online poker

Archive for февруари 24th, 2011

Пффффф…. Вратата на вагончето се отваря и французите се подреждат в редица, за да влязат в мотрисата. Усещам зад гърба си някаква необяснимо притеснителна енергия, но го отдавам на факта, че съм чужденка и това ми личи по начина на оглеждане. Избутват ме навътре и пъргавите сядат с шум на седалките. Пляс-пляссс-пляссс… четири пъти, докато се запълнят местата. Стоя изправена пред тях като на сцена, тихинко се държа за металната тръба и се поклащам в ритъма на тръгване и спиране. Гледам напред, защото си знам урока, че в метро не се вглеждаш в очите на хората.

“Всички долу! Всички трябва да видят, че сме на площада!…Та-та-тааа-тааааа…” Момчето вляво от мен изкрещява това на френски и трескаво го повтаря със засилваща се интонация. Мога да си позволя да го огледам само с периферното си зрение, защото всички така правят. Има скъпи слушалки на ушите си и първо си помислям, че слуша някаква музика или радио и си реагира, като че е сам. Изглежда почти красив – трябва да е висок, защото колената му едва са се нагънали, за да поберат краката му в пространството между металната тръба и седалката. Къса коса, подстригана скоро и равномерно отвсякъде. Трескави тъмни очи, леко матова кожа и изписана като на рисунка на ваза уста. Добре облечен, обувките лъснати, а дънките – без никаква дупка, драскотина или разбридан шев. Държи ръцете си сплетени в пръстите само, докато не говори. Когато го напъва да се изкаже, вдига дясната си ръка с показалец нагоре и го размахва.

Френското общество наоколо не реагира по никакъв начин на виковете му. Едва забележимо го поглеждат с последния милиметър око откъм външната страна, а с останалото разсеяно наблюдават някакви важни неща извън себе си. Правя като тях. Празно гледам пред себе си, държа си тръбата с две ръце и леко подсмърчам тръгналата да се стича вода от носа ми. Момчето млъква за секунди и пак започва с речите. Върти очите си наоколо и иска да ги опре в някаква видима причина да избухне. “Трябва да сме силни, да сме там. Сега! Всички – да не се страхуваме, да сме на площада, преди да са ни избили французите!…”

Момчето млъква, а жената до него изважда книга от чантата си и започва съсредоточено да я чете…уж. Мъжът пред мен има тик – мига активно през две секунди и примлясква с уста. Започва да го прави учестено. Мъж и жена китайци на съседната седалка си гледат айфоните и може би си говорят през тях, защото той се усмихва и натиска копче, а след секунда тя натиска копче и се усмихва. Може и да си говорят с трети човек, не става ясно. Точно зад гърба ми стои дебела чернокожа жена с пластмасова кофа, в която има някакъв неидентифициран от мен плод или зеленчук с тъмночервен цвят. Жената е с изкуствено кожено палто, шал, ръкавици и обувки балерини с отлепена подметка на левия крак на босо. Този със слушалките, дето си говори сам, се втренчва в посока към мен. “Скапаната ти изрусена глава не те прави повече французойка, отколкото си. Ние сме такива, каквито сме – араби, африканци… евреи сме, ето аз съм евреин. Аз съм евре-ин! Аз съм ев-ре-ин! Аааааааа! А ти, тъпа френска идиотко, каква си ма?! Откъде идваш с тая жълта коса, ма?! Искаш да ни избиеш всичките, нали?! Мечтаеш си за ни заколиш и да ни изядеш, а?…”

Ъъъъ… Имам някакво мъждукащо усещане, че аз съм в центъра на тази реч… Не смея да го погледна в лицето, но цялата ми кожа усеща лепкавите му реплики по себе си. Извръщам се , за да видя да не би да говори на жената с кофата, но се сещам, че тя не е руса. Никой наоколо не реагира. Никой. Анази чете книгата, китайците си чатят през айфоните, а мъжът не мига нито повече, нито по-малко. Няма обърнали се към нас пътници от целия вагон. Ръцете ми започват да стискат още по-силно желязната тръба, а съзнанието ми се опитва да ме направи невидима. Хмъ-хмъъъъъхммммм… ла-лааааа… Оглеждам се невъзмутимо наоколо. “Какво се озърташ, гнусна бяла гадино?! Ще дойдат нашите и ще ти изядат очите, а за мен ще остане сърцето, въшко! Познах те, познах те от снимката, ти си оная, дето ще ни предаде! Ле-лееее, само като стана да те размажа…”

Няма съмнение – шизофреникът говори на мен. Адски го дразня с всичко, което съм. Черните ми дрехи, изрусената коса, погледът… От ярост кракът му започва да подскача нагоре-надолу, а на мен ми се струва, че ей сега ще рипне от седалката и докато тя каже пляс, за да се затвори, той ще ме е затрил. Страх ме е. Всъщност започва много да ме е страх. За секунди прехвърлям всички възможни свои реакции. Да му кажа нещо на български? Нееее, ще помислиу че е някакъв магьоснически език, с който го подчинявам. Да му обясня на френски, че не съм французойка? И това не – може да го подразни повече или да реши, че като специална френска агентка “обработвам” хората. Да се обърна за помощ към хората наоколо? Май това е единственото, което със сигурност изобщо няма да проработи. Човеците около нас така са се отдали на старанието си да са извън тази история, че наистина имам усещането как с шизофреника сме на самотен остров, той е смъртно гладен, а аза съм единственото нещо, което може да го нахрани наоколо. Много ме е страх. Моят враг още повече се ядосва на присъствието ми и вече двете му колена подскачат, докато той ме псува по най-каруцарския френски начин. Чувството ми за самосъхранение май се активира самичко и двете ми малки краченца тръгват в посока към другата врата на мотрисата. Хората ме гледат с крайните милиметри от очите си, но лицата им са си същите – пластмасови. Хващам се на другата тръба, докато Шизи крещи зад мен да си разкара задника оттам и да се махам, защото ей сега ще стане и ще ме нареже на дребни парчета. Крещи силно, размахва двете си ръце и скандира. Вътрешно си повтарям, че съм в стъклен балон и нищо не чувам, само виждам как един човек ожесточено ръкомаха към мен. Французите гледат през прозорците на метрото издрасканите с тъжни графити стени на тунелите. Върху лицата има са изписани битовите им сюжети и стига да нямаш залепен за себе си шизофреник, можеш дълго да стоиш и да разчиташ историите наоколо. Вместо да сляда на първата спирка, решавам да демонстрирам сила в ситуацията и оставам. Новата вълна влизащи във вагончето притихва, когато се сблъсква с анти-Мариевата реч на моя шизофреник, но много бързо се ориентира в ситуацията и започва да я наблюдава по онзи ъгловат начин. Драматургичното отношение между мен и лудото момче със слушалките е надвиснала над цялата публика в мотрисата и кулминацията някак от само себе си се очаква. В този момент твърдо решавам, че слизам на другата спирка и се прехвърлям в съседното вагонче и мислено си скубя косата защо не го направих още при първото отваряне на вратите. Времето до другата спирка ми се вижда ужасно дълго. Това тъпо метро започва да се движи с десет километра в час, а тласкането от тръгни-спри е като помпане на напрежението. Шизи не ме изпуска от поглед. Аз не си изпускам погледа. Ръката ми е побеляла на тръбата, русата ми коса се е изправила по войнишки надолу, хората наоколо са се подредили като театрална завеса, която никога и при никакви обстоятелства няма да се спусне. Спектакълът върви с пълна сила, няма антракт, няма почивка. Очите на шизофреника ме порят през тялото и вече имам чувството, че знае всичко за мен и това не му харесва. Опитвам се да изглеждам някак симпатична и добричка по принцип. С бялото на окото си виждам как отстрани на очните му ябълки има две подутини. Приличат на огромни неродени пъпки, но въображението ми веднага ги трансформира в зараждащи се биологични изроди, които ей сега ще избликнат от кожата му и ще ме залеят с вонящата си плът. Вената на челото му пулсира в ритъм с двете колена. Стъпалата му ми се виждат някъде към 50-ти 55-ти номер. Сигурна съм, че като се изправи, от него ще излезе някакъв получовек получудовище, което ще обеме пространството на вагона, после на цялото влакче, след това на тунелите, станциите, подлезите… После ще излезе навън като топяща се лава от месо и лошотия и ще гълта и руши, докато крещи лозунги. В това време французите ще продължават да четат комикси по спирките, да носят заметнати шалчета на вратовете си и да се оплакват от другите хора. Черните жени ще разнасят насам-натам неизяснените си кофи с неидентифицирани стоки вътре, а китайците ще си комуникират през телефоните, за да си ги пробват. Всички те заедно ще наблюдават света с най-крайните милиметри на очите си и така ще ги изкривят, че главите ще ги болят. От болката ще вият по улиците, и този вой ще се превърне във фон на неспиращите речи на шизофреничната лава на моя враг. А мен може би ще ме намерят след две хиляди години, вкопчена в металната тръба на метрото, с уплашено изражение, което ще се е съхранило през вековете. По останките от трупа ми ще направят извод, че лава ме е застигнала неочаквано. Ще се зарадват много на парчетата руса коса, останали по главата ми и ще я изследват години за следи от пожари. Накрая налудничав учен ще открие метод, според който ще могат да извадят от ухото ми последните чути думи. Така ще открият “записите” на френски и ще направят извод, че съм представител на един от два враждуващи рода, чиято омраза е породила избухване на вулкан в сърцето на Париж. Няма да открият нещото, което е изрекло думите, но ще свържат смисъла им с новините от нашето време и ще ме обявят примерно за роднина на Саркози, отвлечена от шофьор на влакче в метрото и публично унищожена чрез силата на думите и предизвиканото от тях природно бедствие. След това внимателно ще ме отстранят от натрупаната наоколо земна маса от разпаднали се примигващи с очите си французи и чатещи азиатци, ще ме поставят при специална температура в прозрачен саркофаг и ще ми сложат табелка, на която ще пише нещо като “Парижанка от 21 век, отвлечена в метро, убита от словесен вулкан някъде около края на технологичната ера.” За да ме видят, хората ще плащат вход, а журналистите ще влизат с безплатни карти. По прозрачния саркофаг ще има следи от лепкави пръстчета на деца от бъдещето, които ще ядат чипс от най-ново време. Никой няма да говори вече за шизофрения, защото тя ще е приета като нормално състояние на духа, с което тялото свиква още в детска възраст. Всеки човек от това време ще има по два или повече паспорти в зависимост от личностите на които се раздвоява, разтроява и така нататък. В тзи смисъл населението на земята ще е тройно по-голямо, но пък ще се живее много по-интересно. Моята праисторическа особа, заедно с металната тръба от мотрисата, ще бъде показвана и като една от последните моноперсони – личност, в която едно тяло се обитава само и единствено от една душа. Моноперсоналността ми ще е описана в учебниците и някои автори ще се карат дали съм била последната моноперсона на своето време или напротив – все още сме били няколко, но сме предпочитали никой да не знае за нашата моноперсоналност, за да си живеем спокойно. Нощно време, когато музеят е затворен, ако имам останали поне мъничко разсъдителни мозъчни клетки, вероятно ще се моля за прости неща – някой да ми помогне да изпусна най-после тази тръба, да си откопчая ръцете от нея и просто да хукна напред, извън вратата. Дори и само за да се кача на следващия вагон.

Точно тогава вратата се отваря. La Muette. Така пише на спирката и аз го прочитам буква по буква. Бавно, със скърцане отварям пръстите си, отлепям се от металната студена тръба и политам напред извън вратата. Зад гърба си чувам “Разкарай се, изчезни, махни си задника оттука, тъпа кучко проклета….!”, но вече не разбирам тези думи. Пропускам отворената врата на следващия вагон, защото отвътре всички ми изглеждат високи с големи номера на обувките, късо подстригани, със слушалки и малки подутини около очите. Мервам стълби нагоре и хуквам да ги изкачвам две по две. Блъскам вратата, на която пише Sortie и излазвам през дупката. Дребните френски капки дъждец се строполясват върху лицето ми и започват да го мокрят усърдно. Не отварям чадъра си от страх да не послужи като антена за Шизи, който да ме намери чрез слушалките си. Вървя по улицата и се разминавам с живи и пластмасови хора. Вече не ме е страх, само малко. Шизи продължава към Булонския лес. Има два варианта – или да е просто обикновен луд с номера си или някъде там, в храстите и изкопаните дупки под тях, да ги зареждат с нови личности… Здравословно е да си мисля първото. Свободна съм.

Tags: