online poker

Archive for ноември, 2013

ное-30-2013

Магическото 40*

Posted by Maria Kassimova under "Масова" култура


Хората обичат да празнуват юбилеите си, защото те са свидетелство за завършен и цялостен период от човешкия живот, в който, щеш – не щеш, си правиш равносметки. Единствената кръгла годишнина, която се подминава тихомълком обаче е четиридесетата. При това своебразната възбрана точно тя да се чества тържествено, е само по нашите земи – за един французин, англичанин или японец това е точно толкова сериозен и важен празник, колкото и всички други юбилеи.

Истината е, че у нас (а, както ще видим, и у други народи и вярвания) има специален култ към числото 40. И той е толкова древен, че е пропил в съвремието и някак естествено се е слял с домашните и с някои официални ритуали и обредни практики.

Многоликото древно 40

Според някои проучвания 40 е число, възприемано в древността като нещо като “универсална константа” – например в онези далечни години доживелите до 40 години са се считали за стари и в този смисъл особено мъдри. Тъй като човекът не е имал особена продължителност на живота, преминаването на 40-те е било приемано като навлизане в една друга, много по-уравновесена възраст, която носи нужният респект в обществото и статут на почитан в семейството. Четиридесет лунни седмици трае обичайно и бременността на жената – т.е. За този период от време се образува новият човек. Естествено е фолклорното съзнание, което не прави разграничение между живота на земята и живота отвъд, да търси едни и същи символи и да ги изразява по време на земното съществуване на едно човешко същество и след това, когато то се пресели в други измерения. Затова и 40 непрекъснато се повтаря – толкова дни родилката “се очиства” след раждането, новопоявилият се човек може да бъде представен пред обществото на четиридесетия си ден, обичайната карантина при болест е била 40 дни, вярва се, че четиридесет дни след смъртта на човек душата му се възкачва в небето.

За питагорейциге, за християните и за окултистите числото 40 е най-важното число от тези, които са по-големи от 10. Древните вавилонци пък приемали 40 за число на съдбовни и важни периоди, в които е нужно да проявиш търпение. Толкова са дните, в което съзвездието Плеада (което българите наричат Квачка, защото виждат звездите от него като 6-7 пилета) не се вижда.

Числото 40 е на особена почит и в много други древни култури. За изряилтяните и мюсюлманите числото 40 е свързано нй-вече със смъртта и прехода в задгробния живот. Те, както и православните християни между другото, вярват, че душата на умрелия се лута четиридесет дни на местата, които човекът е посещавал приживе. Точно такова е и вярването на учението Анги Йога, според което четиридесет дни душата на човека тихо живее близо до мястото, което е обитавал. Особеното присъствие на това магическо число може да се разпознае и в някои изрази устойчиви изрази или легенди. Една от най-древните ислямски приказки е тази за “Али Баба и четиредесетте разбойника”. В английски език съществува израз “човек с 40 лица”, с който се описва лицемерен и неуловим в отношението и поведението си човек. И до днес в много езици можем да срещнем 40 като синоним на “много” в смисъл на дълъг период от време – “За да разбереш хората, трябва да живееш между тях четиридесет дни”, казва една арабска поговорка. “Животът започва на 40”, пък казват и днес европейците, имайки предвид, че това е горе-долу времето, в което децата ти са пораснали толкова, че да не са зависими непрекъснато от теб, кариерата ти е в своя пик, а младостта все още не си е тръгнала от тялото ти.

Библейското 40

Много хора мислят, че символиката на числото 40 идва единствено от Библията. Въпреки че не е съвсем така, истина е, че за християните то е специално и сакрално, защото бележи знакови събития от живота на Христос, както и на пророците и светиите. Периодите на бедствия и изпитания в Израел са отброявани спрямо 40, а точно толкова дни трае и всемирния потоп. Ной, който възражда човешкия род, пътува със своя Кораб 40 дни и 40 нощи. В търсене на Обетованата земя след като напуснали Египет, израилтяните се скитали из пустинята 40 години, водени от Мойсей. За толкова време Господ смята, че ще измре поколението, което е сторило зло пред него.

В пустинята 
Христос пости 40 дни, докато е изкушаван от Сатаната. В Новия завет числото 40 е свързано повече с молитвата, поста, въздържанието от всичко светско и очистване от греховете. Великият великденски пост трае 40 дни до Възкресение Христово. Това е време, в което не само чрез храната, но и чрез мислите и делата човек трябва да се върне към Бога, като загърби изкушенията на материалния свят. Постът преди Коледа също трае четиридесет дни и има задачата да върне съзнанието и душата в по-чистия им духовен вид.

