online poker

Archive for февруари, 2012

фев-29-2012

Доверие ООД

Posted by Maria Kassimova under Пеперуди в главата

За онзи драматичен момент, когато спираме да вярваме в Дядо Коледа, но се доверяваме на променените приказки

Много добре си спомням кога загубих за първи път безрезервното си доверие към някого. Бях на около седем години, беше вечерта на Нова година и трескаво щъках из панелния ни хол в очакване на Дядо Мраз. Майка ми и баща ми подклаждаха напрежението с разни дразнещи въпросчета като “Хм, дали ще дойде тази година?”, “Да не би да се е объркал нещо…?!”, а аз мислено преговарях всичките си бели през годината и се надявах да не са били пък чак толкова много, че да ме лишат от присъствието на дядото в червения костюм. И в един светъл момент на вратата настойчиво се позвъни! Скокнах, сърцето ми биеше като будилник в малкия ми детски гръден кош, и отворих вратата. Дядо Мраз беше там цял целеничък – с белите мустаци, с яркочервения кожух, с лъскавия жезъл и торбата с подаръци и… с обувките на чичо Ликов от седмия етаж! Разпознах ги веднага, защото играех с дъщеря му и всеки ден ги виждах подредени в антрето им. Пък и беше време, когато хората имаха по един чифт обувки за сезона. Неговите бяха черни, малко смачкани, с връзки и оранжев декоративен конец. Някак не ми се върза Дядо Мраз, който идва от Лапландия, да има точно същите обувки като на чичо Ликов. Така в сърцето ми съвсем спонтанно, но сигурно се загнезди огромно съмнение не толкова в съществуването на добрия старец, колкото в откровеността на моите родители. Всъщност нямах съмнение, че има Дядо Мраз, но бях сигурна, че този, който дойде у нас, е самозванец и, което беше най-лошото, моите родители знаеха това.

Директно и завинаги стигнах до един от най-важните изводи в живота на човека – че не на всеки и не на всяка цена можеш да вярваш. Респективно – да се доверяваш.

Дисекция на доверието

След голямата лъжа за Дядо Мраз трябваше през годините да свикна с още “не-истини” или “не-точно-истини”, изречени или неопровергани от родителите ми. За странния шум на търкащи се един в друг чаршафи, който идваше понякога откъм спалнята им, за някакво си птиче, което уж ме наблюдавало и казвало какви ги върша, за мистичното изчезване завинаги на дядо ми в Америка, последвано от черни лентички по реверите на мама и татко… Днес, от позицията на възрастен и родител, знам, че малките изменения или премълчавания на истината не винаги са подкопаване на доверието. Но когато си дете, тези малки родителски лавирания ти дават един наистина прост и много важен урок – нещата не винаги са такива, каквито са. С появата на съмнението, започват да идват въпросите. А когато си задаваш въпроси, търсиш отговори. И не е важно винаги да ги намираш – смисълът е повече в лутането и в приемането на алтернативи.

Всъщност доверието е необясним феномен. То не почива на някакво конкретно знание, а е абсолютно безпочвена надежда, че нещо ще се случи по точно определен от нас сценарий или събитията ще доведат до съвсем ясна и очаквана реакция у другите. Тази надежда има много лица – в моята глава изглежда по един начин, а в тази на човека, на когото се доверявам – по съвсем друг. Доверието е проекция на нашите лични очаквания и почива единствено и само на нашия съвсем мъничък и конкретен житейски опит. Циганчето, което проси на улицата, няма да се довери на приближаващия го полицай, а ще търти да бяга, щом го види. Лелката, която току-що е установила, че портфейлът с пенсията й е изчезнал, точно обратното – ще се метне на врата на първия униформен, за да потърси защита. Според психолозите се доверяваме на някого най-често по външни признаци. Вярваме например повече на човек с бяла коса, защото според опита си дешифрираме това като признак на мъдрост и житейска история. Предпочитаме да доверим бизнес идеите си на хора в костюми, за здравето си разчитаме на бели престилки, спонтанно споделяме тайните си предимно на закръглени хора, без за това да има рационална причина. Някъде подсъзнателно в пълния човек не виждаме заплаха и затова сме склонни да му се доверим повече, отколкото на кльощавия. Спомнете си само колко често ви се е случвало да сте абсолютно убедени, че еди кой си няма да ви предаде или няма да издаде тайната ви, а после се е случвало точно обратното. Доверили сте му се, защото го познавате от дете, защото имате представа от живота му или смятате, че познавате “този тип хора”. Впоследствие се оказва обаче, че нищо и никого не познавате. Глътвате горчивия хап на предателството и уж си правите изводите за следващия път. А когато той дойде, постъпвате точно по същия начин. Това е така, защото доверието е пряко свързано с вярата ни. И докато вярата е необоснована сигурност, че нещо много абстрактно съществува по свои закони, които не познаваме, но точно затова сме сигурни, че мистично работят, то доверието е същата сигурност, обаче за нещо много по-конкретно. Смятаме, че познаваме законите на действие на тези конкретни неща и винаги сме категорични – “той никога няма да постъпи така”, “тя това не може да го каже”, “сестра ми никога няма да ме предаде”… От безрезервното доверие, което даваме на близките си, преминаваме и в принципно доверяване към институциите – вярваме на правосъдието, вярваме на министерствата, на телевизията, на жълтата преса, на слуховете, дори на сайтовете за изкривени новини.

На никого не вярвам!

Дайте си сметка колко стотици пъти сте си казвали точно това. И колко пъти сте се доверявали въпреки всичко. Сега се успокойте и не се ядосвайте на себе си, защото ако не се доверявате, рискувате да се превърнете в един истински досаден мърморко. Така и така доверието има необясними механизми на действие. Изчислено е, че процентно най-силно се доверяваме на родителите си и на партньорите си в живота. Всички знаем обаче, че именно тях послъгваме най-често. А след като ние им спестяваме истината, защо непременно трябва да си мислим, че те никога не го правят спрямо нас? Като едно от най-големите предателства в живота си хората оценяват изневярата на любим човек. И въпреки това, когато любовта се окаже отново наоколо, сме склонни да се доверяваме на новия човек напълно. Най-често не вярваме в себе си. Претендираме, че се познаваме, но сме изненадани от собственото си поведение или реакция и искаме непрекъснато да сме адмирирани и да се самоусъвършенстваме. И тъй като ни се налага да живеем със себе си постоянно и завинаги, трябва и някак да си простим. Правим го, като прехвърляме отговорността за действията си и съответно доверието си към други хора, институции, или абстрактни неща като бог и съдба. Казваме, че вярваме в: доброто начало и в добрия край; в това, че всеки си получава заслуженото; в справедлиността и равновесието; в това, че няма ненаказано добро; в силата на духа и убиващата го действителност; в майчиния инстинкт и неведомите пътища божии. Пълни противоположности. Всъщност вярваме в красиви думи и измислици, защото имаме нужда. Обръщаме се към бог тогава, когато сме се провалили във всички други пътеки. Разчитаме на нерационалното, когато рациото вече не може да ни даде устойчиви структури и сигурни твърдения.

Доверие ООД

Като изпишете думата доверие в интернет, ще останете изненадани колко много организации, банки, фирми и какви ли още не групи от хора я използват за свое име. На тях се доверяваме една идея повече дори само заради присъствието на самата дума. Механизмът е точно същият, когато избираме например коя от две сватбени агенции да се погрижи за собственото ни бракосъчетание. Сигурна съм, че повечето хора ще изберат тази, която се казва примерно “Любов завинаги” пред някоя с име “Разум” или “Мираж”. Смятаме, че сме се научили да отличаваме лъжливите послания, но сме първите, които ще си купят хапчета за отслабване с маракуя, само защото някоя кръшна девойка ще ни обещава от екрана, че за месец ще свалим десет килограма. Гледайки със съмнение на живота наоколо, вярваме на политиците си, на прогнозите на врачки, на магии, на екстрасенси, на работодатели и фалшиви приятели. Вярваме на илюзии, защото ни харесва магията и усещането, че доброто съществува и ние сме част от него, затова го заслужаваме. Правим го, защото по човешки имаме нужда от добри финали на собствените си приказки. Кой не обича хепи енди?

Изкривеният край на една приказка

Майка ми ми четеше “Малката кибритопродавачка” в една зимна нощ преди да заспя. Когато стигна до края и малката кибритопродавачка (така и никога не разбрах името й…) умря в студа сред изгорели клечици кибрит, аз неутешимо ревнах. Майка ми се опита да ме успокои, говореше ми как момиченцето хубаво си било отишло на небето при баба си и всичко се наредило, но аз вече захласнато хълцах от плач. Тогава майка ми взе една химикалка и буквално дописа приказката върху последната бяла страница на книжката. Така моята версия на “Малката кибритопродавачка” завършваше с “…тя обаче не била умряла! Събудила се в топлото си легълце от аромата на прясно изпечени кифлички, които баба й и майка й й донесли в леглото. Живеела в истински палат със своите родители, баба и дядо и цялата история била само лош сън, който никога, никога, никога нямало да се сбъдне!…” Трите “никога” бяха написани по мое настояване, защото знаех, че магичните неща се повтарят по три пъти, за да работят. Щом мама промени края на приказката, аз спокойно заспах, упоена от доверието си в добрия край и силата на моята майка да оправя нещата. Така и до днес не се научих да не вярвам винаги, когато някой пренапише фактите както намери за добре. Някои го наричат наивност, други – балъщина. Аз предпочитам да го наричам духовно оцеляване.

Tags:
фев-16-2012

Етикет по български

Posted by Maria Kassimova under Издънки

Защо новобогаташът ме нарича “кифла”, а французинът – “мадам”

На гости сме у леля ми. “Красно село”, панелен блок, двустаен апартамент и разтегателна маса в кухнята, на която сме се разположили. Завела съм приятел французин на обяд. В София е за първи път, това е третият му час след слизането на летището. Естествено, гледа с полуотворена уста пейзажа наоколо, а докато го возех в колата едва не откърти дръжката на вратата -  толкова го достраша от моето скоростно прелитане над дупките по Цариградско.

Леля ми е на шейсет и две. Казала съм й преди една седмица, че ще заведа парижанина у тях на гости. Веднага след като е затворила телефона, е яхнала прахосмукачката, олизала е цялата къща и от три дена непрекъснато готви. На масата пред нас го има цялото традиционно българско меню, което може да се срещне във всяка уважаваща себе си механа – то не са шопски салати, то не са мусаки и кебапчета, капами, баници и кьопоолу… Французинът гледа с подозрение мазните тави и опитва деликатно от всичко. Отдавна се е нахранил и безпомощно обяснява на англо-българо-френски, че не е гладен и не може повече. Леля не говори никакви езици. За сметка на това му отговаря на български, крещейки все повече и повече. Назовава всяко ястие по срички и го повтаря, докато милият французин не го изрече правилно. Междувременно го потупва по гърба, прегръща го от време на време и весело подпийва ракия. Държа да отбележа, че леля ми не е проста жена. Цял живот е била учителка по биология, отгледала е двамата ми братовчеди достойно, възпитала ги е както е могла. В този така български обяд по едно време се включва и чичо ми. Рязко влиза с една бутилка ракия, от която започва да налива на всички и да вдига тостове. Докато чашата на французина застрашително се пълни, леля за пореден път натоварва чинията му с “всичко по малко”. Той се опитва да откаже, но на учтивото му “сил ву пле” леля засмяно и от сърце казва “аааааа, у нас е така! Ще ме обидиш!”… Следват поредни нови тостове за децата, които вече били пораснали, за младостта, която била вече свършила, за миналото, което нямало да се върне… Чичо се разплаква. Леля – и тя. Аз се опитвам да потуша надигащото се притеснение в западноевропееца, че нещо драматично се случва в това семейство, като му обяснявам колко нормална е тази емоционалност по нашите ширини. Той тъкмо да ми повярва и леля изскача с три албума черно бели снимки, тесте дипломи на братовчедите ми и куп гоблени, от които държи да му подари “Червената Мадона”, защото  я била шила седем пъти и си имала още поне три… Ще посъкратя малко разказа си за тази мила роднинска сбирка, но всеки истински бъларин може да си представи какво се е случило. Да, не минахме без народната музика, едно право хоро из апартамента, дегустация на домашните  сладка от мазето и уж спонтанното идване на две-три съседки, за да видят “на нашто Миме (сиреч аз) френския приятел…”

Разказвам ви тази история не, защото се срамувам от нея или я определям като просташка. От гледна точка на британския етикет, който се опитвам да преподавам точно в тази българска среда, тя е просто много различна. Това обаче не я прави по-лоша или по-добра – тя е  само илюстрация на това, което някои наричат бит и душевност, други – балканщина, трети – традиция. Ако бяхме останали само с нея, щяхме да сме една сладурска нация от добродушковци, където запазноевропейците си счупват краката да идват. Да, ама не…

Гостоприемството – гордостта на българина

Едно от нещата, с които съвременният българин се гордее, е гостоприемството на нашата нация. Бяха години, в които се подигравахме на западноевропейците, че се уговарят две седмици предварително кога и къде точно ще пият бира. Днес, когато работим в конкуренция и се съобразяваме с корпоративни интереси и изисквания, започнахме да разбираме тази практика и дори да я прилагаме. Разредихме излизанията през седмицата, за да сме адекватни на работа. Започнахме да звъним по телефона на най-добрите си приятели, вместо направо да им се натресем на вратата им с бутилка ракия и тенджера готвено от вкъщи. Научихме се, че личното време и пространство е нещо важно и нямаме право да го отнемаме от другите. Балканското гостоприемство предполага сваляне на граници. Затова и моята леля беше готова да прекара нощта във ваната на банята си, но да покани “чужденеца” да спи на спалнята й. Това е причината и чичо ми да напълни цяла торба с домашни дюли, кайлъшка ракия и неизброимо количество компоти и туршии и да я връчи тържествено на изумения парижанин на тръгване. Прословутото “да не се изложим пред чужденците” е показателно за това как българина възприема чуждия, другия. Важното е да не се изложим. А се излагаме, ако не го предразположим. И как го предразполагаме? Ами, погледнато направо, като го тъпчем, докато му стане лошо, като го прегръщаме и целуваме, докато го смачкаме, като го занимаваме с личните си истории и емоции, докато съвсем го притесним. Всичко това с идеята “да му вземем акъла”. И му го взимаме, де.

Българи европейци

Гостуването у леля и чичо може да прилича малко на българска комедия от седемдесетте, но все пак е мила, безобидна и дори очарователна родна картинка. От позицията на пораснал човек с опит и пропътувани по света километри няма как да се срамувам от нея, напротив – мила ми е такава, каквато е и даже не искам да се променя. Това, което искам да се промени обаче, е новият побългарен европейски етикет. Това, което уж усвоихме от “Европата” и като истински Бай Ганьовци претворихме по нашенски. Искам, когато някой нервен новобогаташ се подразни, че минавам с моята колица покрай неговия лъскав автомобил, да не ме нарича “кифло”, “овцо” или “мръхло”. Искам, когато влизам или излизам в някаква обществена сграда поне един мъж да ми отвори вратата и да ме покани да мина първа. Много ми се ще когато се разминаваме по тротоара да не трябва да слаломирам между намусени и озверели хора в тъмни дрехи, които са готови да ме смажат, но да не ми направят място да мина. Иска ми се, когато аз направя място на някого и се усмихна, той просто да ми благодари. Чудесно би било, ако българските дечица не тичат истерично из ресторантите, където родителите им ги мъкнат, и не показват средни пръсти на дръзналия да им направи забележка сервитьор.   Искам в тази страна с толкова топли домашни традиции да не ми говорят на ти, когато не ме познават, да не храчат по улиците, да не пикаят из ъглите на  сградата на Народния театър и да не хвърлят пепелниците от колите си по светофарите. И много, много бих се радвала, ако един ден престанат да наричат “бабке” и “чимшир” някоя възрастна двойка българи с побелели коси. Защото само ниската култура си позволява да обижда старостта.

Вместо край

Моят френски приятел в крайна сметка обикна България. Въпреки възмущението си от вечно разхвърляните кофи за боклук по улиците, паркиралите върху тротоарите коли, момичетата с вид на проститутки по заведенията и високомерното поведение на продавачките и сервитьорите. Обикна я заради хората като леля и чичо, нищо, че след гостуването у тях го боля корема и не искаше да види храна два дни. Хареса му естествеността им, емоционалността и готовността да споделят всичко, което имат, за да му е добре.  Малко преди да си тръгне обаче ми зададе един много важен въпрос – “Мадам Мария, кажете ми защо в къщите на хората е толкова хубаво и чисто, те самите са така усмихнати и мили и са готови да направят всичко за непознат като мен, а в същото време навън е толкова мръсно и хората по улиците са толкова сърдити и агресивни?” За да му отговоря, трябваше да започна някъде отпреди Турското робство, да мина през ранния капитализъм, да спра дълго върху социализма, за да мога някак да обясня и последните луди двайсет години, в които се роди българският “ЕнтелЕгентен” европеец. Вместо това просто смених темата. Типично по европейски, не по български.

Tags:

Вълшебният мъжки аксесоар се носи в официални и не толкова официални случаи и е знак, че изпитвате уважение към събитието, на което присъствате.

Вратовръзката е като автомобила – може да ви свърши чудесна работа или да ви създаде сериозни социални проблеми. И независимо дали я харесвате или не, дали предпочитате да я носите само в официални случаи или обичате да освежавате вида си ежедневно с това вълшебно платче плат, тя не губи своите позиции в модата и си има своите правила.

Кога и къде се носи вратовръзка?

От гледна точка на модата вратовръзката се е родила като почти единствена възможност на класическия джентълмен да изрази своя стил. В противен случай елегантното облекло за господа изглежда доста еднакво и като цветове, и като кройки.

Днес модата, разбира се, е извоювала свойта свобода, така че мъжът може да “оцвети” вида си по много различни и интересни начини. Вратовръзката обаче си остава класика. При това в етикетните правила тя може да даде мното информация за това как човека, който я носи, иска да бъде приет, каква е неговата работа, какъв тип е неговият характер и най-вече, колко е дебел портфейлът му. В този смисъл местата, на които е добре да сложите вратовръзка, не могат да са точно определени, защото демократизираната мода ни дава достатъчно добри възможности да сме елегантни и без вратовръзка. Но все пак класическото правило в етикета е, че дрес кодът, познат като “Formal” (елегантен) задължително изисква присъствието на този специфичен мъжки аксесоар. В степенуването на дрес кодовете всъщност това е първата степен, където вратовръзката е добре дошла – преди него са най-строго официалните облекла, определени от етикета като “white tie” (бяла папийонка) и “black tie” (черна папийонка). За да направите бързо разлика в нивата на обличане, ще ви кажа само, че с бяла папийонка се ходи на кралски приеми, на президентски балове и много изискани награждавания, в чийто покани това изрично е упоменато. В този етикет се носи фрак, а фракът и вратовръзката не се понасят, така че тя отстъпва място на бялата папийонка и белия нагръдник. Когато дрес кодът повелява черна папийонка, сменяме фрака със смокинг и така облечени спокойно се явяваме на бал, елегантно честване, премиера в La Scala например. Този тип елегантност отново трябва да бъде спомената в поканата ви, защото в противен случай вече нищо не ви спира да си облечете костюма с вратовръзката. Когато обаче в поканата ви пише просто “елегантно облекло”, “formal” или “semi-formal” вратовръзката ви тържествува – това е нейното време. Така нагласени можете да се появите на рожден ден, на служебно събитие, на театър. Добре е да спазвате този тип облекло и когато се явявате на интервю за работа. Запомнете, че вратовръзката е знак, че изпитвате уважение към събитието, на което сте поканени.

От вида на вратовръзката зависи как ще ви възприемат

Виждам подигравателните пламъчета в очите на тези, за които дънките са основна дреха и в ежедневието и за празник, но истината е точно такава – американският и европейският корпоративен свят обича да поставя кодове и да разчита знаци както в поведението ни, така и в облеклото. Затова към вратовръзката трябва да се подхожда внимателно. За да не стават издънки, най-добре да избирате класиките в жанра. Когато говорим за елегантното парче плат, което покрива копчетата на ризата, класиката се изразява в цветовете. За най-ненатрапчиви се приемат едноцветните десени с леко наклонено каре например. Линиите на карето може да са по-тънки или по-дебели, в лек цвят или релефни. В неоспоримата елегантност влиза още вратовръзката с десен “полка дот” – това е отново едноцветен плат с малки съразмерни точици в друг цвят. Ненатрапчивите вратовръзки от този тип са обикновено в основен цвят синьо, сиво, черно, винено червено. За корпоративна класика се приема и едноцветната вратовръзка, но пък няма по-добър начин тотално да заличите себе си от този да провесите на врата си едно скучно едноцветно нещо. За да ви дам пример, ще ви кажа, че в Америка на този тип официално облечен мъж му казват стил “мормон”. Нали се сещате как се движат тези хора – скучно тъмно костюмче, панталон, който открива белия чорап, бяла риза, черна вратовръзка и табелка “старейшина”. У нас пък едноцветната вратовръзка беше запазена марка на комсомолеца, така че ви съветвам да я позабравите.

Да кажем сега и за по-шантавите вратовръзки. Преди двайсетина години една от най-стилните модни къщи HERMES установява, че е станала предпочитана марка от богати хора на преклонна възраст. Една от причините за това откриват в ужасно класическите и до болка скучни десени на своите вратовръзки, подходящи сякаш за погребение на любимия чичо с голямото наследство. И за да привлече отново на своя страна младата набираща финансова скорост буржоазия, екипът от маркетингови специалисти на HERMES предлага на дизайнерите да освежат именно десените на вратовръзките. Така в колекциите на тази олицетворявана с екстремния лукс марка, се появяват вратовръзки на жабчета, пингвинчета, камилки, анимационни герои, коледни елхички и дори биберончета. Разбира се, цената отново е висока, защото платът, кройката и поддръжката на вратовръзките са все така безупречни. Идва и резултатът – съвсем скоро младите хора в корпоративния и рентиерския свят на богатите-защото-са-богати се връщат към марката, а на вратовете им увисват все по-свежи и забавни вратовръзки. Така хем остават разпознаваеми като част от високото общество, хем демонстрират артистичност и готовност за излизане от канона.

Връзки с вратовръзки

Хубавата вратовръзка може да накара вашите партньори да ви запомнят. Ако знаете как да носите този аксесоар, той може да се превърне във ваша запазена марка и дори колекционерска страст. Имаме дори в нашето общество подобни примери – всеки знае за колекцията на Иван Гарелов от вратовръзки и почти никой не е виждал Георги Лозанов без папийонка. В бизнес етикета вратовръзката е не само знак за уважение към работата, партньора и събитието, но и бърз начин да преминеш от небрежен в елегантен стил. Знаете кога казваме “да разхлабим възелите”. Преведено на корпоративен език това означава да смъкнем напрежението, да общуваме по-неформално, да преминем на по-приятелска вълна. Между другото, точно кога се разхлабват възелите зависи от събитието и участниците в него. На официална вечеря сакото може да се свали и да се постави на гърба на стола едва, когато се сервира десертът. Вратовръзката обаче е редно да си остане на врата необезпокоявана и дори да не се разхлабва. Възелът се отпуска обаче на пура или чаша коняк или уиски след вечерята – тогава, както сме виждали и във филмите, можете дори да сложите краката си на масата в залата за пури, стига, разбира се, обувките ви да го заслужават.

Правилата на вратовръзката

  • Когато си купувате вратовръзка, хванете я от късия край и я отпуснете да пада свободно надолу. Хубавата вратовръзка не се усуква.
  • Подплатата на вратовръзката трябва да е от подобен десен и непременно фина материя като основния плат. Задължително е да има отзад платнено пръстенче с марката на производителя.
  • Качествената вратовръзка струва скъпо – цената й може да достигне и 300 евро.
  • Не е истина, че копринената вратовръзка е най-елегантна. Чудесно стоят още тези от по-плътен плат като вълнените например. Те могат да стоят елегантно и когато са едноцветни.
  • Има поне три основни начина, по които се прави възел на вратовръзка. За най-елегантен и симетричен се счита т.нар. Уиндзорски възел, известен и още като двоен.
  • Най-често задаваният въпрос в интернет за 2010 година е именно как се връзва вратовръзка.
  • Когато вратовръзката е вързана, тънката й част не трябва да се показва или мандахерца зад дебелата, а дебелият край с връхчето трябва да покрива половината от токата на колана.
  • Не се носят в никакви случаи лекьосани вратовръзки. Възприемайте вратовръзката като ваш подпис и портрет, който сами си градите. Точно както с автомобила.
Tags: