online poker

Archive for октомври, 2012

окт-15-2012

Борът на моята тайна *

Posted by Maria Kassimova under Пеперуди в главата

Той е висок метър и деветдесет и две. Аз нямам метър и шейсет. Той е в десети клас на Френската гимназия, аз – в девети на кварталното училище. Ходим заедно на театрален кръжок в Двореца на пионерите. Един до друг сме като Крачун и Малчо. Годината е 1984-та и Джордж Майкъл точно е изпял Careless Wisper. Паднала съм си по Аспарух от лятото, след като на една от репетициите артистично е хвърлил в скута ми току-що откъснат червен трендафил. След това, съвсем по тийнейджърски, не ми е обръщал внимание, а аз съм хлипала в стаята си и съм превъртала касетката с въпросното парче стотици пъти.

И ето го денят!

След три месеца момински трепети, писане на писма и едно направо унизително за мен обяснение от страна на Аспарух ( “виж кво, ъъъ… като няма химия и тръпка, нещата няма да станат…”), точно той ме кани на среща. Навън е сибирски студ, има сняг до колене, а ние пием чай каркаде в сладкарница “Роза”. Аз съм онемяла от щастие и се опитвам да съм съвършена. Той е притеснен, остроумничи глупаво и се опитва да ми пипне ръката. След час вече сме в автобуса към къщи. Аспарух ме изпраща, хората наоколо се тъпчат един в друг, а ние се възползваме от това, за да се гушнем. Иска ми се автобусът да отпраши например за Бургас, за да мога ей така да си стоя в огромните лапи на моето “гадже” с часове. Отпускам се щастлива…

И точно тогава!

Леко тревожно къркорене се чува откъм стомаха ми. Двигателят на 94 трака нечовешки и,  слава Богу, Аспарух не чува моя стомашен зов. Или поне добре се преструва. За по-малко от минута обаче къркоренето се усилва и довлича със себе си остра болка. Капчици пот започват да избиват по челото ми, защото усещам, че кризата е близо. Непоносимо ми се ходи до тоалетната. Разстоянието от спирката на Пионерския дворец (днес Семинарията) и тази на гара Пионер ми се струва като това от София до Бургас. Хващат ни всички червени светофари, търбуха на 94 се тресе притеснително за надигащия се бунт в отделителната ми система, а аз съм готова да умра на място. На левия завой точно преди спирката усещам, че положението излиза извън контрол и няма да успея да си стигна до вкъщи… ненаакана. Смотавам нещо като обяснение и измъквам Аспарухчо на голата спирка сред гората на Ловния парк. Вратите на рейса се затварят, а аз прелитам над храсти и треви, устремена към първото малко по-високо борче, зад което да скрия себе си и моята диария. Събличам с едно движение всичко от кръста надолу и клякам в снега. Бялото ми дупе лъсва в тъмнината. Кашлям артистично, за да приглуша звуците на природата в мен. Иззад борчето виждам исполинското тяло на Аспарухчо да стърчи самотно и безпомощно и се моля поне да е с гръб към мен, за да не става свидетел на унижението ми. Всъщност всичко приключва за по-малко от минута и огромното облекчение, че все пак не се надрисках на първата си среща, надделява. Въздъхвам и събирам сили да изляза от скривалището си и да посрещна с достойнство реалността. А тя отчаяно крещи в душата ми, че цялата ми претенция за съвършенство и перфектност се е превъплътила в едно спонтанно появило се произведение на отделителната ми система… СРАААААм!

В интерес на истината тази дрислива първа среща някак отпусна нещата. С Аспарухчо бяхме заедно четири години, и двамата правихме един с друг секс за първи път и във времето споделихме доста подобни “неудобни” моменти. Съвсем скоро съдбата ми се реваншира, като един ден новият ми любим се появи с огромен “жираф” в носа. Не ми беше удобно да му кажа, а той го беше видял едва като се прибрал вкъщи след тричасовата ни среща. Призна си година по-късно, когато вече така и така връзката ни беше стигнала онази точка на интимност, в която съвместното пръцкане си е част от играта. Днес живее в Канада с жена си двете си деца, а аз всеки ден хвърлям по едно око на моето борче, докато минавам покрай него с колата си. Пораснало е голямо и хубаво. Колкото и да е странно, изпитвам някакъв вид гордост за доброто му състояние. То най-добре знае защо.

*Текстът беше публикуван в списание Amica.



Tags:

Обучението в добри обноски започва още в първата година след раждането, а вие сте най-добрият пример за поведение на своето дете

Ако наскоро ви се е случвало да попаднете на обществено място с повече от две деца на възраст между три и дванайсет години, ще ме разберете правилно. Защото сигурно и вие като мен сте били принудени да се надвиквате с детски крясъци, да се сблъсквате с тичащи между маси и столове хлапета и да се възхищавате на завидното спокойствие на родителите им. Факт е, че огромен процент от българските деца масово не притежават онова толкова важно нещо, което всички познаваме като “първите седем”. През последните двайсетина години представата за възпитание се промени. Учтивостта започна да се приема по-скоро като неестествена преструвка, отколкото като любезен начин на комуникация. Продавачките в магазините и сервитьорките в заведенията започнаха да се обръщат към всеки на ти. Мъжете почти престанаха да кавалерстват. Думите “благодаря”, “извинете” и “моля” започнаха да се чуват все по-рядко.

На този толкова зле демократизиран откъм добри обноски фон децата ни започват да приличат на недорасли нагли гаменчета. И най-лошото е, че обществото просто не осъзнава това. Забелязваме го едва, когато заведем разглезеното си дете например в някой европейски музей или когато уж детските му пакости придобият леко зловещи размери. Точно така разлигавеният син на моя позната я докарваше до умиление с пакостите си из столичните ресторанти, докато един ден не разля гореща супа върху голото краче на едно пеленаче. Тогава нещата започнаха да стават опасни.

Що е то възпитано дете?

Ако питате баба си, вероятно ще ви каже да е добре сресано и чисто, да се къпе всяка седмица и да си учи уроците. Етикетът обаче далеч няма това предвид. Добрите обноски не са запазена територия за малки глезльовци, чийто майки и баби ги влачат по всякакви уроци. Те са начин да общуваш адекватно не само със себеподобните, но и с различните. Благодарение на етикета децата се научават да демонстрират мнението си, но и да приемат чуждото, да бъдат адекватни на всяка среда, дори тази, която ги стресира, да създават контакти и да излизат от неудобни ситуации. Днес въпросът за възпитанието е пряко свързан с адаптивността и изграждането на самочувствие. Във време, когато най-големият капитал са контактите и способността да общуваш, етикетът е много повече от сбор правила за добро поведение на масата или начини за правилно сядане на стол. Той е начин да се представиш добре, да продадеш идеите и възможностите си и да бъдеш отличен от тълпата.

Кога да започнете с възпитанието

Както се казва, от самото раждане. Храненето в определено време, спазването на добра хигиена, спането в отделна стая са част от първоначалното възпитание на детето. Не мислете обаче, че можете да научите едно новородено на кой знае какво. Фактическото запознаване с добрите обноски става едва след първата годинка. Започва като игра – прибирането на играчките в стаята, подреждането на масата, чистото хранене, елементарните поздрави. С времето става част от ежедневните ритуали. В Добрата Стара Англия например и до днес съществува практиката децата да се хранят на отделна маса. Тя е малка по размери, но на нея важат същите правила като на тази на големите. Децата се хранят на нея докато усвоят напълно и правилно етикета на масата. Едва тогава, когато мляскането, невъздържаното поведение и детските капризи отшумят, порасналите хлапета имат право да седнат на масата на възрастните и да се хранят заедно с тях.

В страна като нашата и с традиции като българските едва ли може да се очаква чак такава строга принципност в политиката на родителите. Все пак обаче правилата трябва да са правила. Добре е да ги обявите и да ги спазвате без компромиси. Затова нямате никакво извинение, ако храните детето си след втората му годинка. Не е оправдано и така “свободолюбивото” търчане и крещене на публични места, въпреки че у нас някак е естествено то да се приема с един единствен коментар – “дечица, какво да ги правиш?!…”

Какво може и трябва да знае възпитаният малък човек

  1. Първото, на което можете да научите детето, е да се храни правилно. Слагайте му детски прибори и салфетка и се хранете заедно с него.
  2. Имайте предвид, че децата корипат всичко, което сме. Внимавайте с изпуснатите неудобни думи, с разговорите по телефона на масата, с лошото настроение и сърдитите физиономии.
  3. Научете детето да се ръкува, да поздравява и да казва името си.
  4. Когато порасне малко повече, обяснете му, че разговорите на другите не се прекъсват и че трябва да се изслушваме.
  5. Със сигурност ще ви се случи да преживеете и така ужасното “детско тръшкане” , когато хлапето настоява за нещо и когато не го получи, просто ляга на земята и започва неистово да реве. Запазете спокойствие, обяснете със спокоен тон, че виждате колко е напрегнато и сте готови да го изчакате да се нареве, за да продължите да правите интересни неща заедно. След това наистина застанете някъде встрани и безразлично го наблюдавайте. Скоро ще му писне, защото ще разбере, че просто няма смисъл да се мори.
  6. Когато създавате правила, настоявайте да се изпълняват. Нека детето знае например, че предпазният колан в колата е задължителен, че говоренето с пълна уста е забранено и че всяко желание се съпровожда от думата “моля”.
  7. Когато детето израсте бебешката възраст, можете да наблегнете на социалното поведение. Учете го да се движи безопасно и правилно по улицата, обяснете му, че ресторантът, сладкарницата и магазинът не са стадиони, че боклуците се хвърлят в кошчетата и че спокойствието на всеки човек е важно.
  8. Най-лошото нещо, което можете да направите при възпитанието на децата си, е да ги заплашвате или изнудвате. Затова си спестете историите с кръвожадни баби яги и забравете за забраните от типа “Ако направиш еди какво си, няма да ти купя еди що си!” Обяснявайте, макар и по детски, защо налагате някакво ограничение и го правете настойчиво и с усмивка.
  9. Доброто възпитание не изисква непременно да влачите детето си навсякъде и да го превръщате в свой най-добър приятел. Децата не бива да поемат отговорността да познават живота ни в детайли и не всички места, на които ходим, са подходящи за тях.
  10. За да не превърнете обучението по елементарен етикет в досада, давайте на детето си свободата да играе и да има време за себе си. И не забравяйте, че вие сте най-прекият му пример във всяко отношение.
Tags: