online poker

фев-16-2012

Етикет по български

Posted by Maria Kassimova under Издънки

Защо новобогаташът ме нарича “кифла”, а французинът – “мадам”

На гости сме у леля ми. “Красно село”, панелен блок, двустаен апартамент и разтегателна маса в кухнята, на която сме се разположили. Завела съм приятел французин на обяд. В София е за първи път, това е третият му час след слизането на летището. Естествено, гледа с полуотворена уста пейзажа наоколо, а докато го возех в колата едва не откърти дръжката на вратата -  толкова го достраша от моето скоростно прелитане над дупките по Цариградско.

Леля ми е на шейсет и две. Казала съм й преди една седмица, че ще заведа парижанина у тях на гости. Веднага след като е затворила телефона, е яхнала прахосмукачката, олизала е цялата къща и от три дена непрекъснато готви. На масата пред нас го има цялото традиционно българско меню, което може да се срещне във всяка уважаваща себе си механа – то не са шопски салати, то не са мусаки и кебапчета, капами, баници и кьопоолу… Французинът гледа с подозрение мазните тави и опитва деликатно от всичко. Отдавна се е нахранил и безпомощно обяснява на англо-българо-френски, че не е гладен и не може повече. Леля не говори никакви езици. За сметка на това му отговаря на български, крещейки все повече и повече. Назовава всяко ястие по срички и го повтаря, докато милият французин не го изрече правилно. Междувременно го потупва по гърба, прегръща го от време на време и весело подпийва ракия. Държа да отбележа, че леля ми не е проста жена. Цял живот е била учителка по биология, отгледала е двамата ми братовчеди достойно, възпитала ги е както е могла. В този така български обяд по едно време се включва и чичо ми. Рязко влиза с една бутилка ракия, от която започва да налива на всички и да вдига тостове. Докато чашата на французина застрашително се пълни, леля за пореден път натоварва чинията му с “всичко по малко”. Той се опитва да откаже, но на учтивото му “сил ву пле” леля засмяно и от сърце казва “аааааа, у нас е така! Ще ме обидиш!”… Следват поредни нови тостове за децата, които вече били пораснали, за младостта, която била вече свършила, за миналото, което нямало да се върне… Чичо се разплаква. Леля – и тя. Аз се опитвам да потуша надигащото се притеснение в западноевропееца, че нещо драматично се случва в това семейство, като му обяснявам колко нормална е тази емоционалност по нашите ширини. Той тъкмо да ми повярва и леля изскача с три албума черно бели снимки, тесте дипломи на братовчедите ми и куп гоблени, от които държи да му подари “Червената Мадона”, защото  я била шила седем пъти и си имала още поне три… Ще посъкратя малко разказа си за тази мила роднинска сбирка, но всеки истински бъларин може да си представи какво се е случило. Да, не минахме без народната музика, едно право хоро из апартамента, дегустация на домашните  сладка от мазето и уж спонтанното идване на две-три съседки, за да видят “на нашто Миме (сиреч аз) френския приятел…”

Разказвам ви тази история не, защото се срамувам от нея или я определям като просташка. От гледна точка на британския етикет, който се опитвам да преподавам точно в тази българска среда, тя е просто много различна. Това обаче не я прави по-лоша или по-добра – тя е  само илюстрация на това, което някои наричат бит и душевност, други – балканщина, трети – традиция. Ако бяхме останали само с нея, щяхме да сме една сладурска нация от добродушковци, където запазноевропейците си счупват краката да идват. Да, ама не…

Гостоприемството – гордостта на българина

Едно от нещата, с които съвременният българин се гордее, е гостоприемството на нашата нация. Бяха години, в които се подигравахме на западноевропейците, че се уговарят две седмици предварително кога и къде точно ще пият бира. Днес, когато работим в конкуренция и се съобразяваме с корпоративни интереси и изисквания, започнахме да разбираме тази практика и дори да я прилагаме. Разредихме излизанията през седмицата, за да сме адекватни на работа. Започнахме да звъним по телефона на най-добрите си приятели, вместо направо да им се натресем на вратата им с бутилка ракия и тенджера готвено от вкъщи. Научихме се, че личното време и пространство е нещо важно и нямаме право да го отнемаме от другите. Балканското гостоприемство предполага сваляне на граници. Затова и моята леля беше готова да прекара нощта във ваната на банята си, но да покани “чужденеца” да спи на спалнята й. Това е причината и чичо ми да напълни цяла торба с домашни дюли, кайлъшка ракия и неизброимо количество компоти и туршии и да я връчи тържествено на изумения парижанин на тръгване. Прословутото “да не се изложим пред чужденците” е показателно за това как българина възприема чуждия, другия. Важното е да не се изложим. А се излагаме, ако не го предразположим. И как го предразполагаме? Ами, погледнато направо, като го тъпчем, докато му стане лошо, като го прегръщаме и целуваме, докато го смачкаме, като го занимаваме с личните си истории и емоции, докато съвсем го притесним. Всичко това с идеята “да му вземем акъла”. И му го взимаме, де.

Българи европейци

Гостуването у леля и чичо може да прилича малко на българска комедия от седемдесетте, но все пак е мила, безобидна и дори очарователна родна картинка. От позицията на пораснал човек с опит и пропътувани по света километри няма как да се срамувам от нея, напротив – мила ми е такава, каквато е и даже не искам да се променя. Това, което искам да се промени обаче, е новият побългарен европейски етикет. Това, което уж усвоихме от “Европата” и като истински Бай Ганьовци претворихме по нашенски. Искам, когато някой нервен новобогаташ се подразни, че минавам с моята колица покрай неговия лъскав автомобил, да не ме нарича “кифло”, “овцо” или “мръхло”. Искам, когато влизам или излизам в някаква обществена сграда поне един мъж да ми отвори вратата и да ме покани да мина първа. Много ми се ще когато се разминаваме по тротоара да не трябва да слаломирам между намусени и озверели хора в тъмни дрехи, които са готови да ме смажат, но да не ми направят място да мина. Иска ми се, когато аз направя място на някого и се усмихна, той просто да ми благодари. Чудесно би било, ако българските дечица не тичат истерично из ресторантите, където родителите им ги мъкнат, и не показват средни пръсти на дръзналия да им направи забележка сервитьор.   Искам в тази страна с толкова топли домашни традиции да не ми говорят на ти, когато не ме познават, да не храчат по улиците, да не пикаят из ъглите на  сградата на Народния театър и да не хвърлят пепелниците от колите си по светофарите. И много, много бих се радвала, ако един ден престанат да наричат “бабке” и “чимшир” някоя възрастна двойка българи с побелели коси. Защото само ниската култура си позволява да обижда старостта.

Вместо край

Моят френски приятел в крайна сметка обикна България. Въпреки възмущението си от вечно разхвърляните кофи за боклук по улиците, паркиралите върху тротоарите коли, момичетата с вид на проститутки по заведенията и високомерното поведение на продавачките и сервитьорите. Обикна я заради хората като леля и чичо, нищо, че след гостуването у тях го боля корема и не искаше да види храна два дни. Хареса му естествеността им, емоционалността и готовността да споделят всичко, което имат, за да му е добре.  Малко преди да си тръгне обаче ми зададе един много важен въпрос – “Мадам Мария, кажете ми защо в къщите на хората е толкова хубаво и чисто, те самите са така усмихнати и мили и са готови да направят всичко за непознат като мен, а в същото време навън е толкова мръсно и хората по улиците са толкова сърдити и агресивни?” За да му отговоря, трябваше да започна някъде отпреди Турското робство, да мина през ранния капитализъм, да спра дълго върху социализма, за да мога някак да обясня и последните луди двайсет години, в които се роди българският “ЕнтелЕгентен” европеец. Вместо това просто смених темата. Типично по европейски, не по български.

Tags:
  1. joro Said,

    Dobre, tova mi izbi dori salzi. Njamam kakvo da dobavja, no i az sled tolkova kilometri po sveta mi pisna vseki da mi se pravi na velik, kato che li az trjabva da mu celuvam gaza, taka che kakvito sme loshi ili dobri takiva sme i tova e, a amerikancite, koito si misljat, che sa varha na sveta prosto ne mogat da si pedstavjat kolko sa elementarni, neveji i glupavi i tochno te oceljavat kato celuvat gaz. Maikata

  2. Mirjana Parker Said,

    Mnogo mi haresa, i mnogo mi se ste da si doida po-skoro. Lipsva mi bulgarskata atmosfera na momenti:)A vuv vruska s amerikancite po otnoshenie na gorniat komentar, poneshe siveia v US, ami te mose i da sa neveshi i elementarni, no puk sa dosta dobrodushni, a nie sme beskraino sli:( Osven tova te sa mnogo po-stastlivi kato ne sa naiasno sus drevnite filosofi, velikii svetovni hudosnici, i Evropeiskata krisa:) Sa raslika ot nas, koito snaem vsicko…..Maria, Uspeshna sedmica!

  3. Теодора Said,

    Страхотна статия, поздравления! Всяка думичка е абсолютно вярна.
    Би било чудесно ако българите бъдат малко по-усмихнати и ведри, ако сменят мрачните черни тоалети и започнат да използват повечко думичката „благодаря“.
    Наистина ми се иска първото впечатление на чужденците, когато посетят България да не е, че българите не се усмихват. Но за жалост е така…
    Мога да кажа, че за мен най-потресаващо нещо е храченето по улиците, просто това никъде по света го няма освен в нашата родина. Отвратително гнусно нещо, за което не разбирам как хората могат да мислят, че е напълно нормално и да го вършат. Осезаемо се чувства липсата на най-елементарното възпитание и обноски…

  4. Maria Kassimova Said,

    Благодаря ти, Теодора! Да, такива сме си ние… И не искам да се правя на голям съдия, ама понякога просто не се търпи… А имаме толкова сладко гостоприемство и хубави традиции, които някъде са се изкривили или затрили..

  5. Труден Said,

    И за да оправдаем написаното, два коментара на 6liokvitsa и два на Български.
    А за „издънката“, благодаря ти Мария (по-топло ми е на „ти“)

Add A Comment