online poker

яну-25-2011

Нискотарифна култура

Posted by Maria Kassimova under Пеперуди в главата

Един текст между Терминал 1 и летище Париж-Буве

Докато пиша този текст, едно момиче на предния ред се снима заедно с приятеля си. През една седалка отляво една дама с прегорена коса и поставен преди около месец лак във вид на оранжевеникави остатъци придремва, а в краката й стои едър сак, от който стърчат някакви храни. От време на време дамата бърка там и вади някакви парчета хляб, които изяжда с огромен апетит, гледайки през люка навън в облаците. Седалката ми е покрита с изкуствена кожа в неидентифициран лилавокафеникавонякакъв цвят. Самолетът смърди потресително на домашен свински сапун, евтин прах за пране, бира, вълна, пот, дъх и студ. Само от стюардесата лъха на нещо по-свежо, но пък за сметка на това тя минава доста рядко и предпочита да комуникира с пътниците през микрофона си. Той пък работи като уредба на оркестър, нает да свири вечер в централния ресторант да Костуринци – цъска, зъска, шуми и бумти и всичко, което се чува, са някакви стюардески вопли за “кишлорошни машки” и “исжшходти сза бпезобпаштношт”…

Всъщност, намирам се в самолет с нискотарифен полет до Париж, така че вината си е моя. Но и не само. Разликата с нормалното летене първо е в обкръжението наоколо. Деветдесет процента от хората в чакалнята на летището приличат на току-що изпъдени от работа чистачи на тоалетни. Куфарите и чантите им са затворени с прокъсани ципове и въжета. Една трета от жените носят чанти, на които с огромни букви пише Гучи. Една циганска тричленка, която в момента седи вдясно от мен, е облечена по последна гетомода – най-църният ром има чистобяла плетена на ръка жилетка с безброй орнаменти, колан и качулка. Другите двама до него, вероятно роднини, защото много си приличат, имат плетени синьобели шалове, на които пише Левски и подобни жилетки, но с малко по-малко орнаменти, а най-младият няма и качулка. Косите им лъщят нечовешки, сресани са на страничен път. Всичките седят на една тройна седалка и четат бордното списание (и такова има!) с един и същи чифт очила, които си предават един на друг. Все пак четат, де.

Точно зад тях е разположено двучленно семейство на средна възраст 55 години, което около десет минути не успя да разбере как точно се закопчават коланите. Накрая стюардесата с дидактичен тон обясни на клетите хора, че просто катарамата трябва да се обърне и нещата стават лесно. Трябваха им обаче още десет минути, за да убедят съпругата да се раздели с дамската си чанта, която стискаше като помакиня зестрата си на колене. След като я увериха, че в краката й сигурността даже е по-голяма, съпругата се остави на самолетните правила и дамската й чанта беше поставена под предната седалка. Сега я поглеждам – не отсъсва очи от нея.

Да разкажа обаче малко за летището. Наземните стюарди, които приемат багажа, са леко нервнички. Дразнят ги всички пътници, защото за повечето от тях това е първи или втори полет в живота и правилата хич не са им ясни. Затова на стюардите им се налага упоително да обясняват какво точно и защо се прави и нежно да преразказват правилата за чекиране. Правят го с онзи изнервен тон, с който говорим на възстарата си баба, когато трябва да я убеждаваме, че е хубаво да си пие хапчетата и че не е болна, въпреки че твърди обратното. В резултат на това начинаещите пътници така и нищо не разбират, но с поредица “Елате, върнете се, стойте, чакайте, не така, а така, нали ви обясних….” и други нещата в крайна сметка придобиват някакъв приличен за отлитане вид.

Отделен параграф трябва да се посвети на тоалетната на терминал 1 на софийската аерогара. Гара тук е точната дума, защото тоалетната прилича на тези на автогарата на село Мирковци, примерно. Разположена е в подземието на сградата, така че слизаш с все багажа, тътрузейки го до долу. Тоалетните са всичко на всичко две. Естествено, че няма закачалка, нито пък пирон както би казал Бай Ганьо, където да си закачиш я палто, я чанта. За сметка на това обаче вратата не само не се заключва, но не се и затваря. Лично аз прикрих процепа, през който дупето ми можеше да лъсне за чакащите като тиган на месечина, като закачих палтото си на отварящия се ръб на вратата, след което посредством сложна гимнастическа конфигурация, успях да придържам вратата притворена с ляв крак, а с десен да стоя стабилно в поза, която да не ми позволява да падна в тоалетната чиния. Не паднах, но пък беше невъзможно да избегна съприкосновението с влажната тоалетна чиния, защото тя е поставена толкова високо, че хора с моя скромен ръст от метър и шейсет нямат шанс да не допрат задниците си до нея. Иначе предназначеното да влезе в тоалетната отива на пода или още по-гадно – стича се по обувките и дрехите на пишкащата… Прекарах там около три минути, в които, разбира се, палтото ми падна на земята, повличайки дамската чанта, която бях закачила на дръжката на вратата. В желанието си да опазя имуществото си наруших баланса за дистанционно ползване на тоалетната, едва не паднах, а вратата широко се отвори, за да мога безпомощно да демонстритам некрасивата си поза на чакащите пред моята тоалетна. Какво да се прави, станахме си някак близки…

След като все пак се измъкнах от тоалетната, имах среща с мивката. Едната от общо двете не работеше, разбира се. Другата имаше изпочупени кранове, но все пак успях да пусна някаква вода, като впих и двете си ръце в топлата тръба и завъртях с все сила. Друг е въпросът, че после не можах да я спра. Като си намокрих ръцете, се озърнах за сапун. Дали изобщо е нужно да казвам, че няма такъв. Но предвидлива и справяща се с всички ситуации професионалистка хигиенистка се беше сетила да произведе сапунен разтвор и да го постави в малка бутилчица от минерална вода с капачка, която придърпваш нагоре и натискаш надолу, за да я затвориш. Самата тоалетна мирише на цигари и хора, които се къпат евентуално един път седмично. Огледало има, но две терти от него са облепени с лейкопласт, защото явно е било счупено. Сешоар няма, обаче има салфетки за избърсване на ръцете, кво се оплаквам и аз…

След тоалетната трябваше да се наредя на огромна опашка, защото пътниците по някаква тяхна си логика смятаха, че ако не се бутат, няма да ги качат в самолета. Изчаках тълпата да се зареди в автобусчето и се качих, разбира се, последна. После трябваше да се бутаме и в самолета, защото никоя няма фиксирани места и тълпата държи да седне веднага.

Разказвам всичко това не защото съм адски префърцунена и лоукост пътуването ми е под нивото. Разказвам го, защото смятам, че независимо за колко пари се возиш, имаш право на цивилизовани условия за пътуване. И че поне тоалетните можеха да са в нормален европейски вид на този терминал 1, който и без това е оставен да прилича точно на запустяла селска автогара. Да не забравя да кажа и че на този терминал не е възможно да пиеш нормално кафе или да прекараш половин един час в кафенето, защото то е оградено с червени полицейски ленти да не преминаваш. И кой знае защо си стои така, като че ли току-що някой някого е заклал на една от масите или самолет се е врязал в бара. Всъщност на терминала работи само едно магазинче за чипс, дъвки и вестиници, един офис на банка и каса на нискотарифната компания, на която плащаш за всяка мисъл, намерение или действие, което не си описал в резервацията си предварително.

Що се отнася до пътниците и техните навици, въпросът тук е генерален и се отнася до културата и самоуважението на нашата нация. Истина е, че роми с жилетки можеш да видиш на всяко летище, при това да пътуват по цял свят. Но на борда на нискотарифен полет имаш уникалния шанс да се срещнеш с цвета на българската мърлящина, простотия и далавера. И на всички ни е ясно, че именно на тези хора дължим и окаяното състояние на тоалетната на терминала, и смрадта на борда на самолета, и бутаницата за автобусчето, и лъвските скокове за места в самолета, и невежеството.

Мисля, че всяка телевизионна или радиоемесия новини в България трябва да започва и да свършва с един единствен апел към нацията. И той трябва да гласи “Изкъпете се! Сега!”.

Tags:
  1. Dolly Said,

    Da, tova e tuzhnata deistvitelnost v nashta mila rodina.
    I neshtata stoiat po tozi mirizliv i zle izglezhdasht nachin navsiakude.
    No, shte se nadiavame nashite deca da niamat tozi mantalitet i navici….

  2. Carl Said,

    Greetings I located your webpage by mistake when i was searching Google for this issue, I must tell you your blog is definitely valuable I also like the design, its cool!

  3. Lana Said,

    I love your post!! So very, very true…

  4. Iskra Said,

    Едно от тези четива, на които се смееш до сълзи докато четеш, а после ти остава един безнадеждно-кисел вкус в устата и направо се чудиш на какво си се смял…
    Радвам се, обаче, когато срещна сродна душа, която вужда тази действителност като че с моите очи.
    Лошото е, че тази картинка може да се види и на Терминал 2, а и на всички терминали на лъскавите европейски летища от които излитат полети за България. Освен по вида и миризмата, родните пасажери се отличават и по един израз на лицата, който мой близък сполучливо нарича „срамежлив тъпигьозлък“.
    Разбирате какво имам впредвид, нали?

  5. Maria Kassimova Said,

    Разбирам, да… Много точно. И аз не съм от хората, които обичат да НЕ харесват, за да са интересни. Просто някои неща трябва да се провидят… Векове ще минат обаче.

Add A Comment