40 по български

С раждането си всеки човек попада в своя личен цикъл от 40. В традиционните вярвания, ако една жена роди момче, тя може да се върне обратно в обществото (респективно в църквата) четиридесет дни по-късно. Днес практиката новороденото дете и неговата майка да не излизат и да не се събират с други хора, освен с най-близките от семейството, е отживелица. Все още обаче има места, където хората продължават да спазват тази забрана. В някои села дори, ако новороденоте е момиче, майката и бебето не излизат 80 (2х40) дни извън границите на дома. Според народното съзнание това е времето, в което родилката се намира между живота и смъртта. Преди да е навършило 40 дни пък бебето е реално застрашено да умре, а тъй като не е кръстено, тогава ще се превърне в зловещо и опасно същество. То няма да може да се пресели на небето и ще кръстосва земята в търсене на майка си. И както са вярвали старите българи, такова същество трябва да намери родилка и новородено, за да ги убие или да се всели в тях. Четиридесетдневният период след раждане завършва със специален църковен ритуал за майката с бебето, последван от т.нар. обичай Погача.

Ако строгата българска обредност при новородено дете и неговата майка не се спазва така стриктно, то ритуалите, свързани с числото 40 и смъртта са устойчиви и в съвремието ни. Според народните вярвания след края на живота си на земята душата остава да обикаля между нея и небето 40 дни. На 40-ия ден се прави т.нар. равнение на гроба, за да може душата да се приготви за дълъг път. Точно това е и периодът на дълбок траур, в който в дома на починалия не трябва да се меси хляб с квас, мъжете не бива да се стрижат и бръснат, не бива да се вдига шум или да има много светлина в къщата. Всяка сутрин през този четиридесетдневен период жените ходят на гроба на починалия и го преливат с вода и вино. Първият голям почен се прави на 40-тия ден, когато се организира трапеза на гроба. В празничния народен календар има и празник, наречен Младенци. Той съвпада с деня, посветен на Св. 40 мъченици – 9 март. Този ден е нещо като гранична зона, в която “слънцето се обръща към лятото” и животът се възражда – това е време, в което вече може да се сее и сади, животните се будят от имен сън или излизат от бърлогите си, а неомъжените момичета сънуват за кого ще се омъжат. Според празничната обредност на този ден трябва да се изпекат 40 специална хляба във формата на кукла, да се навият 40 сарми, да се напълнят 40 чушки, да се сипят 40 аши вино и толкова ракия, да се изядат 40 залъка и да се изпият 40 глътки вода.

40:4 факта

    - В България 40-тия рожден ден не се празнува, заради вярването, че, бидейки в средата на живота си, предизвикваш неговия лош обрат. Съществува поговорката “Който празнува 40, не стига до 50”. Можете да си организирате тържество обаче на следващия ден след деня на раждането ви.

    - 40 годишният сватбен юбилей се нарича “рубинена сватба”

  • 40 е най-големият номер, който е отброяван на улица “Сезам” от прочутото телевизионно шоу
  • английският израз “40 мигвания” означава кратка дрямка
  • 40” е името на песен на U2 от албума им War от 1983 година
  • работната седмица в една голяма част от Западноемропейските страни е 40 часа.
  • В хиндуизма най-популярните религиозни молитви съдържат 40 куплета.
  • Мохамед се моли в пещерата 40 дни, след което има 40 последователи, чрез които да разпространява исляма.
  • Бройката 40 за разбойниците от известната приказка за Али Баба от “1001 нощ” всъщност е метафора със значение на “много”
  • Forty Shades of Green (40 нюанса на зелено) e израз, който се употребява за Ирландия. Популяризиран е от кънтри певеца Джони Кеш в едноименна песен от 1961 година.


    * текстът беше публикуван във вестник „Преса“ през ноември 2013

Tags:

Основният хранителен продукт е на почит във всички култури, но в славянските страни той е част от държавния протокол

Забелязали ли сте, че в добрите ресторанти задължително първо се сервират хлябът и водата? При това без дори да сте ги поръчвали, просто като комплимент от заведението. Всъщност това е едно от основните правила във всеки държащ на доброто си име ресторант, независимо от неговата категория. В гръцките таверни например хлябът и водата пристигат на масата заедно с менюто и по време на храненето непрекъснато се допълват. Хлябът ще ви посрещне първи и в класическите френски ресторантчета, а по неговото качество можете да съдите за нивото на предлаганата кухня.

Една от причините хлябът да се сервира преди всичко останало наистина е практична – предполага се, че гостите са гладни и докато изчакват поръчаната храна да бъде приготвена, трябва да залъжат апетита си. Има обаче и още една причина преди всичко останало на масата да се появява панерче с хляб. Тя е свързана с много и разнообразна символика според традициите на различните народи по света, но в основата на всяка от тях стои едно и също вярване – че никой не е по-голям от хляба.

Български “хлебни” ритуали

В християнството хлябът е на особена почит. Той символизира плътта Христова и заради това присъства във всеки религиозен ритуал, независимо дали той се състои в храм или при домашни условия. В българската традиция отношението към най-основната човешка храна е особено почтително. Житейският път на всеки човек започва и завършва с хляба. За четиридесетия ден на новородено дете се организира пазник, който дори се нарича “Погача” на името на ритуалния хляб. Според традициите този специален хляб трябва да се омеси от чиста жена (когато не е в месечен цикъл), която има двама живи родители, не е вдовица и има здрави деца. На самото събитие се канят само жени, а погачата трябва да се разчупи над главата на родилката и нейното бебе, като посоката на чупене е нагоре към небето. При целия този ритуал има много детайли, които трябва да бъдат спазени – хлябът се счупва на две от момичета или млади жени с двама живи родители; от двете половини след това най-възрастната жена на събитието отделя парчета, които нарича поред на Богородица, на дома, на майката, на новороденото и след това на останалите присъстващи жени, най-често по старшинство; парчето на Богородица се слага пред иконата на дома, коматът за дома се поставя на високо, а парчето на новороденото – до него. На този ритуал всичко на трапезата трябва да е сладко, за да е сладък животът на новопоявилия се човек, затова традиционната комбинация хляб и сол не присъства, а погачата се предлага с мед. В някои райони обаче бебешката погача се предлага и с чубрица, за да се осигурят разнообразните вкусове на бъдещия живот на малкия човек. При първото разчупване на погачата не трябва нито една троха да падне на земята. Затова над главата на майката с бебето се поставя чиста кърпа, в която гостенките поставят железни монети за здраве и благодат. След като се съберат всички парички и трохи, майката има задачата да върже на кръст краищата на кърпата и сама да прецени колко да стегне възлите. Това е особено важен момент, защото от стегнатостта на възлите зависи дали детето ще се превърне в пестелив човек, скъперник или пройдоха.

След първата бебешка среща с хляба този изконен продукт ще се появява на най-важните събития от човешкия живот на българина. Погача се меси за празнуване на пълнолетие (в по-модерната версия – на абитуриентски бал), при годеж и сватба, на кръгли годишнини и при погребение или помен. За разлика от веселите събития обаче при траурните на почит е най-вече житото, което символизира надеждата за ново раждане и нов живот.

Хляб на всяка трапеза

Почтителното отношение към хляба се демонстрира и в обществено значими събития, които са извън тесния домашен бит. Питка се меси за Бъдни вечер, като тогава е важно тя да е направена със сода – така, както се правят траурните хлябове. Металната паричка отново върви ръка за ръка с хляба, като в коледната пита тя се скрива в тестото и предрича богатство на този, на когото се падне при наричане.

Нова година също се посреща с хляб, като тогава той наистина прилича на произведение на изкуството. Върху погачата, задължително замесена с мая, от тесто се правят и изпичат различни фигури с най-разнообразни значения. В някои части на страната сред тези малки пластики има кучета, плодове, слънца, кръгли символи и дори всякакви рогати, огнедишащи или крилати митични същества.

За Великден пък хлябът задължително е сладък. Козунакът се меси рано и се сплита на плитка с отворени краища. Плитката е древен тракийски символ за безкрайност, достигнал и влял се естествено в християнската обредност. Както знаем, ритуалността на българите е доста подробна и пълна с всякакви странни детайли и вярвания. Затова е важно да споменем, че водата за обредните хлябове трябва да е мълчана. Това, разбира се, няма как да се случи днес, защото едва ли ходите за вода с менци на рамо до селския кладенец, та да трябва да не проронвате и дума, докато ги пълните. Все пак обаче е добре просто да спазваме основното правило – докато се меси хляб, не трябва да изричате лоши думи, да обиждате някого или да злословите.

Преклонението пред хляба не е само български, славянски или ортодоксален ритуал. Към него особена почит изпитват и в западна Европа. Според преданията именно оттам идва правилото хлябът никога да не се поставя с дъното нагоре. През следните векове една от най-значимите фигури в царството е била тази на палача. Поради естеството на работата си той трябвало винаги да е добре нахранен, затова в гостилницата или хлебарницата на всяко село винаги трябвало да има по един хляб за човека с качулката. И за да не се излъже някой и да го грабне, този специален самун се поставял обърнат. Затова и днес да оставиш хляба си обърнат, се приема за лоша поличба.

За французите качеството на хляба е издигнато в култ. Всяка новооткрита хлебарница в града доказва високото си ниво чрез добрия вкус на багетите си. Във Франция се раздава и специална награда за най-добра багета и всяка година за това престижно отличие се борят хиляди фурни от страната.

В мюсюлманските традиции хлябът също е цар. С него не бива да си играеш на масата, да побутваш трохите или да правиш фигурки. Обикновено класическият хляб там не е бухнал, защото в него не се слага мая. Плоските питки за основа на всяко ядене, затова храненето на официални трапези не започва, докато хлябът не е сервиран.

