online poker

Archive for февруари 16th, 2012

фев-16-2012

Етикет по български

Posted by Maria Kassimova under Издънки

Защо новобогаташът ме нарича “кифла”, а французинът – “мадам”

На гости сме у леля ми. “Красно село”, панелен блок, двустаен апартамент и разтегателна маса в кухнята, на която сме се разположили. Завела съм приятел французин на обяд. В София е за първи път, това е третият му час след слизането на летището. Естествено, гледа с полуотворена уста пейзажа наоколо, а докато го возех в колата едва не откърти дръжката на вратата -  толкова го достраша от моето скоростно прелитане над дупките по Цариградско.

Леля ми е на шейсет и две. Казала съм й преди една седмица, че ще заведа парижанина у тях на гости. Веднага след като е затворила телефона, е яхнала прахосмукачката, олизала е цялата къща и от три дена непрекъснато готви. На масата пред нас го има цялото традиционно българско меню, което може да се срещне във всяка уважаваща себе си механа – то не са шопски салати, то не са мусаки и кебапчета, капами, баници и кьопоолу… Французинът гледа с подозрение мазните тави и опитва деликатно от всичко. Отдавна се е нахранил и безпомощно обяснява на англо-българо-френски, че не е гладен и не може повече. Леля не говори никакви езици. За сметка на това му отговаря на български, крещейки все повече и повече. Назовава всяко ястие по срички и го повтаря, докато милият французин не го изрече правилно. Междувременно го потупва по гърба, прегръща го от време на време и весело подпийва ракия. Държа да отбележа, че леля ми не е проста жена. Цял живот е била учителка по биология, отгледала е двамата ми братовчеди достойно, възпитала ги е както е могла. В този така български обяд по едно време се включва и чичо ми. Рязко влиза с една бутилка ракия, от която започва да налива на всички и да вдига тостове. Докато чашата на французина застрашително се пълни, леля за пореден път натоварва чинията му с “всичко по малко”. Той се опитва да откаже, но на учтивото му “сил ву пле” леля засмяно и от сърце казва “аааааа, у нас е така! Ще ме обидиш!”… Следват поредни нови тостове за децата, които вече били пораснали, за младостта, която била вече свършила, за миналото, което нямало да се върне… Чичо се разплаква. Леля – и тя. Аз се опитвам да потуша надигащото се притеснение в западноевропееца, че нещо драматично се случва в това семейство, като му обяснявам колко нормална е тази емоционалност по нашите ширини. Той тъкмо да ми повярва и леля изскача с три албума черно бели снимки, тесте дипломи на братовчедите ми и куп гоблени, от които държи да му подари “Червената Мадона”, защото  я била шила седем пъти и си имала още поне три… Ще посъкратя малко разказа си за тази мила роднинска сбирка, но всеки истински бъларин може да си представи какво се е случило. Да, не минахме без народната музика, едно право хоро из апартамента, дегустация на домашните  сладка от мазето и уж спонтанното идване на две-три съседки, за да видят “на нашто Миме (сиреч аз) френския приятел…”

Разказвам ви тази история не, защото се срамувам от нея или я определям като просташка. От гледна точка на британския етикет, който се опитвам да преподавам точно в тази българска среда, тя е просто много различна. Това обаче не я прави по-лоша или по-добра – тя е  само илюстрация на това, което някои наричат бит и душевност, други – балканщина, трети – традиция. Ако бяхме останали само с нея, щяхме да сме една сладурска нация от добродушковци, където запазноевропейците си счупват краката да идват. Да, ама не…

Гостоприемството – гордостта на българина

Едно от нещата, с които съвременният българин се гордее, е гостоприемството на нашата нация. Бяха години, в които се подигравахме на западноевропейците, че се уговарят две седмици предварително кога и къде точно ще пият бира. Днес, когато работим в конкуренция и се съобразяваме с корпоративни интереси и изисквания, започнахме да разбираме тази практика и дори да я прилагаме. Разредихме излизанията през седмицата, за да сме адекватни на работа. Започнахме да звъним по телефона на най-добрите си приятели, вместо направо да им се натресем на вратата им с бутилка ракия и тенджера готвено от вкъщи. Научихме се, че личното време и пространство е нещо важно и нямаме право да го отнемаме от другите. Балканското гостоприемство предполага сваляне на граници. Затова и моята леля беше готова да прекара нощта във ваната на банята си, но да покани “чужденеца” да спи на спалнята й. Това е причината и чичо ми да напълни цяла торба с домашни дюли, кайлъшка ракия и неизброимо количество компоти и туршии и да я връчи тържествено на изумения парижанин на тръгване. Прословутото “да не се изложим пред чужденците” е показателно за това как българина възприема чуждия, другия. Важното е да не се изложим. А се излагаме, ако не го предразположим. И как го предразполагаме? Ами, погледнато направо, като го тъпчем, докато му стане лошо, като го прегръщаме и целуваме, докато го смачкаме, като го занимаваме с личните си истории и емоции, докато съвсем го притесним. Всичко това с идеята “да му вземем акъла”. И му го взимаме, де.

Българи европейци

Гостуването у леля и чичо може да прилича малко на българска комедия от седемдесетте, но все пак е мила, безобидна и дори очарователна родна картинка. От позицията на пораснал човек с опит и пропътувани по света километри няма как да се срамувам от нея, напротив – мила ми е такава, каквато е и даже не искам да се променя. Това, което искам да се промени обаче, е новият побългарен европейски етикет. Това, което уж усвоихме от “Европата” и като истински Бай Ганьовци претворихме по нашенски. Искам, когато някой нервен новобогаташ се подразни, че минавам с моята колица покрай неговия лъскав автомобил, да не ме нарича “кифло”, “овцо” или “мръхло”. Искам, когато влизам или излизам в някаква обществена сграда поне един мъж да ми отвори вратата и да ме покани да мина първа. Много ми се ще когато се разминаваме по тротоара да не трябва да слаломирам между намусени и озверели хора в тъмни дрехи, които са готови да ме смажат, но да не ми направят място да мина. Иска ми се, когато аз направя място на някого и се усмихна, той просто да ми благодари. Чудесно би било, ако българските дечица не тичат истерично из ресторантите, където родителите им ги мъкнат, и не показват средни пръсти на дръзналия да им направи забележка сервитьор.   Искам в тази страна с толкова топли домашни традиции да не ми говорят на ти, когато не ме познават, да не храчат по улиците, да не пикаят из ъглите на  сградата на Народния театър и да не хвърлят пепелниците от колите си по светофарите. И много, много бих се радвала, ако един ден престанат да наричат “бабке” и “чимшир” някоя възрастна двойка българи с побелели коси. Защото само ниската култура си позволява да обижда старостта.

Вместо край

Моят френски приятел в крайна сметка обикна България. Въпреки възмущението си от вечно разхвърляните кофи за боклук по улиците, паркиралите върху тротоарите коли, момичетата с вид на проститутки по заведенията и високомерното поведение на продавачките и сервитьорите. Обикна я заради хората като леля и чичо, нищо, че след гостуването у тях го боля корема и не искаше да види храна два дни. Хареса му естествеността им, емоционалността и готовността да споделят всичко, което имат, за да му е добре.  Малко преди да си тръгне обаче ми зададе един много важен въпрос – “Мадам Мария, кажете ми защо в къщите на хората е толкова хубаво и чисто, те самите са така усмихнати и мили и са готови да направят всичко за непознат като мен, а в същото време навън е толкова мръсно и хората по улиците са толкова сърдити и агресивни?” За да му отговоря, трябваше да започна някъде отпреди Турското робство, да мина през ранния капитализъм, да спра дълго върху социализма, за да мога някак да обясня и последните луди двайсет години, в които се роди българският “ЕнтелЕгентен” европеец. Вместо това просто смених темата. Типично по европейски, не по български.

Tags: