online poker

Archive for ноември 12th, 2010

ное-12-2010

Печатна грешка

Posted by Maria Kassimova under Пеперуди в главата

Човекът, който трябва да го произведе, има малка брадичка. Тип катинар. Плешив иначе. Някакъв кафяв пуловер, дето е все едно. Отвън е една такава есен, от която листата падат подозрително стремително, а обувките рият различни цветове и те пързалят.

Стискам в чантата си различни документи. Направила съм си фирма. Нося си я в чантата, папка имам, в която има стаи за документи. Един след друг насложени, не по важност, а по ред на номерата. Неорганизирана съм, но сега се преорганизирам. Папката ми е раирана в сини цветове.

“- Ще ми кажете ли какво да пише на него”- пита кафявият пуловер с човек. Катинатър му се мърда, докато говори, както когато ключ заяжда и ти се налага да го развърташ насам-натам.

“- Маракаси. С големи съгласни и малки гласни” – казвам.

Катинарът си изплезва езика и цънка. Започва да изписва, само че точно на обратното – големи гласни и малки съгласни. Поправям го.

“- Аааа, така ли?! Така кажете…”

Така казвам.

Поръчвам го кръгъл, от суеверие. Нещата с ръб предполагали препятствия, а на мен ми е омръзнало да се разхождам натам-насам с пръта си за овчарски скокове и да ги прескачам. Не че нещо, ама много тежи и като се обърнеш да видиш нещо отстрани, често забърсваш народа наоколо и падат като покосени. После стават, разбира се, не са повредени трайно от някакъв си прът за овчарски скокове. Изтупват се и вдигат отново препятствията.

Моят е кръгъл и защото кръгът символизира безкрайност. Всяка точка е тръгване и пристигане едновременно. При това всяка точка предполага пътя, който води до нея.

“- Син или черен?”- кафявият пуловер с катинара заето оглежда екрана на компютъра си и рисува с някакви готови схеми.

“- Син – казвам – синичък…”

После човекът завърта мишката, малко се обляга, скръства си ръцете, попремисля го, казва това-онова и така.

“- Вдругиден сутринта ще ви чака. 32 мм диаметър, син, кръгъл, Маракаси с главни съгласни и малки гласни. Музикална ли е фирмата?”

“- Не… Защо пък музикална?!”

“- Щото нали маракаси… за ритъм… такова дето се таковата…” – и раздвижва стиснати юмруци пред пуловера си нагоре-надолу.

“- Ааа, не, за етикет и протокол.” – раздвижвам устни и малко зъбки в усмивка.

“ – Значи конкуренция! Етикети ще печатате и протоколи ще изготвяте!”

Няма смисъл, си казвам на ум.

Човекът остава с това впечатление и затваря катинара.

Вече е вдругиден сутринта. Отивам да го взема – мъничък, кръгличък и син. С големи и малки съгласни. Има си пластмасов дом с нещо като капак пред вратата. Отваря се трудно. Като се отвори, слагаш го на един бял лист, прицелваш се и яко натискаш, с отскок на ръката. Една пружина прихваща силата ти и избутва вътрешната му част надолу и я обръща в последната минута.

Така печатът МИ подпечата едно бяло листче за проба. Печатът МИ изписа МаРаКаСи в горна дъгичка, ЕООД в долна и София в центъра.

Имам си печат. Мога да си подпечатвам разни неща. Нося си го в чантата и като се наложи, печатам. Като си тръгвам от човека с брадичката усещам една лекота изпъд краката ми. Заривам си обувките в цветовете на листата пред къщичката му. Мога да си печатам! Усещам как изпод всичките ми важни органи се ражда едно единствено желание – да си подпечатвам. Ей така да се прицеля, да се настроя, да затая дъх, да усетя точния миг и точното място, да цепна секундата и прас – да натисна главата на моя печат…

Карам си колата и си мисля какво да си подпечатам. Имам разни книжки с техническите данни на автомобила. Подпечатвам ги. Имам салфетка от отдавна изяден сандвич – подпечатвам я. Намирам в чантата си използван билет за метрото – подпечатвам го, но понеже е малък, горните дъги на печата ми излизат в пространството и не се чувствам удовлетворена. Като да съм готвила за десет човека, а да са дошли двама и да е трябвало да изхвърля яденето.

