online poker

Archive for януари, 2011

яну-25-2011

Нискотарифна култура

Posted by Maria Kassimova under Пеперуди в главата

Един текст между Терминал 1 и летище Париж-Буве

Докато пиша този текст, едно момиче на предния ред се снима заедно с приятеля си. През една седалка отляво една дама с прегорена коса и поставен преди около месец лак във вид на оранжевеникави остатъци придремва, а в краката й стои едър сак, от който стърчат някакви храни. От време на време дамата бърка там и вади някакви парчета хляб, които изяжда с огромен апетит, гледайки през люка навън в облаците. Седалката ми е покрита с изкуствена кожа в неидентифициран лилавокафеникавонякакъв цвят. Самолетът смърди потресително на домашен свински сапун, евтин прах за пране, бира, вълна, пот, дъх и студ. Само от стюардесата лъха на нещо по-свежо, но пък за сметка на това тя минава доста рядко и предпочита да комуникира с пътниците през микрофона си. Той пък работи като уредба на оркестър, нает да свири вечер в централния ресторант да Костуринци – цъска, зъска, шуми и бумти и всичко, което се чува, са някакви стюардески вопли за “кишлорошни машки” и “исжшходти сза бпезобпаштношт”…

Всъщност, намирам се в самолет с нискотарифен полет до Париж, така че вината си е моя. Но и не само. Разликата с нормалното летене първо е в обкръжението наоколо. Деветдесет процента от хората в чакалнята на летището приличат на току-що изпъдени от работа чистачи на тоалетни. Куфарите и чантите им са затворени с прокъсани ципове и въжета. Една трета от жените носят чанти, на които с огромни букви пише Гучи. Една циганска тричленка, която в момента седи вдясно от мен, е облечена по последна гетомода – най-църният ром има чистобяла плетена на ръка жилетка с безброй орнаменти, колан и качулка. Другите двама до него, вероятно роднини, защото много си приличат, имат плетени синьобели шалове, на които пише Левски и подобни жилетки, но с малко по-малко орнаменти, а най-младият няма и качулка. Косите им лъщят нечовешки, сресани са на страничен път. Всичките седят на една тройна седалка и четат бордното списание (и такова има!) с един и същи чифт очила, които си предават един на друг. Все пак четат, де.

Точно зад тях е разположено двучленно семейство на средна възраст 55 години, което около десет минути не успя да разбере как точно се закопчават коланите. Накрая стюардесата с дидактичен тон обясни на клетите хора, че просто катарамата трябва да се обърне и нещата стават лесно. Трябваха им обаче още десет минути, за да убедят съпругата да се раздели с дамската си чанта, която стискаше като помакиня зестрата си на колене. След като я увериха, че в краката й сигурността даже е по-голяма, съпругата се остави на самолетните правила и дамската й чанта беше поставена под предната седалка. Сега я поглеждам – не отсъсва очи от нея.

Да разкажа обаче малко за летището. Наземните стюарди, които приемат багажа, са леко нервнички. Дразнят ги всички пътници, защото за повечето от тях това е първи или втори полет в живота и правилата хич не са им ясни. Затова на стюардите им се налага упоително да обясняват какво точно и защо се прави и нежно да преразказват правилата за чекиране. Правят го с онзи изнервен тон, с който говорим на възстарата си баба, когато трябва да я убеждаваме, че е хубаво да си пие хапчетата и че не е болна, въпреки че твърди обратното. В резултат на това начинаещите пътници така и нищо не разбират, но с поредица “Елате, върнете се, стойте, чакайте, не така, а така, нали ви обясних….” и други нещата в крайна сметка придобиват някакъв приличен за отлитане вид.

Отделен параграф трябва да се посвети на тоалетната на терминал 1 на софийската аерогара. Гара тук е точната дума, защото тоалетната прилича на тези на автогарата на село Мирковци, примерно. Разположена е в подземието на сградата, така че слизаш с все багажа, тътрузейки го до долу. Тоалетните са всичко на всичко две. Естествено, че няма закачалка, нито пък пирон както би казал Бай Ганьо, където да си закачиш я палто, я чанта. За сметка на това обаче вратата не само не се заключва, но не се и затваря. Лично аз прикрих процепа, през който дупето ми можеше да лъсне за чакащите като тиган на месечина, като закачих палтото си на отварящия се ръб на вратата, след което посредством сложна гимнастическа конфигурация, успях да придържам вратата притворена с ляв крак, а с десен да стоя стабилно в поза, която да не ми позволява да падна в тоалетната чиния. Не паднах, но пък беше невъзможно да избегна съприкосновението с влажната тоалетна чиния, защото тя е поставена толкова високо, че хора с моя скромен ръст от метър и шейсет нямат шанс да не допрат задниците си до нея. Иначе предназначеното да влезе в тоалетната отива на пода или още по-гадно – стича се по обувките и дрехите на пишкащата… Прекарах там около три минути, в които, разбира се, палтото ми падна на земята, повличайки дамската чанта, която бях закачила на дръжката на вратата. В желанието си да опазя имуществото си наруших баланса за дистанционно ползване на тоалетната, едва не паднах, а вратата широко се отвори, за да мога безпомощно да демонстритам некрасивата си поза на чакащите пред моята тоалетна. Какво да се прави, станахме си някак близки…

След като все пак се измъкнах от тоалетната, имах среща с мивката. Едната от общо двете не работеше, разбира се. Другата имаше изпочупени кранове, но все пак успях да пусна някаква вода, като впих и двете си ръце в топлата тръба и завъртях с все сила. Друг е въпросът, че после не можах да я спра. Като си намокрих ръцете, се озърнах за сапун. Дали изобщо е нужно да казвам, че няма такъв. Но предвидлива и справяща се с всички ситуации професионалистка хигиенистка се беше сетила да произведе сапунен разтвор и да го постави в малка бутилчица от минерална вода с капачка, която придърпваш нагоре и натискаш надолу, за да я затвориш. Самата тоалетна мирише на цигари и хора, които се къпат евентуално един път седмично. Огледало има, но две терти от него са облепени с лейкопласт, защото явно е било счупено. Сешоар няма, обаче има салфетки за избърсване на ръцете, кво се оплаквам и аз…

След тоалетната трябваше да се наредя на огромна опашка, защото пътниците по някаква тяхна си логика смятаха, че ако не се бутат, няма да ги качат в самолета. Изчаках тълпата да се зареди в автобусчето и се качих, разбира се, последна. После трябваше да се бутаме и в самолета, защото никоя няма фиксирани места и тълпата държи да седне веднага.

Разказвам всичко това не защото съм адски префърцунена и лоукост пътуването ми е под нивото. Разказвам го, защото смятам, че независимо за колко пари се возиш, имаш право на цивилизовани условия за пътуване. И че поне тоалетните можеха да са в нормален европейски вид на този терминал 1, който и без това е оставен да прилича точно на запустяла селска автогара. Да не забравя да кажа и че на този терминал не е възможно да пиеш нормално кафе или да прекараш половин един час в кафенето, защото то е оградено с червени полицейски ленти да не преминаваш. И кой знае защо си стои така, като че ли току-що някой някого е заклал на една от масите или самолет се е врязал в бара. Всъщност на терминала работи само едно магазинче за чипс, дъвки и вестиници, един офис на банка и каса на нискотарифната компания, на която плащаш за всяка мисъл, намерение или действие, което не си описал в резервацията си предварително.

Що се отнася до пътниците и техните навици, въпросът тук е генерален и се отнася до културата и самоуважението на нашата нация. Истина е, че роми с жилетки можеш да видиш на всяко летище, при това да пътуват по цял свят. Но на борда на нискотарифен полет имаш уникалния шанс да се срещнеш с цвета на българската мърлящина, простотия и далавера. И на всички ни е ясно, че именно на тези хора дължим и окаяното състояние на тоалетната на терминала, и смрадта на борда на самолета, и бутаницата за автобусчето, и лъвските скокове за места в самолета, и невежеството.

Мисля, че всяка телевизионна или радиоемесия новини в България трябва да започва и да свършва с един единствен апел към нацията. И той трябва да гласи “Изкъпете се! Сега!”.

Tags:

„Ау, веднага си вдигнете чантата – на безпаричие е!“

Няма начин да си оставиш дамската чанта в общество някъде на земя и отнякъде да не се яви някой бързичко да те изрежисира да си я поставиш на високо. Всъщност обичаят дамската чанта в никакъв случай да не се слага на земята, е съвсем типично български. Чувала съм баби да казват, че не трябва кесията ти с пари да е на пода, защото земята била обичала да гълта иманета. Чувала съм и изискани дами да твърдят, че този навик го имали и други народи и това било свързано с поставянето на високо на нещата, които са важни за нас.  Вероятно истината се крие някъде в езическите ни обичаи да „закопаваме“ това, което ни плаши и не ни е необходимо, а да „извисяваме“ събития и предмети, които свързваме с благополучие и благоденствие. Парчето от коледната питка, което отреждаме на къщата например, слагаме на високо. Същото правим и с кърпата, в която събираме трохите и монетите от погачата за четиридесет дена на едно новородено.

Но да се върнем на чантата и къде е нейното място. Според етикета дамската чанта в ресторанта трябва да седи зад гърба ни пред облегалката, обаче само в случай, че е дамски плик или елегантна вечерна чанта. Естествено, ако сме с ежедневната огромна торба, в която така или иначе мъкнем целия си живот,  няма как да я поставим зад гъра си, защото няма да има къде да седнем. Така че в този случай мястото й е под стола. Възможно най-неудобното и непавилно място за чантата е да я овесим на облегалката на стола. Представете си само горкият сервитьор, който трябва да се блъска в нея при всяко сервиране, а да не подценяваме и факта, че така нямаме контрол кой и как би могъл да бръкне в нея и да си вземе каквото му хареса. В изисканите или просто в добре уредените ресторанти и заведения обикновено носят и специално малко столче, на което да поставите чантата си. Неговото място е вдясно до стола, непосредствено до вас. Добре е да внимавате да не разположите тази кокетна малка мебел някъде в средата на заведението, защото тогава вероятността някой да се препъне и да полети към вас е сериозна.

По отношение на мястото на дамската чанта любими са ми французойките. Тези жени наистина имат някакъв особен финес и стил, който се забелязва не само в облеклото и прическите им, но и в цялостното им поведение. Те например винаги „захвърлят“ чантите си под масата, като изобщо не се грижат дори поне циповете да са затворени. Така че какво една истинска французойка носи със себе си не представлява тайна за никого – от огромните им торби стърчат чадъри, дамски превръзки, лакове за коса, плодове и зеленчуци, списания, миникомпютри и дори чифт обувки балеринки за по-удобно маршируване из парижките улици. Друг е въпросът, че подовете в тези държави навсякъде са далеч по-чисти от тези в нашата…

Що се отнася до лондончанките, положението е подобно. По-консервативните дами държат чантите си в скута или отново под стола, но най-често прилично затворени. Германките държат да имат чантата си наблизо и да им е под око, така че обикновено техните чанти са на съседен стол до тях или отново на облегалката на стола, на който седят. Като артистични и чувствени дами, италианките буквално метват чантите си по съседни столове или на пода, в зависимост от това дали е елегантна или по-спортна.

Така че дали да изберете да сте като французойките, като италианките или като германките, зависи от това на кой темперамент най-силно симпатизирате. Каквото и да правите обаче, не бива да поставяте чантата върху покривката на масата.  Причините за това са естетически, но най-вече хигиенни.

Tags:
яну-4-2011

Рапорт за портото

Posted by Maria Kassimova under Течни състояния

Портото е онази кехлибарена течност, която обикновено се появява в края на официална вечеря. Сервира се в чашка със столче, която има формата на обърнат конус. Има онзи тръпчиво силен, леко сладникав, в същото време невероятно ароматен вкус, който всеки описва по различен начин.

Няма една версия за това откъде произлиза портото. Най-разплостранената история обаче е, че по време на англо-френската война през ХVІІ век англичаните искали да открият заместител на плътните френски вина, които много обичали, и точно с тази цел се насочили към Португалия. Но не точно очакваното вино открили те там. Попаднали на млади и „луди“ португалски вина, които решили да смесят с още една своя любима напитка – брендито. Това, което получили, нарекли Порто в името на страната, където го открили. Според други пък новата напитка се нарича така, заради името на града, в чийто околности са най-големите компании за производство на порто  - Опорто. Портото бързо станало част от трапезата и питейните навици на лондончани, а век по-късно вече било разпространено в цяла Европа.

Магичната деветка

Девет са видовете порто, които днес са одобрени за производство и които можете да срещнете на официално събитие. Какво ще бъде качеството на портото и как ще се определи вкусът му зависи от използваното грозде, времето и мястото, където отлежава. Разбира се, важна е и технологията на производство. Традиционното произвоствто например изисква смачкването на гроздето с крака – така както се е правело това преди четири века. Днес много компаниии производители твърдят, че именно така подготвят портото си, но малко вероятно е това наистина да е така.

Рубиненото порто е най-евтино, съответно и доста добре разпространено на пазара. То отлежава до три години в стоманени или дървени бъчви преди да се бутилира. Вкусът му е сладък и остър едновременно. Трябва да се пие незабавно. Трикът при избора на този вид е порто е в малката бележка на етикета „премиум“. Ако тя липсва, очаквайте портото да е доста рязко на вкус.
Портото от характерна реколта е всъщност супер премиум рубинено порто. Преди да се бутилира, то отлежава от четири до шест години и има силен, дързък вкус.

След него се нарежда  Светлокафявото порто, което е от две или повече реколти и отлежава само в дървени бъчви между три и четиридесет години. Цветът, който го определя и отделя от останалите, е резултат от дългия престой в бъчвите. Светлокафяво порто може да се получи и при смесване на два вида порто – бяло и червено. Можете да отличите сместа от истинското светлокафяво порто по възрастта обозначена на утилката. Светлокафявото оригинално порто е винаги отлежало.
Colheita е светлокафяво порто от една реколта, което отлежало най-малко седем години в дървена бъчва, преди да бъде бутилирано. На етикета трябва да е указана датата на бутилиране и портото трябва да се изпие до една година след тази дата. Има аромат на ядки и сухи плодове и имаблед цвят. То е един от най-редките видове – само 0,5% от производството.
Относително най-ново на пазара е Бялото порто. Представено е за първи път на пазара през 1934 година от компанията Taylor’s през 1934 г. Прави се от бяло грозде, като някои от видовете са сухи, а други – сладки. Производството е като това на портото от червени гроздове. Най-сухите от този вид отлежават до десет години.
Бялото порто се пие охладено като аперитив, не в края на вечерята. Вкусът му е характерен и не допада на всеки.

Порто crusted (или с с утайка) не се филтрира преди да се бутилира. Вкусът е силен, а цветът – много наситен. Фактът, че утайката остава, го прави изключително.

Портото тип Single-quinta (estate) се приготвя по стиловете на светлокафявото и отбраното порто, но от едно лозе. Характерното за него е, че то се приготвя от реколтата грозде от неизключителни години. Качеството обаче е добро.

Късно бутилираното отбрано порто също се прави от едно лозе, но отлежава между 4 и 6 години, след което се филтрира и бутилира.
То е направено от едно лозе и отлежава между 4 и 6 години, преди да се филтрира и бутилира.

Короната но портото е това от отбрана реколта. То е най-скъпо и се приема за най-добро. Производството му не е така масово – едва 4 – 5% от цялото производство. Прави се от една изключително качествена реколта – за първи път се обявява такава през 1734 г. През 90-те години такива са: 1991, 1992, 1994, 1997. Портото отлежава в бъчва между две и три години, бутилира се и продължава да отлежава до 50 години, като не се филтрира.

Порто култура

Да избереш, опиташ и опишеш порто е вид изкуство. Съхранява се в хладни и тъмни помещения и обикновено се поднася с десерта, с изключение на бялото порто, което е по-скоро аперитив и се сервира като антре. Чашата за сервиране е безцветна, за да може да се оцени цвета на напитката. Портото се завърта в чашата както виното, за да може да се оцени алкохолното му съдържание и да се усетят ароматите му. Портото от бутилка е редно да се пресипе в гарафа, за да се махне утайката. Това се прави поне 24 аса преди сервиране, за да може утайката да остане на дъното. Според традицията портото стои пред домакина, който налива на почетния си гост отдясно. След това портото върви от гост на гост на масата по часовниковата стрелка, т.е. обратно на всяко друго нещо, което се движи между седналите около масата. С порто могат да се сервират и различни сирена, като подходящи са тези със силен вкус – чедар, стилтън или някои видове силно синьо сирене. Ядките и сухите продове също са подходящи, защото те лесно допълват вкуса на портото.

Да има или не лед в чашата с порто?

Въпросът е като с виното – абсолютно кощунство е да сложиш бучка лед в чаша бяло вино, но доста често хората го правят. За червеното пък е повече от немислимо, пък и като напитка за по-студените месеци, то някак е избягало от перспективата да се окаже „прегърнато“ с бучки лед. В портото не е редно да се слага лед, за да не се наруши вкусът му и да остане ароматът му силен и активен. Въпреки това обаче често може да се види дори на официални вечери порто, гарнирано с лед. Въпрос на вкус или… незнание.

Tags: