online poker

Archive for юни, 2015

Резултат с изображение за gay flag

Докато у наше село се чудят, аджеба, да има ли прайд или да няма, американците узакониха гей-браковете във всичките си щати. Мисля си, че по-точен, по-звънък и по на място шамар от този нямаше как да получи българското, така загрижено, видиш ли, за морала общество. И този факт, колкото и да избягвах и аз да се вливам в темата, ме възпламени. И ей ме на – пиша. Защото точно за ТАЗИ огромна бездна в манталитета и разбирането ни за свобода става дума. И точно ТОВА е, за което трябва да се говори и да се обяснява.

Семейството ми имаше много приятели – всякакви хора, с артистични или пък не чак дотам професии и интереси, смешни хора, сериозни хора, хора с титли, партийци, комунисти, монархисти, с деца или без, с бастуни, очила, на инвалидни колички, хора, които се пенсионираха и още живееха при родителите си, хора от село, хора от града… Един от тези много приятели беше известен български композитор. Някои от песните му днес се пеят като национални химни, а сред емигрантските общества са задължителна част от разреваващия носталгичен репертоар, нещо като „Хубава си, моя горо“ или „Облаче, ле, бяло“. Той имаше изключителна ерудиция и можеше да прави интелектуални шпагати между ипресионистите, Велимир Хлебников и американската балетна школа примерно, при това с лекотата на дългогодишен радиоводещ. Умееше да готви превъзходно, а чувството му за хумор и самоирония работеха на такава фина честота, че като тийнеджър ми се е искало да си записвам какво казва и да го уча наизуст. Този забележителен мъж беше изключителен приятел. Когато мама остана вдовица, постепенно десетките колеги и приятели на баща ми се оттеглиха с все семействата си и вечните купони у дома затихнаха. Той обаче продължаваше да идва. Ненадейно се обаждаше в ранния следобяд, за да попита как сме и имаме ли планове за вечерта и ако нямахме, идваше вкъщи. Носеше каквото имаше в хладилника си, за да го хапнем заедно. Винаги пристигаше и с някакъв малък подарък, забърсан от колекцията стари домашни сувенири или пък закупен на добра цена някъде по пътя. Веднъж се появи на вратата с голяма, колкото тиган, пластмасова плоска риба с въртящи се очи. Когато мама го погледна в тотална почуда какво е това нещо, той извинително обясни: „Ми виж го, ма, Сето, толкова много пластмаса, двуцветно и само 90 стотинки! А очите му – ей така правят!“ И задвижи ръцете си като колела на парен локомотив покрай тялото си, за да демонстрира движението на въпросните рибешки очи…

Когато и той почина неочаквано в съня си, майка ми много плака. Казваше, че си е отишъл най-добрият й приятел, човекът, с когото е можела да говори с дни и да открива светове.

Аз нямам специален критерий, по който подбирам приятелите си. Тези неща стават от само себе си и можеш само да благодариш на съдбата и шестото си чувство, ако са те дарили с правилнте хора наоколо. Сред моите приятели имам двама особено специални. Появиха се в живота ми в една от онези работни срещи, които от разговор на разговор стават приятелства и след това вече не можеш точно да кажеш откога сте толкова близки. Благодарение на тези двама души излязох от особено тежка житейска криза. Когато ме виждаха да свивам платната, ме отвяваха нанякъде, за да ме надуха отново вятърът. Пеехме с цяло гърло песни на ABBA и Boney M, танцувахме в унес, говорехме си глупости на някакъв наш, измислен език, пътувахме, купувахме си храна и си я приготвяхме. Бяха до мен, когато се наложи отново да срещна смъртта лице в лице и докато гаджето ми – един истински мъжкар според всички познати критерии – стоеше настрана, ужасен от гледката и бледнееше, те извършиха всички онези толкова трудни за правене подробности около регистрирането на края на един човешки живот. Железни бяха, не пилони, на които да се облегна, а цели метални скелета, на които да построя живота си наново! При това без никаква плачливост и истерия – твърди като скала, с най-меката любов и грижа, която да ми подарят. Тези мои приятели донесоха и продължават да носят в живота ми толкова радост и жизненост, че понякога направо се чудя що за мрачно същество трябва да съм била преди пътищата ни да се засекат.  И единственото, което си мечтая за тях е, да мога и аз да им давам толкова много приятелство, подкрепа и човещина, колкото те на мен са ми дали.

Покрай прайда исках да разкажа за точно тези хора, станали част от моя земен път. Разказвала съм и ще разказвам за тях във всякакъв друг контекст – за приятелство, за интелигентност, за смелост, да доброта, за самоотверженост, за грижа. Сега, само сега, ще спомена малката и възможно най-несъществена подробност около тях – че са с различна от моята сексуалност. Защото това няма абсолютно никакво значение нито за мен, нито за тях. И защото това с кого предпочитат да споделят леглата си първо не е моя работа и второ, не променя никаква, ама никаква част от тяхната човешка същност. Дори напротив – необходимостта да оцеляват в това така нетолерантно общество, въпреки неговите нагласи, ги е направило още по-свободомислещи, още по-борбени, още по-справедливи. Изградили са си свят, в който, за огромна моя чест и радост, присъствам, и който ми харесва точно, защото е безграничен и с въображение, весел, позитивен и смислен. И аз ще ги обичам винаги – така, както обичам всичките си добри, умни, всеотдайни приятели, които просто са добри хора. И въобще не ми пука гейове ли са, лесбийки ли, асексуални или хетеросексуални.

Знам, че сигурно звуча патетично. Ми нека! Вероятно само патетиката може да отговори на тоталното мракобесие, което цари в обществото ни по темата с прайда. Така или иначе никой не си дава сметка, че този прайд не е циркаджийски парад, а има конкретна история и значимост, която изобщо не касае само хората с различна сексуалност. Това е шествие на свободното себеизразяване, празник на цветността на живота и неговото многообразие. И ако черната, попска, извратена в изповядването си българска църква ще го сочи с пръст, аз й обръщам гръб. Точно както го правя, когато анатемосва секса преди брака, метода ин витро, дори йогата. И когато вместо да се грижи за най-важното нещо, което й е конкретна мисия – бедността, тя ръси със светена вода от прозореците на скъпи лимузини и се кръсти с ръце с ролекси по китките. Благодаря аз за такава църковна утеха! Благодаря и за общинската такава, ако ще ми произвежда глупави плакати, на които семейства с вид на колхозници от 50-те навъсено обръщат гръб на целуващи се момчета! И на „интелектуалците“ благодаря! За това, че спретнаха петиция, в която разбрахме, че съществуват вестници като „Лакомник“ , агенции, наричащи себе си информационни като ПИК и издатели, определящи се като журналисти, които цялостно приемат себе си за интелигенция. При това наранена морално, интелектуално и де юре интелигенция, защото прайдът й нарушавал хоризонтите. Аз пък ще им отговоря, че на мен хоризонта редовно ми го нарушава партия „Атака“. Нарушава ми го чалгата. Нарушават ми го жълтите вестници. И те, с тяхната петиция, ми го нарушават, ама няма да организирам контрапетиция, защото знам, че всички имаме право на свободен изказ. Оттам нататък кой е прав и кой е крив, е въпрос на разговор. А той може да се състои само от свободни умове, не от мрасобесници.

Единственото, за което съжалявам в този текст е, че не мога да назова хората, за които разказах, с имената им. Няма как да го направя, защото знам, че сега, тук, в България, с това мога да им навредя. На тях и без това им се налага да не споделят тази част от биографията си дори със собствените си семейства, пак поради желязното тесногръдие на обществото, от което и близките им са част.  И докато това е така, за никаква свобода не можем да си говорим.

И, да, пак няма да ги стигнем американците. Днес просто аз съм PRIDE, че ви имам в живота си!

Tags: