online poker

Archive for ноември 10th, 2013

ное-10-2013

С ножица и лента*

Posted by Maria Kassimova under Поза и позиция

Сто пъти мери и един път режи е правило не само в политиката, но и в нейната ритуалност. Поне що се отнася до ритуала с рязането на ленти

Прилича на раждането. Или по-точно, изключително добре, но и доста по-софистицирано напомня на прерязването на пъпната връв при появата на бял свят на всяко човешко същество. Разполага с подобни на този физиологичен процес атрибути – вместо пъпна връв има лента, често с цветовете на нечие национално знаме, на мястото на скалпела се появява ножица, а що се отнася до бебето, то то е заменено с… каквото се сетите, стига да е чисто ново. В този смисъл може да бъде къща, завод, стадион, банка, болница, магистрала и какво ли още не. И още нещо важно – вместо на опитен акушер, ножиците се поверяват на значима обществена личност. Може да е президент (на държава, на компания или отбор), министър-председател, кмет, директор, артист или просто добре позната и усвоена от определена обществена структура фигура. Останалото си е горе-долу същото – цветя, гости, аплодисменти, приповдигнато настроение, очаквания и… нечии нечовешки напъни всичко това да се случи. Съвременният ритуал, известен като т.нар ribbon cutting или “прерязване на лента” носи в себе си вековна символиката, която навсякъде по света разчитат по един и същи начин – ново, значимо начало, което трябва да бъде орисано за добро.

Хората с ножиците

Като на всеки хуманитарно образован човек, пък и пленен от сферата на общуване, наречена етикет, и на мен много ми се иска да мога да открия корените на ритуала “рязане на ленти” някъде в някое затънтено африканско или пък прабългарско племе примерно. Или поне да провидя връзката на този много разпространен днес социален обичай в нечий кралски двор или рицарски кодекс. Уви! Истината е, че никъде в дебелите учебници не се споменава нищо подобно. Церемониал майсторите предпочитат неопределено да поставят началото на тази много специална церемония някъде в края на деветнайсети век, когато техническата революция, а и политическите промени, които я съпътстват, някак изискват от обществото да си има адекватна тържественост. И за да си я създаде, то трябва да й измисли опаковка, да я превърне в театър. Така всяка новост, била тя социална, политическа, икономическа или техническа, може да бъде изведена от обикновената делничност и превърната в паметно събитие, което да остане в човешката история. Заедно с неговото добре ознаменувано начало накуп идват и популярността, журналистическия интерес и, разбира се, подобаващото тържество.

Точно по този начин в последните години на деветнайсти и в началото на двайсети век на различни места по света се откриват няколко наистина забележителни обекта, сред които статуята на свободата в Ню Йорк, Айфеловата кула в Париж, куп железници, градски метростанции и инсталации, гигантски мостове и пристанища. Освен самото събитие, в прицела на обществения интерес веднага влизат и хората, в чийто ръце се намира ножицата. По правило те са с неоспорима обществена стойност, щом са уважени с честта да размахват режещия инструмент. Пък и чрез него именно на тях се полага отговорността да “дефлорират” уникалния, новооткриващ се обект и да го дарят на хората и историята неопетнен и годен за употреба. В потенциала на тази особено важна обществена роля професионално се вглеждат и хората, които по онова време се грижат за доброто име на важните на деня. На тези пра-имидж мейкъри доста бързо им става ясно, че след едно-две подобни появявания в ролята на човека, който реже лентата, всеки едва прохождащ политик може да се превърне в обществен лъв.

Български исторически ленти

В родната българска церемониалност нещата винаги малко си противоречат. След Освобождението нашата зараждаща се политическа класа е все още твърде близо до селската си ритуалност и затова новооткриващите се обекти по онова време най-често са празнувани по традиционния български начин – с прясна вода, лисната от менче с китка здравец. Така са открити десетки църкви, селски и градски училища и библиотеки. Когато на сцената на общественото внимание трайно навлиза царското семейство и нароилата се около него европееща се интелектуална бохема, фолклорните нрави полека се изместват, за да отстъпят място на “циливилизацията”. Така наред с менчето вода започва да се появява и лентата с българския трикольор, която ритуално трябва да бъде прерязана я от някой царски министър, я от някой депутатин, от техните лични секретари или поне от благопристойните им съпруги.

След девети септември 1944 година ритуалното прерязване на ленти за кратко започва да се възприема от народната власт като “буржоазна отживелица”, та затова лисването на вода, съпроводено от време на време и с по някой и друг изстрел с пистолет или пушка, взима превес. През шейсетте години на двайсети век обаче “другарите” гневно говорят за “култа към личността”, за “изкривените морални ценности на комунизма” и някак естествено се връщат и към изтиканото в ъгъла капиталистическо прерязване на ленти. На другаря Тодор Живков този ритуал особено много му харесва. Разбира се, съчетава го с любимите български традиции, като поверява краищата на лентата например на девойки, облечени в народни носии или пък с чувство на признание и лек поклон полага ножиците и парчето отрязан плат в поднос, носен от миловидно момченце с калпаче, червен пояс и цървулки. В още незабравената ни социалистическа среда си беше практика и след срязването на трикольорната панделка големецът с ножицата да бъде посрещнат от мома с топла пита и мед, а след публичното изяждане на залъка току пред новоткрития обект да се завият кръшни хора.

След Бай Тошо историята с ножиците и лентите като че ли някак се дистанцира от обществения поглед. Докато на сцената не се появи министър председателят от партия ГЕРБ Бойко Борисов, чийто имидж дължи голяма част от популярността си (добра или лоша) именно на прерязването на ленти за какво ли не. Всъщност Борисов с ножица и лента като че ли е най-яркият визуален спомен за този политик в съзнанието на средния българин. Размахването на ножици по разни събития беше толкова масово, че в един момент достигна до своята критична точка на ръба на тоталния фарс, когато част от известен столичен булевард беше асфалтирана на два пъти, за да може и на два пъти да бъде открита с рязане на лента. Все от същото обществено лице, за все същия медиен интерес.

Рязането на ленти като бизнес

Освен като особено добре работеща, евтина, а и скоростна стратегия за добиване на положителна популярност, ритуалът “рязане на лента” е и бизнес. В Америка, където всяка дейност си има цена, съществуват стотици фирми, които предлагат “качествено оборудване” за ribbon cutting. В сайтовете им са изредени видовете ножици (сребърни, златни, с орнаменти, с различна големина), с които можете да кръцнете пъпната връв на всяко ново голямо нещо, типовете плат, от които могат да ви ушият ленти, както и цялата поддържаща посуда. В нея влизат кутии за режещия инструмент, табла за поставянето му, малки саркофагчета за парчето плат, което ще се запази за поколенията, поздравителни картички и мемоарни книги за отразяване на събитието. Могат да ви предложат още цялостен сценарий за рязането, в зависимост от това колко важни хора ще поканите и колко от тях ще получат привилегията да резнат лентата. Историята познава случаи (особено голяма част от които в Китай), в които десет, че и двайсет души едновременно режат парчета празнична лента от даден обект, при това го правят абсолютно тренирано и отговорно, за да спазят условието за единност и едновременност на действието. Ако се поровите в интернет, ще попаднете и на купища професионални съвети за “надомно” организирано рязане на лента. Много било важно например да си направите сценарий, според който речите винаги са преди самото кръцване и никога след него. За да ви се получи добре, ритуалът трябва да се съпроводен и с лек кетъринг, като питието се сервира преди речите, а хапките – след аплодисментите по откриването. Музиката, както и аниматорите са също толкова необходими, а заедно с тях и съответния дрес код на събитието, озвучаването и медийното отразяване.

Както виждате, една нищо и никаква лента, с една още по-никаква ножица, а толкова много главоболия.

Малко преди да отрежа лентата

на този текст и да го пусна да живее самостоятелен живот на страниците на вестника, трябва да спомена и за един повсеместен, нарастващ скандал. Преди известно време някъде, в нечий съвременен, демократичен политически двор се появи съмнението, че не е добра идея лентата за рязане да носи цветовете на национален флаг. Причината, разбира се, отново е в рязането – някак не е красиво по какъвто и да е повод който и да е да срязва на парчета точно този най-зорко опазван от посегателства национален символ. Следвайки подобна логика обаче протоколчиците стигнаха отново до задънена улица, защото който и да е цвят все някъде някога е използван в някакъв политически контекст. В този смисъл червеното винаги би могло да се разглежда като символ на социалдемокрацията, синьото – като силно дясно, зеленото – като цветът на природата и екологията, а жълтото – като присъщо на роялистите. И ако ще ставаме толкова чувствителни на действия и цветове, лесно можем да се обидим от един обикновен, замислен като символ на новото раждане не толкова стар ритуал. Затова по-спокойно – ножицата е само ножица, лентата е просто парче плат, а най-важното са добрите чувства и усещането за празничност.

*текстът беше публикуван във в.Преса през октомври 2013 г.


Tags: