online poker

Archive for април, 2013

апр-23-2013

Булка, пак

Posted by Maria Kassimova under Течни състояния

Остава около час до церемонията в морската градина на Бургас. Косата ми дъха на фризьорски салон, а цветето от плат, дето го закрепихме с около трийсет фиби за главата ми, някак особено ми тежи. Взела съм си душ и с бавни движения размазвам лосион с бляскави частици по тялото си. Правя обичайната сложна структура от почти йога упражнения, за да достигна онази част на гърба между лопатките. В последните шест години съм изработила всякакви стратегии за улесняване на живота си на жена, която живее без мъж. Например, когато трябва да облека рокля с цип на гърба. Навличам я, опъвам хубаво, след което вдигам ципа отзад, докъдето е възможно. После с две ръце хващам двете парчета плат на врата и дърпам нагоре. Когато цялата рокля се изнесе максимално към тила, с едната ръка улавям двата края на ципа, а с другата дърпам желязното езиче и готово. Или пък когато пазарувам. Използвам много торби, за да мога да балансирам с теглото им и да ги пренеса на един път от багажника на колата до апартамента. Пръстите на ръцете ми са тренирани да носят тежко, така че на всеки от тях мога да провися по една торба от около 3 кг. Когато нямам с какво да натисна копчето на асансьора, чудесно го правя с брадичка. Отварям и придържам металната врата с почти балетен екзерсис с крака. Мога да сменям всякакви крушки, знам как да ремонтирам щепсел, изолирала съм с прозрачен силикон ваната в банята и съм шпакловала няколко квадратни метра от една стена. Абсолютно съм наясно къде се слага масло и къде течност за чистачки и никога не ги бъркам. Сменям спукана гума за около двайсет минути. За шест години съм направила седем ремонта, като един от тях е на цяла къща с все покрив, дренажна яма и топлинна инсталация. Да, не съм извършвала тези неща с двете си ръце, но съм си намерила майстори, вдъхнала съм им страхопочитание и съм успяла да им платя. Изобщо някак сама съм се справяла. И даже съм се справяла много добре. Всъщност направо отлично…

И ето ме сега, час преди отново да стана съпруга, с попресъхнала от уплах уста, в една хотелска стая, пред поетичния хоризонт на морето и прозаичната топка от чаршафи, в които съм се опитала да дремна следобед. Цялата ирония, с която съм гледала на идеята за мой втори брак, се топи като сладолед под майското слънце. Опитвам се да не мисля и да не сравнявам с онзи, първия път. Подготвих всичко така, че да е напълно различно. Минали са цели деветнайсет години от първата ми сватба. Вместо осемдесет човека, този път са само осемнайсет. Абсолютно сигурна съм, че искам да виждам точно и само техните лица, докато отново казвам да. Не съм в София. Избрала съм Бургас, заради бургаските ми корени и чувството, че съм с роднини. На сватбата на майка си ще присъстват и двете ми дъщери. Давам си сметка, че нито един от сегашните ми гости не е бил на първото ми бракосъчетание. Съзнателно избягвам да спазвам ритуалите от първия път. Никакви такива писаници на момински имена по подметките на обувките. Никакво ново, чуждо, синьо и старо. Никакви украсени коли и клаксони – ще вървя пеша по алеята от хотела до ритуалната зала. И църква няма. Не само, защото отдавна съм приключила с религията. Всъщност адски ми е готино, че ще се омъжвам втори път в сградата на бивше казино. Бракът си е игра на рулетка, така че какво по-добро място да го сключиш от храма на късмета?! Ушила съм си рокля в неопределен романтичен цвят, който шивачката поетично наричаше “пудрено прасковено”. Купила съм си обувки от ZARA. Гримирам се сама. Не съм се крила от младоженеца. Даже съм правила секс с него в нощта преди бракосъчетанието…

И пак малко ме е страх. Не като първия път. Тогава, за ужас на майка ми, прекарах половината нощ в рев за всички онези бъдещи интересни мъже, които може би ще срещна, но няма да мога да задържа. Роних сълзи за случайните любови, за непланираните тръгвания нанякъде с малко багаж и никакви идеи, за безотговорното мързелуване, отговорното угаждане на себе си и спонтанните с никого необсъдени решения. Нямаше как да знам тогава, че бракът няма как да попречи те да ми се случат. И те се случиха, макар и като следствие от един постепенно, но уверено провалящ се любовен съюз между двама души, които някога уж много се обичаха. Срещнах точно тези мъже, които си пожелах. Случиха ми се такива, каквито си ги бях намислила. Може би не бяха толкова интересни, но аз добре си ги нафантазирах. Тръгвах посреднощ за морето, защото просто ме влечеше. Не обяснявах на никого никое свое решение и не се налагаше да искам мнението или съгласието на когото и да било. Мързелувах с дни, когато си исках и работех денонощно, когато се налагаше. Оставях неизмити чинии в мивката за другия ден, вечерях с ябълки и вино и капакът на тоалетната чиния у дома си стоеше винаги спуснат.  Не се налагаше да чакам някой да се избръсне, за да си взема душ, не гладех ризи, четях книга в леглото до три сутринта и ако пожелаех, можех да си спя във всяка част на матрака си…

Още половин час. Ръката ми инстинктивно е хванала хотелската химикалка и драска чертички върху листа с цените на нещата от минибара. Този път дали ще се получи? Дали когато мине онази “брачна карантина”, в която всеки е бял и добър, ще започнем да се дразним от погледи, думи, походки, въздишки, покашляния, преглъщания и смях? Ще утихнем ли в ежедневните семейни ритуали? Ще започне ли да го дразни фактът, че малко преди да заспя, тракам със зъби? Ще понесем ли взаимно чуждия дъх, задрямването пред телевизора, влаченето на чехлите, личния хаос, малките настроения и по-големите странности, изразите, разказването на едни и същи истории, навиците, правенето на планове и честото им несбъдване?…

Не съм виждала младоженеца от четири часа. По едно време дори си помислих, че може и да се е отказал, да е събрал багажа си и да е отпрашил в неизвестна посока. Все пак на него му е за първи път… Дори отворих гардероба, за да видя дали нещата му са тук и… тук си бяха. Точно този мъж ще се ожени точно за мен. Време е да го осъзная, да му се не види. Майка ми казваше, че всяка жена трябва да има в живота си по един парижки любовник. Е, на мен е на път да ми стане съпруг. Веселият, артистичен парижанин, когото случайно срещнах преди три години, се мотае някъде из бургаския хотел, готов да каже ДА, да ме обича и почита, “докато смъртта ни раздели”. Взима ме с всичко, което съм – двете ми деца, раните от миналия брак, софийските ми неуредици, славянската ми емоционалност и балканската ми душа. Предложи да живеем в София, защото “твоята кариера е по-добра от моята и ти трябва да я продължиш там”. Сам организира цялото пренасяне на ергенската си парижка покъщнина, като някак имплантирахме в моя бит на разведена жена важните му лични вещи. Сред тях дори немски ръчен миксер, поднос за кафе от пластмаса, имитираща дърво, постелки за суши, специална резачка за рохки яйца и четири обувалки. Внедри в тегавото ми българско ежедневие европейския си позитивизъм и една артистична, приятно цинична подигравателност над нещата. И установих, че така се живее много по-леко. Прави ми закуска. Има си специален леко извит нож за рязане на грейпфрути, с който отделя всяко парченце от половинката плод. Полива ги с мед, сгъва ми салфетка и ми прави кафе. Готви обеди и вечери не само, когато съм смъртно уморена. Пуска прахосмукачки и простира. Да, леко е разхвърлян, ама голяма работа! Без да знае, ме научи, че е по-важно да ти е подредено в душата,отколкото в хола. Умее да мълчи до мен и да изслушва мълчанието ми. Когато заспивам пред телевизора, ме завива и намалява звука. Всяка последна седмица от месеца носи четиридесетте си ризи на химическо чистене и не пропуска да ми благодари абсолютно всеки път, когато му изгладя каквото и да е. Заедно четем книги. Понякога някой от нас спира, за да разкаже на другия какво е прочел и това ни е приятно. Мием си заедно зъбите с електрически четки и се забавляваме да си създаваме мелодии със звуците им. Ядем една и съща храна, която ни харесва. Ходим заедно на винг чун и си правим спаринг в спалнята у дома. През уикендите ходим на вилата. Аз пия дълги кафета и чайове на терасата, а той излиза в седем сутринта, с халат, маратонки на босо, слънчеви очила и панамска шапка и започва да прекопава градината. Когато възрастните съседки минават покрай оградата за сутрешната си разходка, спира, подпира се на правата лопата, сваля шапката и казва със силно френско “р” “Добррро утррро, медам!”. Те го обожават, разбира се! Благодарят му за френския шик сред този див самоковски ландшафт с парче топла домашна баница, току-що откъснати от градината зеленчуци или свежа китка цветя. Харесват френската музика, която се носи по вечерно време от къщата ни и се радват на играта на двете ни кучета. Мило го наричат Стефко, по български. И високо оценяват избора ми, потупвайки ме енергично по рамото с риторичния въпрос “Абе къде го намери туй франсе, бе, Марийче, леля?!”… Ами намерих си го. Такъв, какъвто си го бях помечтала. Дано този път…

След десет минути всички ще ме чакат във фоайето. Облякла съм си роклята, напарфюмирала съм се, дишала съм десет пъти дълбоко, за да успокоя сърцето. Точно сега, в точно тези десет самотни минути сякаш всички са се наговорили да не ми звънят, да не ме търсят и да ме оставят сама. И точно в този, по някаква божествена милост ужасно топъл майски ден, пред хоризонта на морето, аз, четиридесет и две годишната булка, разбирам защо се омъжвам повторно. Не заради това, че някой ще ми носи торбите от гаража до апартамента. Не, защото ще е по-лесно да обличам роклите си с цип на гърба. Не и заради бъдещите спукани гуми на колите ми по световните пътища, изгорелите щепсели, ремонтите, които евентуално ще предприема и купищата “мъжки” неща, с които няма да ми се налага да се справям. Не, заради споделените разходи, редовния секс, планираните почивки и семейните празници.

Омъжвам се пак, защото знам коя съм.

Омъжвам се, защото съм сигурна, че мога да живея и сама. Омъжвам се, защото не ме е страх от самотата, от тъмното, от любовта и изневярата, от обещанията и тяхното неспазване. Омъжвам се, защото не вярвам в предзнаменования и суеверия, в “щастливо женени” и “щастливо разведени”, в чужди изводи и нечии предположения. Омъжвам се, защото знам цената на моето да и на моето не. И защото избирам свободно.

Време е да слизам. Долу ме чакат осемнайсет любими мои души. И един, най-важният, заради когото всичко това си заслужава. Тръгвам, без много да му мисля, с трийсет фиби и цвете в косите, ято пеперуди в корема и петнайсет рози в пудрено прасковено…

Tags: