътре в цветните екрани от едни последни три дни. Шалчета около вратовете. Тънки рамки на очилата. Обувки с кожа, върху която въздухът оставя следа от пара като му е студено.  Книги за четене в метрото. Картини, статуи и музика. Столчета на кафенетата, обърнати към света на улицата, където филмът никога не е един и същ… Жълти, зелени, червени неща в цвят.

Таксито спира на улица „Иван Газов“ 02 и аз се опитвам да сваля целия си багаж с една ръка. Не става, само полата ми се вдига до дупето и ме досмешава. Шофьорът слиза да ми помогне, държи цигарата си в ъгълчето на устните и прикашля, подсмърчайки, преди да кихне. „Осем леа, рийш ли“, ми казва и без думи прибира десетачката в джобчето на дънковата си някога риза. Трясва вратата и отвътре ме обгръща облакът миризма на някой седми етаж в „Обеля“. Въпрос на Киа Мотърс.

Портиерът е много симпатичен. Вика ми „нашто Миме“ и ми прави комплименти. Заради белите му коси не ги намирам за твърде агресивни. Прибира ми куфара на колела и да не съм се притеснявала.

Влизането в залата на четвъртия етаж става с усилие. Вратата е сива, а отвън има два цилиндъра за разделно събиране на боклуци. Боклуците се събират отделно, защото, когато са заедно, може да се роди експлозивна смес. Общият боклук е опасен. Разделният – не. Вратата се дърпа към тялото, като целта е да се преодобее силата на едно устройство, което може да я затвори после само. Така че трябва да се упражни сила, по-силна от тази на устройството, за да се отвори вратата Иначе, ако употребиш по-слаба сила, вратата не се отваря. Или се отваря мъъъничко. Когато влезеш, е грешка да приемаш, че нещата с влизането са ти се получили.  Механизмът на вратата е много добър, защото е смазан. Сега пък, веднъж отпуснат, той цели да ти перне един по задника, ама със силата и повърхността на цялата сива врата. Ей така – ниииииууууу пляяяяяссссссс! Ако не си подготвен, правиш три-четири прибързани стъпчици напред, подтичвайки и се почешваш по дупаната, но това последното без да усетиш. Ако си подготвен за удара обаче, не си подготвен за малкото спиране на умния механизъм на милимунди преди окончателното затваряне на вратата. Това те изненадва, успокояваш се някак, вярваш, че държиш нещата в свои ръце и празната ти длан, опъната срещу сивата правоъгълна врата стои там леко нелепинко в очакване на силния удар. Е точно тогава няма силен удар. Механизмът плаввввно застопорява, леко се отпуска, даже май прави едно издишано отдръпване назад и… БАМ! Последният удар е като инжекция в мускула на крака. Като муха, пикирала в окото ти. Като хартиен боклук, изтресъл се в коша за битови отпадъци. Като шут в гъза. Или палячо в дупето. Вътре си.

Вляво от сивата врата, омъжена за съвършения механизъм, има стая. С балкон за обувки номер 42 и прозорец като прозорец. Има кръгла маса, която приютява под себе си n- броя столове. Никога не ги преброих… Един телефон за свръзка стои на стената в неестествено за вида си положение. Витрина с фетиши, забравили фетишките си корени. Стара пишеща машина, на която някои хора й казват пишУща машина. Защото на нея пишУш.

Стоварвам чантата с правите ъгли и гайдата на кръглата маса и си избирам стол до прозореца като прозорец. Влиза един мъж с някакво име. Нещо средно между Кандахар, Карандаш, Карамфил, Катамаран, Карабунар, Каракачан. Симпатичен човек. Срамотно му е. След него влиза една жена с име на една моя дъщеря. Това я прави симпатична, но от двете ни го знам само аз. Каракольо и Дъщерица имат важно съобщение за мен. Усмихнати са, защото принципно са готини. Току що са научили механизма на сивата врата и често я отварят и затварят, за да не го забравят. И на тях някой им го е показал. Носят си писалки, които да свързват двете им ръце в кръг пред телата им, за да си ги опазват от сатурнови дупки и зачервени очи. Отделили са си 30 минути, но са им много. Казват ми колко съм готина. Пак ми казват колко съм готина. После ми казват колко съм готина и аз, и още четири човека. След това се оказва, че всички сме от готините. Готина била и жълтата ми книжка. Само че, казва ми Дъщерица, жълти книжки сега не вървят, защото жълтото не се продава, така че да съм си вземела четирите готини човека и заедно да изнесем тежката невървежна жълта книжка през сивата врата. Корпоран е тъжен. Има много добри очи и ми харесва. Дъщерица също така. Мехчето ми на масата се спихва постепенно, докато слуша, защото има душа. Правите ъгли на куфарчето с компютърчето вече не са толкова прави, заоблят се, не… засълзяват се.  Заприличват на очите ми.

Пет минути по-късно казвам набързо на другите четирима човека, че са готини, за да си знаят. Казвам им за жълтата книжка, че това не го знаеха. Започваме да я изнасяме. Календар и Дъщерица идват лично да им споделят за механизма на сивата врата, внезапния клоун в гъза и жълтото като отживелица.  Четиримата готини плюс мен дишат равномерно. Имаме много жълти книжки и трябва да ги изнесем до утре. Загубваме смисъл, защото на нас жълтото ни харесва, а и тъкмо се бяхме научили как работи сивата врата и къде се делят боклуците. А и на „Иван Газов“ 02  е пълно с още готини хора с жълти неща за четене и усвоени механизми.

Дъщерица пуска писмо по бял гълъб до вътрешността на 02. И там казва, че петимата сме готини и че жълтото не се продава. Кожухар не пуска нищо. Така е според упътването за ползване на механизма на сивата врата и разделното събиране на отпадъците. Те не са го измислили, то  упътването ги е измислило. Пак повтарям, че са готини, в случай, че сте се разсеяли.

Другите в жълто ни пращат бели гълъби. Мъчно им е, че жълтото ще става друг цвят. Не всички пращат гълъби, защото не всички имат. Или са им останали малко и преценяват на кого е важно да ги пуснат. Кисела работа.

На тръгване разбирам, че на входа има контейнер за използвани батерии. Изсипвам последната си шепа… Механизмът ме пропуска, отбягвам шута в гъза и се понасям на колелцата на куфарчето си.

Вратата трясссс зад гърба ми…

Tags:

Add A Comment