Протоколът и хлябът

  • При посещение на важен държавник у нас сред посрещачите задължително присъства младо момиче в народна носия, което носи хляб и сол. В българския държавен протокол (а и в този на Русия, Полша, Чехия, Словакия, Македония и др) посрещането с хляб и сол е задължителен ритуал. Освен в тези случаи, хлябът официално присъства и при откриването на различни нови обекти от държавно значение, точно така, както се прерязва лента или се пие шампанско.
  • Във Франция старите хлябове от пекарните се инжектират с цветна безвредна боя, когато се изхвърлят. Така, ако попаднат в ръцете на скитник, той ще знае, че пекарят вече не носи отговорност за качеството му.
  • Отново във Франция все още действа закон, според който в неделя във всеки квартал задължително трябва да има една отворена хлебарница. Затова кой в коя неделя от годината ще работи е нещо, което собствениците на пекарни се уговарят предварително.
  • В България трохите от масата никога не трябва да се замитат с ръка, защото това предвещава бедност.
  • Хляб не се изхвърля. Когато е прекалено стар, можете да го оставите на птиците, но не и да го хвърлите в кофата.
  • Навсякъде по света правило е хлябът да се яде с ръце. В селските райони на много от най-богатите европейски страни все още никой не си и помисля да реже филии с нож.
  • В обредите хлябът често върви и с виното, което символизира христовата кръв.
  • В някои източни култури хлябът, начинът на неговото изпичане и трохите, които падат при яденето му служат за предричане на бъдещето.

* този текст беше публикуван във вестник „Преса“, ноември 2013

Tags:
ное-10-2013

С ножица и лента*

Posted by Maria Kassimova under Поза и позиция

Сто пъти мери и един път режи е правило не само в политиката, но и в нейната ритуалност. Поне що се отнася до ритуала с рязането на ленти

Прилича на раждането. Или по-точно, изключително добре, но и доста по-софистицирано напомня на прерязването на пъпната връв при появата на бял свят на всяко човешко същество. Разполага с подобни на този физиологичен процес атрибути – вместо пъпна връв има лента, често с цветовете на нечие национално знаме, на мястото на скалпела се появява ножица, а що се отнася до бебето, то то е заменено с… каквото се сетите, стига да е чисто ново. В този смисъл може да бъде къща, завод, стадион, банка, болница, магистрала и какво ли още не. И още нещо важно – вместо на опитен акушер, ножиците се поверяват на значима обществена личност. Може да е президент (на държава, на компания или отбор), министър-председател, кмет, директор, артист или просто добре позната и усвоена от определена обществена структура фигура. Останалото си е горе-долу същото – цветя, гости, аплодисменти, приповдигнато настроение, очаквания и… нечии нечовешки напъни всичко това да се случи. Съвременният ритуал, известен като т.нар ribbon cutting или “прерязване на лента” носи в себе си вековна символиката, която навсякъде по света разчитат по един и същи начин – ново, значимо начало, което трябва да бъде орисано за добро.

Хората с ножиците

Като на всеки хуманитарно образован човек, пък и пленен от сферата на общуване, наречена етикет, и на мен много ми се иска да мога да открия корените на ритуала “рязане на ленти” някъде в някое затънтено африканско или пък прабългарско племе примерно. Или поне да провидя връзката на този много разпространен днес социален обичай в нечий кралски двор или рицарски кодекс. Уви! Истината е, че никъде в дебелите учебници не се споменава нищо подобно. Церемониал майсторите предпочитат неопределено да поставят началото на тази много специална церемония някъде в края на деветнайсети век, когато техническата революция, а и политическите промени, които я съпътстват, някак изискват от обществото да си има адекватна тържественост. И за да си я създаде, то трябва да й измисли опаковка, да я превърне в театър. Така всяка новост, била тя социална, политическа, икономическа или техническа, може да бъде изведена от обикновената делничност и превърната в паметно събитие, което да остане в човешката история. Заедно с неговото добре ознаменувано начало накуп идват и популярността, журналистическия интерес и, разбира се, подобаващото тържество.

Точно по този начин в последните години на деветнайсти и в началото на двайсети век на различни места по света се откриват няколко наистина забележителни обекта, сред които статуята на свободата в Ню Йорк, Айфеловата кула в Париж, куп железници, градски метростанции и инсталации, гигантски мостове и пристанища. Освен самото събитие, в прицела на обществения интерес веднага влизат и хората, в чийто ръце се намира ножицата. По правило те са с неоспорима обществена стойност, щом са уважени с честта да размахват режещия инструмент. Пък и чрез него именно на тях се полага отговорността да “дефлорират” уникалния, новооткриващ се обект и да го дарят на хората и историята неопетнен и годен за употреба. В потенциала на тази особено важна обществена роля професионално се вглеждат и хората, които по онова време се грижат за доброто име на важните на деня. На тези пра-имидж мейкъри доста бързо им става ясно, че след едно-две подобни появявания в ролята на човека, който реже лентата, всеки едва прохождащ политик може да се превърне в обществен лъв.

Български исторически ленти

В родната българска церемониалност нещата винаги малко си противоречат. След Освобождението нашата зараждаща се политическа класа е все още твърде близо до селската си ритуалност и затова новооткриващите се обекти по онова време най-често са празнувани по традиционния български начин – с прясна вода, лисната от менче с китка здравец. Така са открити десетки църкви, селски и градски училища и библиотеки. Когато на сцената на общественото внимание трайно навлиза царското семейство и нароилата се около него европееща се интелектуална бохема, фолклорните нрави полека се изместват, за да отстъпят място на “циливилизацията”. Така наред с менчето вода започва да се появява и лентата с българския трикольор, която ритуално трябва да бъде прерязана я от някой царски министър, я от някой депутатин, от техните лични секретари или поне от благопристойните им съпруги.

След девети септември 1944 година ритуалното прерязване на ленти за кратко започва да се възприема от народната власт като “буржоазна отживелица”, та затова лисването на вода, съпроводено от време на време и с по някой и друг изстрел с пистолет или пушка, взима превес. През шейсетте години на двайсети век обаче “другарите” гневно говорят за “култа към личността”, за “изкривените морални ценности на комунизма” и някак естествено се връщат и към изтиканото в ъгъла капиталистическо прерязване на ленти. На другаря Тодор Живков този ритуал особено много му харесва. Разбира се, съчетава го с любимите български традиции, като поверява краищата на лентата например на девойки, облечени в народни носии или пък с чувство на признание и лек поклон полага ножиците и парчето отрязан плат в поднос, носен от миловидно момченце с калпаче, червен пояс и цървулки. В още незабравената ни социалистическа среда си беше практика и след срязването на трикольорната панделка големецът с ножицата да бъде посрещнат от мома с топла пита и мед, а след публичното изяждане на залъка току пред новоткрития обект да се завият кръшни хора.

След Бай Тошо историята с ножиците и лентите като че ли някак се дистанцира от обществения поглед. Докато на сцената не се появи министър председателят от партия ГЕРБ Бойко Борисов, чийто имидж дължи голяма част от популярността си (добра или лоша) именно на прерязването на ленти за какво ли не. Всъщност Борисов с ножица и лента като че ли е най-яркият визуален спомен за този политик в съзнанието на средния българин. Размахването на ножици по разни събития беше толкова масово, че в един момент достигна до своята критична точка на ръба на тоталния фарс, когато част от известен столичен булевард беше асфалтирана на два пъти, за да може и на два пъти да бъде открита с рязане на лента. Все от същото обществено лице, за все същия медиен интерес.

Рязането на ленти като бизнес

Освен като особено добре работеща, евтина, а и скоростна стратегия за добиване на положителна популярност, ритуалът “рязане на лента” е и бизнес. В Америка, където всяка дейност си има цена, съществуват стотици фирми, които предлагат “качествено оборудване” за ribbon cutting. В сайтовете им са изредени видовете ножици (сребърни, златни, с орнаменти, с различна големина), с които можете да кръцнете пъпната връв на всяко ново голямо нещо, типовете плат, от които могат да ви ушият ленти, както и цялата поддържаща посуда. В нея влизат кутии за режещия инструмент, табла за поставянето му, малки саркофагчета за парчето плат, което ще се запази за поколенията, поздравителни картички и мемоарни книги за отразяване на събитието. Могат да ви предложат още цялостен сценарий за рязането, в зависимост от това колко важни хора ще поканите и колко от тях ще получат привилегията да резнат лентата. Историята познава случаи (особено голяма част от които в Китай), в които десет, че и двайсет души едновременно режат парчета празнична лента от даден обект, при това го правят абсолютно тренирано и отговорно, за да спазят условието за единност и едновременност на действието. Ако се поровите в интернет, ще попаднете и на купища професионални съвети за “надомно” организирано рязане на лента. Много било важно например да си направите сценарий, според който речите винаги са преди самото кръцване и никога след него. За да ви се получи добре, ритуалът трябва да се съпроводен и с лек кетъринг, като питието се сервира преди речите, а хапките – след аплодисментите по откриването. Музиката, както и аниматорите са също толкова необходими, а заедно с тях и съответния дрес код на събитието, озвучаването и медийното отразяване.

Както виждате, една нищо и никаква лента, с една още по-никаква ножица, а толкова много главоболия.

Малко преди да отрежа лентата

на този текст и да го пусна да живее самостоятелен живот на страниците на вестника, трябва да спомена и за един повсеместен, нарастващ скандал. Преди известно време някъде, в нечий съвременен, демократичен политически двор се появи съмнението, че не е добра идея лентата за рязане да носи цветовете на национален флаг. Причината, разбира се, отново е в рязането – някак не е красиво по какъвто и да е повод който и да е да срязва на парчета точно този най-зорко опазван от посегателства национален символ. Следвайки подобна логика обаче протоколчиците стигнаха отново до задънена улица, защото който и да е цвят все някъде някога е използван в някакъв политически контекст. В този смисъл червеното винаги би могло да се разглежда като символ на социалдемокрацията, синьото – като силно дясно, зеленото – като цветът на природата и екологията, а жълтото – като присъщо на роялистите. И ако ще ставаме толкова чувствителни на действия и цветове, лесно можем да се обидим от един обикновен, замислен като символ на новото раждане не толкова стар ритуал. Затова по-спокойно – ножицата е само ножица, лентата е просто парче плат, а най-важното са добрите чувства и усещането за празничност.

*текстът беше публикуван във в.Преса през октомври 2013 г.


Tags:

Масаж за очите и грижа за погледа с Genifique Yeux Light Perl на LANCOME

Преди няколко месеца в един телевизионен репортаж се наложи да ми снимат окото от съвсем близко. Когато го видях след това на монитора, се ужасих! Продрано с бръчици като паяжини, подкрепено от солидна зеленикавокафява сянка, с едва забележима за другите, но не и за мен торбичка и изобщо око,  потънало в една такава тъжна отпуснатост, която, ако не бях толкова суетна, можех да опиша само с една дума – остаряване… Разбира се, това не се отнасяше само до едното ми око – другото си беше съвсем в същата кондиция, просто не преживях ужаса да го разгледам така отблизо на екран. Мдааа… Беше един от ония моменти, след които с дни избягваш да се застояваш пред огледалото, сякаш то ти е виновно. И да, знам, че трябваше да се направи нещо.

Имам поне пет действащи в момента полуизхабени крема за околоочния контур. Лошото е, че ги нанасям, като че някой ще ме проверява след това – набързо, някак между другото между измиването на зъбите и сутрешния грим или непосредствено преди да заровя лице във възглавницата. Да си призная, често даже забравям тази част от ежедневното „кремомазане“. Кремът за лице си стои до леглото ми, така че дори и в хоризонтално положение да мога да го нанеса. Продуктът за около очите обаче стои точно на два метра от леглото ми, но веднъж паркирана под завивката, тези два метра до него изведнъж ми се струват като тричасова планинска екскурзия И така в услуга на мързела си не мърдам от леглото, затварям очи и се извинявам наум пред себе си… Лоша работа, знам.

Онази лична среща с оченцето ми обаче запали искрата и в следващите четири месеца пробвах Genifique Yeux Light Perl на LANCOME. За да бъда точна, ще изпиша тук всичко, което чета от предната страна на флакона. Та там, освен цитираното досега, пише още: Activateur de jeunesse illuminateur regard. Под него е преводът на английски: Eye Iluminating youth actovator. Независимо дали владеете френски или английски, ще разберете, че този серум обещава да даде повече светлина на зоната около очите и да активира младостта. Да, бе, да, казах си аз тогава, защото подобни обещания продават тонове околоочни продукти от всякакви марки. Не, че нямам доверие на LANCOME, но чак пък да активира младостта… Още повече, че недоверчивото ми женско съзнание веднага подложи на съмнение още един факт – серумът има много различен начин на нанасяне. Всъщност флаконът, който прилича на шишенце за лак, има капачка, към която е прикрепен специален апликатор. Напомня точно четчица за лак, само че в края му вместо нея има асиметрична метална перличка. Всъщност тя е потопена в серума и когато я извадиш от шишенцето, дори трябва да я отъркаш леко в стените на гърлото му, за да падне излишното количество. Това, което остане, се нанася върху цялата околоочна зона с леки масажни движения. Перличката се движи на много посоки, така че успява да достигне до всяка точка в тази толкова капризна зона. Усещането от допира й е много приятно – леко хладно, много гладко и освежаващо.

За да нанасям правилно серума, порових в интернет, за да видя какво препоръчват вече използвалите го. Попаднах на малко видео, в което с перлата първо правеха леки кръгови движения в зоната под очите, а след това нещо като дъги над клепача и под веждата. После поставяха апликатора в по.израчените бръчки и с нежно натискане ги „изглаждаха“ в посока от носа навън от лицето. След пълното втриване на серума, довършваха масажа с възглавничката на безименния пръст, като така обираха и останалото непопиваемо количество продукт.

Да разкажа малко и за самия серум. Важно е, че в него има кофеин и екстракт от водораслото клорела (chlorella).   Това обяснява доброто действие срещу подпухналостта и тъмните кръгове. По-важно е да знаете обаче, че в тази формула няма парабени, сулфати, синтетични аромати, ГМО-та, триклосан и т.н. ужасяващи химии. Консистенцията му е като на вода, в която е разтворено малко брашно. Самото нанасяне дава усещане за приятен хлад, а продуктът попива за минута толкова добре, че можеш спокойно да се гримираш, без сенките да влизат в блъчките или да остават на петна. Не мога да кажа, че ефектът е моментален, а и подобни обещания винаги са ме карали скептично да свивам очи. Тук на първо място не е уау резултат, а едно много приятно усещане, което те кара с удоволствие да искаш да го използваш пак. Мога да го сравня с онзи много женски момент, когато цял ден ходиш на високи токчета,  вечерта мяташ с примижени от куф очи обувките в коридора и мушкаш уморените си стъпала в пухкави и топли пантофки. С  Genifique Yeux Light Perl е точно така – едва дочаквам да си изтрия грима от лицето вечер, за да мога, докато пия чаша вино и си слушам музика, да си направя едно малко очно спа удоволствие с въпросната освежаваща перличка.

За да съм полезна, ще дам и конкретни резултати. След четири месеца употреба мисля, че очите ми изглеждат далеч  по-добре.Не, че съм смъкнала десет години от погледа си (а и не искам да го правя), но имам чувството, че фините ми бръчици са някак по-незабележими, бялото на окото ми изглежда по-искрящо, тъмните кръгове (които си имам по рождение) не са така натрапчиви, а станалата константа отпуснатост под долния клепач изглежда доста респектирана. И, да, знам, че козметиката не прави чудеса, но съм сигурна, че може да ни кара да се чувстваме чудесно.

Genifique Yeux Light Perl е от продуктите, които препоръчвам, ако искате да се погрижите добре за околоочната зона, където нещата с остаряването са най-драматични. Единственото притеснително е, че това е скъпа козметика и цената не е никак пренебрежима. Имайте предвид, че съм го виждала на различни цени в различни магазини по света, но се подгответе за нещо от сорта на равностойността на  $65-70. Заслужава си, защото продуктът е напълно достатъчен за около два месеца употреба по два пъти на ден. Ако ви идва наистина скъпо, можете спокойно да го използвате например сутрин преди да се гримирате и да излезете навън, а вечер да слагате някой достатъчно добър, но не така скъп околоочен крем. Лично аз съм пробвала в комбинации с продукти за около очите на NUXE и нещата са се получавали чудесно. Важното е обаче никога да не се отдавате на онзи опустошителен мързел, за който ви разказах в началото, защото зоната около очите най-добре си отмъщава за подобно нехайство. На другия ден торбичките са провиснали като пазарна мрежа с по едно кисело мляко на дъното, бръчиците са се разположили навсякъде, а всяко разтъркване на окото ви изумява с оригиналните пластилинови скулптури върху долните клепачи след това – така суха и нееластична става кожата там.

ПП Извинете ме за малко траш снимката, но държа да правя и свои собствени домашни фотографии, нищо, че не са особено изпипани професионално. За сметка на това сложих и една от интернет – да е сигурно, че все пак ще видите как изглежда продуктът. :)

Tags:


Написах много текстове за козметика. Изпробвах какви ли не продукти, четох прес информации за кремове и лосиони, които сякаш описваха последния космически проект на НАСА, видях как някои уж невзрачни мазила се оказаха истински магични, а други – пълен провал, въпреки огромните обещания и вложените в тях пари.

Омръзна ми да пиша козметични текстове, в които всичко трябва да е „революционно“, „невиждано“, „иновативно“, а превъзнасянето задължително е константа само, защото вносителят, производителят или някой там по веригата, плаща пари за реклама. Не искам да лъжа, когато спиралата на някоя прехвалена марка изобщо не струва. Искам да мога да ви кажа да си купите някоя по-евтина, но далеч по-добра. Нямам желание да покривам целия безкраен козметичен пазар, защото, като на всеки пазар изобщо, и той е пренаселен с всякакви ненужни и неработещи претенции. Нямам намерение да пея в хора на бюти редакторите, защото знам колко подвластна на политиката на изданието им е тяхната работа.

Затова:

В моята секция за козметика обещавам да ви представям продуктите, терапиите и местата, които са ме впечатлили наистина.

Ще ви казвам истината и само истината за всичко, което смятате да си намажете на лицето, косата или тялото.

Обещавам, че в нито една статия няма да употребя думата „нотка“, когато става дума за аромат.

Обещавам още и че няма да четете клиширани информации, в които има устойчиви словосъчетания от типа на „младежки вид“, „малките палавници“, „подмладяващ ефект“, „крайъгълен камък“…

Няма да четете и за митохондрии, фоликули, фибробласти и други адски термини, които си ги разбират само козметиците, дерматолозите и хората с нАучни претенции…

Когато си позволявам да давам съвети, те ще са само от позицията на собствения ми опит. Затова, разбира се, ще са строго субективни и като такива ще подлежат на ожесточена критика от всички страни, най-вече от страна на читателите. Чувствайте се спокойни да го направите, както се казва!

Вярвам, че козметиката е един прекрасен начин да правим на себе си малки подаръци. Благодарение на нея обръщаме внимание ежедневно на най-важните и изразителни части на лицето си – очите, устните, кожата…както и на най-хубавото, което си имаме за цял живот – тялото.

Приемам грима като ежедневна среща със себе си и старание да изглеждаш добре в своите очи и в тези на другите.

Смятам ароматите за част от аурата на един човек и вярвам, че те разказват много за този, който ги избира и носи.

Обожавам ежедневната бяла грижа за кожата, защото тя ми дава усещането, че съм близка със себе си. Кара ме да се вглеждам, да се познавам, да се докосвам и успокоявам.

Обичам всички терапии, които ме карат да усещам живота у себе си, като ме карат да отделя час от деня си, за да му се поклоня.

В тази нова категория в блога ми искам да ви разказвам моите козметични приказки. Дано успея да ви бъда полезна – не само с информация, но и с отношение и… малко време за губене.


По beauty case-а ми ще ме познаете…
Maria's beauty case


Това е всичко, което в този момент нося в козметичната си чанта всеки ден. Тези малки и големи кутийки, флакони и тубички ежедневно ми дават самочувствие. Понякога имам усещането, че е достатъчно просто да ги отворя и те сами ще тръгнат да ме гримират – толкова добре познават вече лицето, контура и начина ми на сутрешно разкрасяване. Харесвам ги не само като продукти, но и като предмети. Защото козметиката няма как да се изчерпа само с мазила, текстури и цветове – тя е отношение, аксесоар, малък предмет, който те докосва с нещо лично. Нали и на вас ви се е случвало да купите червило само, заради красивата гилза? Или парфюм просто, защото флаконът му би стоял вдъхновяващо на онова там толкова специално място върху тоалетката…

Та ето я моята група за бързо реагиране. Живеят в една средноголяма синя козметична чанта CHANEL. Добре се разбират, защото всеки един от тях си знае съвсем точно работата. Трито на SHISEIDO практически може да завърши напълно един лек ежедневен грим. Светлият нюанс покрива издутите части на клепача, светлокафеникавият е перфектен за вежди (нанасям го с четчицата, не с апликатора), а розовото стои супер свежо в края на окото точно под ъгъла на веждата. Същото това розово може да служи и като руж, стига да имате четка като моята. С нея не се разделям, защото тя за секунди може да изтрие онази белезникава жълтевина, която се настанява върху лицето ми в края на един работен ден. С блъша на SHISEIDO (юбилейна Camelia с три идеално балансирани цвята – бяло, розово, червено) пък мога да направя чудеса – малко бяло над очите и върху правата линия на носа, леко розово на клепачите и набързо преминала четка върху всичките три нюанса за скулите.

Към  4 Ombre на CHANEL имам отношение като към човек. Но такъв, на когото можеш да разчиташ наистина. От 15 години винаги имам по една от тези четворни палитри, защото гримът с тях е ритуал. Харесвам нюансите и това си личи – винаги използвам всеки един от тях, при това сухи за дневен грим или влажни – за по-силен вечерен. Вървят много добре със спиралата CHANEL. Тя покрива като чорап всяка мигла, стои си на мястото, без да се рони и има убийствено черен цвят. Има и един недостатък – много трудно се трие и въпреки тоалетното мляко и мицеларната вода, на сутринта е образувала леки тъмни кръгове около очите ми.

Пудрата CHANEL е нещо специално. Тази пък има много деликатен сатенен отблясък, който прави лицето някак „светнало“. Може да се използва направо върху кожата, стига кремът да е попил. Върху ВВ крем прави нещо като нежен филм и стои наистина невидимо. Ако се сложи над фон дьо тена пък запълва малките бръчки и пречупва светлината върху тях така, че те наистина изглеждат някак по-меки и загладени.

Вижте сега гланца. Обикновен, с лек блясък и естествен нюанс на розово, на SEPHORA. Когато очите са по-силно гримирани, той е напълно достатъчен, за да може устните да не изглеждат сухи като августовска нива. Няма кой знае какви лековити качества, но пък не се разтича по бръчиците около устата и не стои мазно, сякаш току що сте изпили бутилка олио. Опитвала съм да подсиля цвета на устните, като сложа малко от червеното она блъша върху гланца. Получава се!

Завършвам с парфюма. Точно този Serge Lutens носи романтичното име „Копринени чорапи“ и това казва много за качествата му. Нечовешки си падам по нишовата парфюмерия, а пред ароматите на LUTENS напълно капитулирам. Да описваш парфюм е като да описваш картина – каквото и да кажеш все е малко и неточно. Все пак, това ухание ми носи много: малко романтичен дъх на детски розови бонбони; леко остро присъствие на превърнал се в семейна ценност ръчно направен парфюм някъде в дъното на гардероба на изискана, възрастна госпожа; червени жартиери, небрежно хвърлени върху пухена възглавница, където още стои дупката от нечия неустоимо красива мъжка глава; бяла кала с жълти тичинки, които ръсят прах върху носа ти и те карат да кихаш… Мдааа… Ароматите са цели книги, в които тепърва ще заравям нос…

Това съм аз, погледната откъм дъното на личната ми козметична чантичка. Нещо като ехография на най-суетното ми аз. Рентгенова снимка на моята собствена грижа към себе си.

Добре дошли в един от най-интимните ми женски светове. Настанете се удобно, ще се забавляваме.


Tags: