online poker

фев-29-2012

Доверие ООД

Posted by Maria Kassimova under Пеперуди в главата

За онзи драматичен момент, когато спираме да вярваме в Дядо Коледа, но се доверяваме на променените приказки

Много добре си спомням кога загубих за първи път безрезервното си доверие към някого. Бях на около седем години, беше вечерта на Нова година и трескаво щъках из панелния ни хол в очакване на Дядо Мраз. Майка ми и баща ми подклаждаха напрежението с разни дразнещи въпросчета като “Хм, дали ще дойде тази година?”, “Да не би да се е объркал нещо…?!”, а аз мислено преговарях всичките си бели през годината и се надявах да не са били пък чак толкова много, че да ме лишат от присъствието на дядото в червения костюм. И в един светъл момент на вратата настойчиво се позвъни! Скокнах, сърцето ми биеше като будилник в малкия ми детски гръден кош, и отворих вратата. Дядо Мраз беше там цял целеничък – с белите мустаци, с яркочервения кожух, с лъскавия жезъл и торбата с подаръци и… с обувките на чичо Ликов от седмия етаж! Разпознах ги веднага, защото играех с дъщеря му и всеки ден ги виждах подредени в антрето им. Пък и беше време, когато хората имаха по един чифт обувки за сезона. Неговите бяха черни, малко смачкани, с връзки и оранжев декоративен конец. Някак не ми се върза Дядо Мраз, който идва от Лапландия, да има точно същите обувки като на чичо Ликов. Така в сърцето ми съвсем спонтанно, но сигурно се загнезди огромно съмнение не толкова в съществуването на добрия старец, колкото в откровеността на моите родители. Всъщност нямах съмнение, че има Дядо Мраз, но бях сигурна, че този, който дойде у нас, е самозванец и, което беше най-лошото, моите родители знаеха това.

Директно и завинаги стигнах до един от най-важните изводи в живота на човека – че не на всеки и не на всяка цена можеш да вярваш. Респективно – да се доверяваш.

Дисекция на доверието

След голямата лъжа за Дядо Мраз трябваше през годините да свикна с още “не-истини” или “не-точно-истини”, изречени или неопровергани от родителите ми. За странния шум на търкащи се един в друг чаршафи, който идваше понякога откъм спалнята им, за някакво си птиче, което уж ме наблюдавало и казвало какви ги върша, за мистичното изчезване завинаги на дядо ми в Америка, последвано от черни лентички по реверите на мама и татко… Днес, от позицията на възрастен и родител, знам, че малките изменения или премълчавания на истината не винаги са подкопаване на доверието. Но когато си дете, тези малки родителски лавирания ти дават един наистина прост и много важен урок – нещата не винаги са такива, каквито са. С появата на съмнението, започват да идват въпросите. А когато си задаваш въпроси, търсиш отговори. И не е важно винаги да ги намираш – смисълът е повече в лутането и в приемането на алтернативи.

Всъщност доверието е необясним феномен. То не почива на някакво конкретно знание, а е абсолютно безпочвена надежда, че нещо ще се случи по точно определен от нас сценарий или събитията ще доведат до съвсем ясна и очаквана реакция у другите. Тази надежда има много лица – в моята глава изглежда по един начин, а в тази на човека, на когото се доверявам – по съвсем друг. Доверието е проекция на нашите лични очаквания и почива единствено и само на нашия съвсем мъничък и конкретен житейски опит. Циганчето, което проси на улицата, няма да се довери на приближаващия го полицай, а ще търти да бяга, щом го види. Лелката, която току-що е установила, че портфейлът с пенсията й е изчезнал, точно обратното – ще се метне на врата на първия униформен, за да потърси защита. Според психолозите се доверяваме на някого най-често по външни признаци. Вярваме например повече на човек с бяла коса, защото според опита си дешифрираме това като признак на мъдрост и житейска история. Предпочитаме да доверим бизнес идеите си на хора в костюми, за здравето си разчитаме на бели престилки, спонтанно споделяме тайните си предимно на закръглени хора, без за това да има рационална причина. Някъде подсъзнателно в пълния човек не виждаме заплаха и затова сме склонни да му се доверим повече, отколкото на кльощавия. Спомнете си само колко често ви се е случвало да сте абсолютно убедени, че еди кой си няма да ви предаде или няма да издаде тайната ви, а после се е случвало точно обратното. Доверили сте му се, защото го познавате от дете, защото имате представа от живота му или смятате, че познавате “този тип хора”. Впоследствие се оказва обаче, че нищо и никого не познавате. Глътвате горчивия хап на предателството и уж си правите изводите за следващия път. А когато той дойде, постъпвате точно по същия начин. Това е така, защото доверието е пряко свързано с вярата ни. И докато вярата е необоснована сигурност, че нещо много абстрактно съществува по свои закони, които не познаваме, но точно затова сме сигурни, че мистично работят, то доверието е същата сигурност, обаче за нещо много по-конкретно. Смятаме, че познаваме законите на действие на тези конкретни неща и винаги сме категорични – “той никога няма да постъпи така”, “тя това не може да го каже”, “сестра ми никога няма да ме предаде”… От безрезервното доверие, което даваме на близките си, преминаваме и в принципно доверяване към институциите – вярваме на правосъдието, вярваме на министерствата, на телевизията, на жълтата преса, на слуховете, дори на сайтовете за изкривени новини.

На никого не вярвам!

Дайте си сметка колко стотици пъти сте си казвали точно това. И колко пъти сте се доверявали въпреки всичко. Сега се успокойте и не се ядосвайте на себе си, защото ако не се доверявате, рискувате да се превърнете в един истински досаден мърморко. Така и така доверието има необясними механизми на действие. Изчислено е, че процентно най-силно се доверяваме на родителите си и на партньорите си в живота. Всички знаем обаче, че именно тях послъгваме най-често. А след като ние им спестяваме истината, защо непременно трябва да си мислим, че те никога не го правят спрямо нас? Като едно от най-големите предателства в живота си хората оценяват изневярата на любим човек. И въпреки това, когато любовта се окаже отново наоколо, сме склонни да се доверяваме на новия човек напълно. Най-често не вярваме в себе си. Претендираме, че се познаваме, но сме изненадани от собственото си поведение или реакция и искаме непрекъснато да сме адмирирани и да се самоусъвършенстваме. И тъй като ни се налага да живеем със себе си постоянно и завинаги, трябва и някак да си простим. Правим го, като прехвърляме отговорността за действията си и съответно доверието си към други хора, институции, или абстрактни неща като бог и съдба. Казваме, че вярваме в: доброто начало и в добрия край; в това, че всеки си получава заслуженото; в справедлиността и равновесието; в това, че няма ненаказано добро; в силата на духа и убиващата го действителност; в майчиния инстинкт и неведомите пътища божии. Пълни противоположности. Всъщност вярваме в красиви думи и измислици, защото имаме нужда. Обръщаме се към бог тогава, когато сме се провалили във всички други пътеки. Разчитаме на нерационалното, когато рациото вече не може да ни даде устойчиви структури и сигурни твърдения.

Доверие ООД

Като изпишете думата доверие в интернет, ще останете изненадани колко много организации, банки, фирми и какви ли още не групи от хора я използват за свое име. На тях се доверяваме една идея повече дори само заради присъствието на самата дума. Механизмът е точно същият, когато избираме например коя от две сватбени агенции да се погрижи за собственото ни бракосъчетание. Сигурна съм, че повечето хора ще изберат тази, която се казва примерно “Любов завинаги” пред някоя с име “Разум” или “Мираж”. Смятаме, че сме се научили да отличаваме лъжливите послания, но сме първите, които ще си купят хапчета за отслабване с маракуя, само защото някоя кръшна девойка ще ни обещава от екрана, че за месец ще свалим десет килограма. Гледайки със съмнение на живота наоколо, вярваме на политиците си, на прогнозите на врачки, на магии, на екстрасенси, на работодатели и фалшиви приятели. Вярваме на илюзии, защото ни харесва магията и усещането, че доброто съществува и ние сме част от него, затова го заслужаваме. Правим го, защото по човешки имаме нужда от добри финали на собствените си приказки. Кой не обича хепи енди?

Изкривеният край на една приказка

Майка ми ми четеше “Малката кибритопродавачка” в една зимна нощ преди да заспя. Когато стигна до края и малката кибритопродавачка (така и никога не разбрах името й…) умря в студа сред изгорели клечици кибрит, аз неутешимо ревнах. Майка ми се опита да ме успокои, говореше ми как момиченцето хубаво си било отишло на небето при баба си и всичко се наредило, но аз вече захласнато хълцах от плач. Тогава майка ми взе една химикалка и буквално дописа приказката върху последната бяла страница на книжката. Така моята версия на “Малката кибритопродавачка” завършваше с “…тя обаче не била умряла! Събудила се в топлото си легълце от аромата на прясно изпечени кифлички, които баба й и майка й й донесли в леглото. Живеела в истински палат със своите родители, баба и дядо и цялата история била само лош сън, който никога, никога, никога нямало да се сбъдне!…” Трите “никога” бяха написани по мое настояване, защото знаех, че магичните неща се повтарят по три пъти, за да работят. Щом мама промени края на приказката, аз спокойно заспах, упоена от доверието си в добрия край и силата на моята майка да оправя нещата. Така и до днес не се научих да не вярвам винаги, когато някой пренапише фактите както намери за добре. Някои го наричат наивност, други – балъщина. Аз предпочитам да го наричам духовно оцеляване.

Tags:
  1. Mirjana Parker Said,

    UNIKALNO!!

  2. Kookie Said,

    Аххх, силно завръщане! Благодаря за хубавия текст!

  3. Аllex Said,

    Прекрасен текст! Попаднах случайно, но много ми хареса!

Add A Comment