Стигам пред банката, където ми предстои да подавам документи и да… именно, да подпечатвааааам!!!! Не чувам какво ми казва чиновничката с шалчето на врата, само я чакам да ми подаде листче да си печатам. Подава ми нещо и ми казва в жълтото каре да си сложа печата. Прас! Готово. После още едно жълто каре – и него прас! Договор от четири страници, да подпечатам всяка? Разбира се, прас, прас, прас, прас! Подпечатвам листчета, съгласия, удостоверения, намерения, усилия, премеждия, щети, прояви, състезания, домсъвети, домочадия, пристрастия, неврози, хореографии, приклякания, полезрения, въображения… Гледам как поставям знака си върху разни повърхности и имам усещането за приоритет. Едно такова мощно усещане за притежание. Прас – мое. Прас – аз съм тук. Прас – не пипай. Прас – запазено. Прас – опасно за живота.

Тръгвам си от банката и нося печата в чантата си. Само мисълта, че е там някъде между маркерите на моето съществуване (документи, гримове, противозачатъчни, антидепресанти, химикалки, тефтерче, зарядно, снимка, използвана салфетка, билет, визитки, гланц, перо от кокошка…) ме кара да се усмихвам. Като ми стане бедно и сиротно, напипвам го в чантата. Като пистолет, когато минаваш през циганска махала. Винаги можеш да стреляш.

В колата не се сдържам и си подпечатвам тавана – единствената светла повърхност в иначе черния интериор.

Срещам се с две приятелки и им подпечатвам ръцете и челата. Нямат нищо против, но ме гледат странно. Нямат печати и не знаят какво е.

Обядваме и си подпечатвам яденето. Граховата ми супа е МаРаКаСи. После ям подпечатано парче бяло саламурено сирене. Подпечатвам си салатата, кока-колата и чашата вино. След това си подпечатвам парчето тоалетна хартия.

Като се прибирам вкъщи, викам децата и им обяснявам важността на печатите в тоя живот. Те ме разбират, но малко. Като им подпечатвам бузките, се усмихват и ми носят неща за подпечатване. Дупето на куклата, главата на мечо, тетрадката по английски, подметката на обувката, възглавницата…

През нощта не мога да спя и си подпечатвам каквото видя. Компютърът ми отдавна е подпечатан, стените у нас – също. Когато подпечатвам всеки сантиметър от външната врата, съседите се усъмняват, че печатът ми е истински и викат линейка. Докторите обаче знаят за моя печат и искат да ми го видят. Давам им го само срещу позволението да им подпечатам джобовете на престилките. Много са мили. Дават ми даже да им подпечатам и джобовете на дънките отдолу, но кефът не е толкова голям, защото дънките им са сини и печатът почти не си личи. За да ми услужат обаче, ми дават една дълга бяла риза, с дълги ръкави и ми казват, че мога да си я напечатам цялата, даже отвътре и отвън, но трябва първо да отидем на едно място. Съгласявам се, защото тази риза трябваше да се подпечата и само аз си знам колко е важно това. Тръгваме.

Стигаме на едно място, където ме стоварват с бялата риза и ми казват да си стоя и да си подпечатвам. Много приятно място. С всякакви хора, които правеха важни неща. До мен сяда една жена, която разписва. Има червен, син, зелен и черен химикал. Моли ме да ми разпише. Аз й разрешавам само в случай, че ми даде да подпечатам. Разбираме се двете. След мъничко към нас се приближава един мъж с ножица. Отрязва парче от ризата ми, но понеже не е подпечатано, не му го давам. Иска още да реже, но накрая се споразумяваме аз да му го подпечатам, а той да си го вземе. Жената с химикалките му се разписва под носа, а него го сърби и се смее.

До края на деня се запознавам с много мили хора. Те всички правят много добре някакви неща. Сега имам приятел, който отвърта болтове и гайки, но му прибраха инструмента, защото откачи таблото над входната врата и вече всички спряха да знаят къде сме. Една от новите ми приятелки пък лепи лейкопласти навсякъде. Познавам още две сестри, които плетат и разплитат и така се допълват; една баба, която соли със солница; висок рус мъж, който боядисва обувките черни; тийнеджър, който издухва носове; едно семейство със затворен цикъл – съпругата плюе, съпругът забърсва, едното дете се смее, а другото плаче. Много добър синхрон им се е получил, просто да не повярваш колко единни могат да са хората. И как са един за друг…

На сутринта виждам група хора с бели престилки, които също обичат да правят разни неща. Единият дава хапчета, другият преслушва всичко наоколо, даже мивката в стаята, а третият си слага и си сваля очилата. И много хубаво ги правят тези неща.

Сега съм си в стаята и гледам печата си. Малко ми е избеляло мастилото и точно се притеснявам откъде да си набавя ново. Виждам отвън, че стената е бяла и празна и знам, че трябва да я подпечатам, а нямам мастило. Притеснено ми е. Губя смисъл и ми причернява. Не можах да почпечатам хапчето, което ми дадоха сутринта – много е малко. Печатчето ми стои свито в ръката ми е се гърчи от болка без синята си кръв. Ще трябва да му дам от своята…


Tags: