online poker

Archive for март, 2011

Или как от никой да станеш дизайнер във  Вулгария – страната на неограничените невъзможности

Този текст е следствие от ревю на италианска марка за мъжки облекла в София, проведено на 24 март във Военния клуб и внесло трайни вреди в съзнанието ми на жена, българка и човек с позиция

Имало едно време един италианец. Той се казвал примерно Джакомо. Или Джанфранко, все едно, нещо италианско. Живял си някъде в задънената италианска провинция и си мечтаел за един по-добър живот от този да става рано, да яхва мотокултиватора си и да оре градинките и полетата на съселяните си. Или пък ставал рано, обличал дънките   и ризата с дългите ръкави и отивал на работа в местната фабрика за бирени капачки или пък нещо все така незначително за световната културна общественост. Джакомо се трудел денем, а вечер излизал на малкото градско площадче да пие ун биккиере ди вино или уна червецца, за да се почувства и той малко така отъркан в градската среда и живот. След това Джакомо жадно впивал очи в екрана на телевизора, където показвали всякакви красиви световни неща. Любими му били дефилетата на манекенките от световните подиуми, които крачели като гъзели и размятали насам-натам екстравагантни неносими дрехи. Особeнf много Джакомо обичал да гледа обаче манекените. Обожавал тренираните тела на младите момчета, не можел да откъсне очи от плочките на коремите им, плъзгал поглед по мъхестите им обезкосмени кожи и си ги представял как танцуват. Мислено обличал и събличал саката от телата им, закопчавал и разкопчавал ризите им, стягал и разпускал уиндзорски възли на вратовръзките им и с нежните си пръсти подгъвал въздългичките им панталони.

Една сутрин Джакомо се събудил с решение. Душата му, стегната в оковите на мотокултиватора, не можела повече да търпи обкръжението на селяните и техните обработваеми площи. Сърцето му не понасяло мисълта, че бирените капачки от поточната линия, която обслужвал, не оставяли трайна следа у нито една човешка душа. Юмруците му се стегнали още с отварянето на очите при първия допир на умбрийското слънце и Джакомо, със стиснати устни и прояснено съзнание, прошепнал в утринта: „Аз ще стана дизайнер!“

Ето така клетият отруден Джакомо променил живота си завинаги и влязъл с устрем в света на модата. Това обаче не било толкова лесно. Джакомо поразсъждавал fколо час-два над сутрешното си италианско еспресо и решил, че ще създаде колекция от класически костюми за хубавите фитнати момчета от ревютата на седмиците на модата, които наблюдавал с такова ожесточение. След това според личния му сутрешен бизнес план трябвало да представи колекцията си някъде, за да може да си направи портфолио (Джакомо вече ги бил чувал тези неща за портфолиа и колекции, де…) и така да смае световната фешън общественост. Замислил се Джакомо къде да представи бъдещите си костюми и тъй като бил находчив, веднага се сетил за Източна Европа, защото от телевизията така или иначе все му обяснявали, че та; всичко едва сега започва и хората не разбират много-много от нищо, ама съвсем от нищо или поне от толкова малко, че то направо нищо. Взел Джакомо една карта и след като открил на кое му викат Източна Европа, решил ей така на слуки да топне пръстче в някя от картите на държавките там и където го отведе изборът на пръстчето, там да направи своето първо грандиозно представяне на първата си още по-грандиозна колекция от мъжки облекла. Завъртял Джако ръката си, затворил очи, въртял въртял и прас – топнал пръстчето. Когато отворил очите си, видял къде го отвел пръстът на съдбата – в някаква държава, подобна на разпъната на пряко овча кожа, наречена Бул…Булга…“Бульгария!“, ахнал Джакомо и ужасно много харесал това име, защото му приличало на Вулгария, което пък го карало да си спомни мазните плочици по коремчетата на любимите му манекени и настръхналия им мъх върху иначе обекосмените гърди и рамена…

Ето така Джакомо, преди да създаде своята първа колекция, знаел вече къде ще я представи. И започнал да се труди върху самите облекла. Това не му отнело много време, защото взел стария костюм на татко си от сватбата с майка му през 1943 година, пооправил мъничко оттук оттам, турил по едно- две джобчета, променил малко ръкавките и ги направил по-късички и така за една седмица произвел в близката фабрика за платнени покривала за военна и селскостопанска техника цяла колекция костюми в различни цветове и десени. Много добре му се получило. Някои от панталоните били възкъси, но широчки, други – обратното. Някои сака направил по кройки на клош поли, затова станали широки и с тесни ръкави, но тъй като Джакомо знаел, че вски дизайнер трябва да си има почерк, определил това решение като собствен стил и заспал спокойно в края на седмицата.

Не след дълго Джако вече организирал своето първо представяне на българска сцена. Тъй като бил италианец, а в България по принцип всички мислели, че всеки италианец разбира от мода и паста, Джакомо нямал никакви проблеми нито с организацията, нито с труда, нито с намирането на място и хора, които да ме спретнат първото ревю. Набързо Джакомо завзел Военния клуб в сърцето на малката българка столичка и там решил да шашне българската скромна общественост. Опънал една пътека по дължината на малката бална зала, застлал я с розова хартия и огледална твърда материя и боднал тук-там саксии, обвити в пембен плат. За да намекне за италианския дух, помолил приятел италианец да му услужи с една-две веспи (мотопедчета), които сложил на входа на залата и в края на пътеката за манекените. решил, че няма нежда на ревюто му да се седи на столове, затова хръснал артистично маси-щъркели и ги обвил заеддо с кетъринговата компания с плат и панделки в цвят бордо. Поканил най-видния моден български ас теоретик или нещо като български вариант на Ана Уинтур Любомир Стойков да му стане водещ на събитието. Поканил и българския вариант на Франк Синатра Васил Петров да му изпее няколко хита. Тъй като Джакомо бил много навътре с шоу спектаклите по модните канали, назовал своето дефиле спектакъл и в потвърждение на това поканил балет да изтанцува два танца в началото и в средата на спектакъла. Балетът бил от 4-5 момчета и едно момиче. Но какви момчета! Досущ като тези от световните сцени – с плочки, с меки кожи, с тен…В интерес на истината те не можели да танцуват, но Джакомо така ги харесал разгърдени, че просто ги накарал да направят две-три движения с ръцете и краката, режисирал ги да понадуят устничките си, увил ги в интересен плат в цвят бордо (като декорацията на пътеката и масите за коктейла) и ги пуснал да се движат по пътеката. Момичето с тях правело същото – надувало устни, пъчело се и яхвало веспата в края на сцената. За втория танц Джако облякъл момчетата в бели ризи, като ги закопчал по странен начин  и така оголил рамена и плочки за радост на публиката. За втория танц момчетата били с въпросните разгърдени ели ризи и с техните си джинси от къщи.

Специална режисура Джакомо предвидил и за манекените, които били всичко на всичко четирима. За да имат време да се преобличат, всеки един от тях трябвало да прекара максимално време на сцената. Затова бродели по нея бавно, озъртали се, поздравявали публиката, здрависвали се с тях, слагали шапките си по главите на хората, разнасяли насам-натам каски за веспата, които ту закачали на дръжките й, ту ги откачали, ту държали, те слагали на седалката и така доста дълго. Някои от манекените носели различни предмети като пътни чанти, вестници и букети с цветя, които оставяли, подарявали, предоставяли за временно ползване на публиката. Когато се връщали към дъното на сцената, музиката обикновено спирала изневиделица, но точно тогава пък се включвал българският Аана Уинтур Любомир Стойков с коментари за копчета, платве и шев на костюмите. По средата на възхвалната ода за колекцията музиката тръгвала отново спонтанно, а през това време полупияни оператори показвали на бяло платно в дъното на сцената какво се случва в залата. Така много от посетителите вътре били щастливи да видят оплешивяващите си темета, обелените си токове, напълнелите си дупета или скъсани чорапогащници на видеостената в дъното на пътеката за манекените. Ръката на оператора трепкала постоянно и улавяла такива непосредствени кадри, а хората били заети да контактуват с манекените, изживяващи се като актьори в този така моден спектакъл.

Колекцията много впечатлила всички присъстващи с екстравагантните си размери и нарочни несъответствия като риза на точки с костюм на райета, къси ръкавки, криви и набрани подгъвчета, разжлембени сакенца. Особено щастие налегнало публиката, когато един от моделите свалил сакото си и откровено показал на публиката, че панталонът му е с три номера по-голям и той го е „сгащил“ с колана така, че на дупето му имало добре оформена драперия.

В силен възторг изпаднала публиката обаче на края на шоуто, когато на сцената излязла истинска екстравагантна булка с рокля като на принцесата и граховото зърно – огромна и обемиста. Одеждата била от същия плат като на украсата на масите, но гарниран с подплати от светло синьо и едно току-що свалено от коридора бяло тънко перде със златни точки по него. Булката имала и такъв воал, а като го вдигнала, всички останали изумени от факта, че след дълго търсене Джакомо бил намерил най-грозната жена на България за ролята на булката. Което си било своеборазен търсен ефект на италианеца, за да могат да изпъкнат манекените, така артистично и непринудено пръснати нагоре-надолу из Военния клуб.

На края на спектакъла на сценаа излезли повече хора от тези, които съставлявали публиката, и взели да се поздравяват един друг за добре свършената работа. През това време интелектуалната общност, поканена на собитието, вече се редяла на опашка за прошуто крудо и разнасяла насам-натам гордо чинии с чери доматки и италианска моцарела.

Ето така Джакомо, малкият селскостопански труженик от италианската провинция Умбрия, убедил една малка част от българската модна общественост, че е прочут дизайнер. Понеже нямал още самочувствие, нарекъл компанията си с друго италианско ишме на несъществуващ човек, а своето запазил в сянка, вероятно да се предпази от бъдещи нападения над ричността си или пък от прекалена популярност.

След ревюто Джакомо си взел италианските партакеши и си отишъл в Италия, защото отпуската му от завода за бирени капачки свършвала. Сега му останало само да чака депешата от България, че е признат за велик моден дизайнер и след това да отвори магазин в някою софийски мол. На добър час, Джакомо! И добре дошъл във Вулгария – страната на неогранизените невъзможности!

Tags:
мар-14-2011

С дупе към зрителя

Posted by Maria Kassimova under Издънки

Или малко етикет в театъра

Ако ходите често на театър, ще ме разберете!

Знаете как става – уговорки кой ще купи билетите, следене на програмата, набиране на информация дали става за гледане…

Да кажем, че това е вече минало и вие сте във фоайето на театъра. Дошли сте с вмирисано такси, в което чичката шофьор не е пожелал да си изгаси цигарата и докато сладичко я е допушвал до филтъра, вие сте се опитвали да опазите спомена за току-що взетия душ и свежия аромат на косата ви мъничко преди да тръгнете от вкъщи. Или пък сте пътували със собствена кола? Ами тогава сте се въртяли като мишка в буркан около театъра, за да намеритя места за паркиране, накрая, три минути преди началото на спектакъла, сте се заболи на някакво място между кофи за боклук, което е отдалечено от театъра колкото и кооперативния пазар на Люлин, но нищо – все пак сте паркирали. Нищо чудно, когато се върнете след два часа, колата да е вдигната от паяк, защото имало било знак. Трясвате вратата и с все сили хуквате през локвите и плякащите плочки на София към театъра и запъхтяна и потна се изсипвате пред гардероба. Там започва една друга история. Не знам защо, но половината от зрителите в нашите театри не си дават палтата на гардероб, а предпочитат да си ги гушкат на скута в салона. Не, че е студено вътре – отмина това време. Просто царува някаква пристрастеност към палтата и якетата и част от публиката наистина не може да се раздели с тях и затова иска да се наслаждава на изкуството, надзъртайки над планината от шушляк и подплата, изникнала пред погледите им.

Вие обаче искате да си оставите палтото на гадероб. Ако сте със средноинтелигентен кавалер, вероятно той ще се погрижи да ви вземе връхната дреха и да я предаде на жениците пред закачалките, но ако сте дами, редно е всяка да се погрижи за своето палто или пък, ако сред тях има доста по-възрастна госпожа, възпитано е по-младите да се заемат с тази подробност.

Така. Сега влизате в салона. Тук се сблъсквате с още една странна група театрални фенове. Те имат билет в края на реда, но сядат първи и започват с отегчение да стават, когато тези с места в средата на реда, започнат да прииждат. Или пък обратното – имат места в центъра на реда, но за сметка на това идват последни и с наслада вдигат един по един като пионки зрителите, разположили се вече удобно на седалките си. Та затова е добре да припомня, че когато мястото ви е на края на реда, добре е да почакате останалите да влязат и тогава вие да седнете, за да избегнете онова „Извинете – моля – извинете – моля…“.

Следва още един деликатен момент – как точно е добре да минете през настанилите се хора до мястото си, ако то е навътре на реда и ви се налага да вдигнете поне десет човека? Най-често срещаната грешка е, че кой знае защо хората смятат, че е редно да преминат пред и без това вече притеснените хора, отърквайки задните си части в тях. Да не говорим, че някои от тях изобщо не си правят труда и да се извинят. Така побутвайки ви със задник, те се изсулват до мястото си и се пльосват на стола, като че са изкачили планина. Доброто възпитание изисква да се промъкнете до мястото си, след като се извините на всеки изправил се специално за вас поотделно. Това се прави с лице обърнато към хората и глава леко встрани, за да се избегне дишането лице в лице, което за никого не е приятно.

Мястото на дамската чанта, когато сме на театър, не е на съседния стол, освен ако салонът не е толкова празен, че да го позволява. Иначе чантата трябва да стои отстрани на седалката, допряна до подлакътниците. Ако така не ви е удобно, можете да я сложите под стола. Лично аз предпочитам този вариант, защото е много по-приятно да не ме притиска в кръста и без това възголямата ми чанта.

По време на антракта, ако има такъв, кавалерът, също ако има такъв, би следвало да предложи на дамата си нещо за пиене или хапване. Негова е задачата и да се погрижи да го достави, ако тя прояви някакво желание. „Стой на реда, докато пикам!“ не е проява на кавалерство. Ако дамата иска да посети определеното място, “ за да си оправи грима“, редно е неговият кавалер да я изчака пред вратата. Е, разбира се, ако сме го пратили да се реди на опашката на театралното кафене, нека си стои там – все ще го намерим.

В края на спектакъла у нас се появи традиция да се аплодира един път от място, а после – в изправено състояние. Преди години на крака се ставаше само за най-добрите  и впечатляващи спектакли или изпълнения. Сега не е така и хубаво, не хубаво, цялата зала рипва да аплодира на крака случилото се на сцената. Дори и да не споделяте ентусиазма на останалите, когато те всички станат, добре е да станете и вие. Що се отнася до напускането на спектакъл преди той да е свършил, мога да кажа много. Ще се огранича да споделя само, че например в Холандия никога и никой не напуска театралната зала (на националните големи театри, де), защото това се счита за супер неучтиво спрямо труда на актьора. Ако обаче у нас ви се наложи да напуснете или пък наистина никак не можете да издържите повече, поне го направете тихо и в момент, когато на сцената се случва нещо шумно.

Знам, че не го правите, но да припомня, че театърът не е кино и вафлите, пуканките, питиетата и включените мобилни телефони, са абсолютно забранени. На сцената има живи хора, които, докато ние се забавляваме, работят и техният труд изисква нашето уважение. Най-малко.

На тръгване от театъра започва поредното бутане за палтата. Понякога имам чувството, че има нещо като промоция – „Първите двайсет си избират палтата, които им харесват!“ – и затова най-амбициозните очакват именно този момент от самото начало на спектакъла. Оставете ги да се борят – така и никога никой няма да вземе вашето палто, така че можете спокойно да си поговорите за театъра, политиката, къде да хапнете, времето или задачите за утре и чак след това спокойно да се облечете.

Всички тези театрални мисли ме сполетяха, когато на предпоследното представление, на което бях, сякаш напук, ми се случи всичко, за което пише по-горе, в най-лошия вариант.

Приятно гледане!

Tags: