online poker

Archive for ноември, 2010

ное-24-2010

Казвам се

Posted by Maria Kassimova under Пеперуди в главата

Мириам се казва Ми-ри-ам. Кръстили я така, защото татко й искал да е мирна а майка й – да яде… Не, не е така. Татко й искал да е на майка му, която се казвала Марийка. Пък майка й на Мириам вярвала до последно, че ще е момче и в главата й се въртял един Михаил, Михаил… По онова време родителите на Мириам се водели за възрастна двойка, защото майка й забременяла на 29 години с първо дете, а баща й вече имал зад гърба си един няколкомесечен брак, заради който голям срам. Той бил на 34, когато майката на Мириам – сивооката Сева – се явила един ден пред него с две стиснати юмручета зад гърба. Хулиси се опитал да види какво крие тази ми ти Сева зад гърба си, но тя се виела като панделка на вятър и само повече се смеела, веселуша такава.

- Избери си единия юмрук! Ако в него има кестенче, ще се оженим! – така казала Сева и погледнала Хулиси косо в очите.

- Добре, ето този! – казал Хулиси и така го предавам, защото той до края на живота си не могъл да си спомни кой точно юмрук е посочил – левия или десния. Толкова бил объркан и влюбен, защото очите й сиви, косата й черна, мъничка една такава, бели зъби и все много знае…

Светнали сивите очи на Сева, извадила напред ръката си, помълчала половин секунда и рязко отворила юмрука. Вътре кестенче. Хусили се засмял и така и не попитал какво има в другата ръка, за което никога не съжалил. Всъщност в другата ръка имало… кестенче. Диана, онази, дето познава бъдещето и го гледа в синьозелено, приятелката, подучила Сева да направи така с двете скрити кестенчета и Хулиси нямал избор, ама той вече си бил избрал и преди кестените… “Няма така да се женя с измама, няма, че после лошо може да стане”, казвала си Сева, докато събирала кестенчетата от тротоара на Западен парк. Натъпкала джобовете и после забравила за лошото. До края на живота си носела кестени разни насам натам. Даже като почистила леглото й, след като Сева отишла при своя Хулиси на небето, Мириам открила под матрака й десетина кестенчета, а пък тези, събрани от чантите, джобовете и случайните места в къщатата, направили купчинка на средата на хола, пирамидка някаква кестенова, могилка…

Ето така Сева и Хулиси се оженили три месеца по-късно. Сева носела в утробата си Мириам, а Хулиси не можел да повярва, че баща, съпруг, дядо един ден. Сватбата им била в едно градче, където завалял неземен дъжд и всички се разбягали. По едно време Сева се усетила сама под стряхата на една къща, в светлосинята си булченска рокля и воала, малкото букетче и една ръкавица, защото другата някъде по пътя. Докато стояла и чакала някой да я намери, един човек – мъничък и слабичък един такъв – застанал до нея и взел да я пита какво така насам и как така сама и защо пък булка. Сева разказала за кестените, за сватбата, за Мириам, въпреки че тогава мислела, че е Михаил, и поплакала, че цялата сватба пропада и дъжд, дъжд, заради дъжда. Печени агнета, вино и чудеса чакали някъде по поляните около градчето, но този дъжд всичко объркал. Малкият човечец послушал Сева, погледнал мокрото й кокче под воала и цветята увиснали и казал:

- Ами елате у нас!

- Как така у вас – сепнала се Сева – това е цяла сватба! Петдесет човека, десет коли, сто крака, които ще тъпчат градината и сто ръце, които ще пипат. Не може сватба ей така просто…

- Елате у нас – повторил човекът и дъждът мистично спрял.

Изпод земята сякаш изникнали сватбарите, тези със стоте крака и стоте ръце, подхванали булката и като че знаели да следват човечеца. У тях жена му простирала на двора, след дъжда, защото дрехите мокри. Видяла сватбата, дума не казала напреки, отворила вратата и заповядайте, много се радвам. След десет минути имало маси, столове стотици, хубаво било. Донесли агнетата и виното, музикантите също и сватбата станала в двора на хората, които отворили вратата. Била хубава сватба. На сутринта излазили изпод стълбата, довлекли якетата си, разтъркали очите и започнали да поливат двора, за да не кажели хората “дойдоха тука едни сватбари, насвиниха и си отидоха”.

Като малка Мириам винаги смятала месеците, в които майка й я е носела. Все излизало, че ако е забременяла след сватбата, Сева е била бременна пет месеца. Мириам плачела много, защото искала баща й и майка й да са се оженили не заради нея. Сева била измислила една спасителна история за Мириам, в която се разказвало как тя се е родила седмаче, а преди това баща й зает, тя заета… Само че Мириам не повярвала и все си питала, защото любопитна и все тя да знае.

Истината обаче била, че Мириам не искала да се ражда. Случила се три месеца преди историята с кестените и й било добре вътре.  Стояла кротко в корема на майка си, слушала какво става отвън, не й харесвало много. Една нощ, когато я завели в един ресторант и трябвало да изтърпи на майка си цигарите, горещия борш и шума наоколо, решила да тръгне. И тръгнала. Сева получила кръвоизлив, била в осмия месец.

- Отиваме сега в болницата – казала спокойно тя, защото не можела да вика по принцип. Но така твърдо го казала, че все едно го е извикала.

- Отиваме, отиваме… – повторил като ехо Хулиси и се обадил от телефон с шайба, кабел и стотинка на доктора, който трябвало да изражда жена му.

След дванайсет часа положението било следното: Сева лежала в зала, наречена предродилна, без никакви болки. Около нея се суетяла група сестри и доктори и я насърчавали да направи нещо по въпроса. Хулиси стоял в двора на болницата и се опитвал всячески да сгъне една малко монетка от една стотинка. Точно когато успял, в предродилната зала влязъл един доктор с големи ръце, който носел вакуум. Вакуум като машина, не просто някакъв си вакуум, който да гълта каквото му падне. “Как се работеше сега с това нещо?!…” промърморил доктора и Сева решила, че това е моментът да си тръгне. Само че голямата ръка я потупала леко назад и докторът заедно с вакуумът се усмихнали. Прихванали родилния изход за Мириам и пуснали устройството, което засмукало със страшна сила. Мириам усетила студения вятър отвън, запряла краката си в коремните стени на Сева, за да не могат да я откъснат оттам и здраво се хванала за пъпната си връв. Те дърпали, и Мириам дърпала. Накрая главата й сякаш сама тръгнала напред, малко над лявото й око нещо меко се устремило към светлината и Мириам си спомнила, че това вече го е правела при едни други обстоятелства. Този тунел с тази светлина…

“Бабо и дядо, аз се родих. Мириам”. Това написал Хулиси в една телеграма до родителите си, за да знаят, че Мириам е пристигнала. Когато докторът му казал, че има дъщеря, той просто се строполил в ръцете му, големите. Такъв си бил Хулиси, нежна душа. И оттогава до винаги заобичал дъщеря си. И Мириам го заобичала от три часа по-късно, когато го видяла да се смее над лицето й. До завинаги.

Много години по-късно Мириам трябвало да каже да на едно момче. Той дори не я бил питал дали тя е съгласна да му каже да или не, но така изглеждало – че иска много да я пита. Така Мириам казала да без някой да й иска да-то. За да потвърди, че го е казала наистина, трябвало да не се казва Мириам Хулиси, а Мириам Нещо-друго. По онова време това се решавало в един миг, върху една бледожълта хартия, на която пишело много неща, предимно въпроси. Ръката на Мириам потреперила, когато трябвало да смени името Хулиси с Нещо-друго, не защото не харесвала нещо-другото, а защото татко й вече го нямало на тая земя и тя не искала да затрупва пътечките към него. “Обаче нищо, казвала си Мириам на ум, нали казах да на това момче и го обичам, татко знаеше какво е любов, защото обича мама и обича мен. Той ще разбере…” И задраскала Мириам името си, своето и на баща си, станала Мириам Нещо-друго. Друго нещо.

Още много години по-късно Мириам гледала снимките от сватбата си и правела обли мокри петна по тях с очите си. Момчето, на което казала да, всъщност носело в себе си не. Даже май носело може би. Само че на Мириам й трябвали няколко години, за да го усети с онази гънка от мозъка, която разпределя не, да и може би нещата в противоположни посоки. Когато го разбрала, си тръгнала и момчето и то, въпреки че не било разбрало съвсем. Госпожа Нещо-друго останала с празната половина на леглото, с изостаналите от Голямото Дневно Прибиране на Багажа мъжки джапанки, с тихо изгълтаните сълзи и умората от чужда женска миризма наоколо. Носът й се бил откачил, ноктите й били омекнали, очите не виждали, а умът не помнел. Ръцете само пренасяли предмети оттук до там, после оттам до тук и бършели праховете на прашното. Госпожа Нещо-Друго познавала добре пътя до колата си, до магазина си, до работата си, до най-добрите си приятели, но не знаела къде е пътят до Мириам. Изгълтвала хапчетата си за бледи визии и нежни шумове и пишела тъжни стихотворения с край в проза, защото не й се получавало с поезията.

Един ден обаче се отворило едно чекмедже и оттам изпаднали куп снимки от сватбата на Сева и Хулиси. Черно бели, с къдрави крайчета и толкова стари, че жълто и миризма на разпадаща се  хартия. Мириам седнала на пода на стресирания си хол и започнала да ги разглежда. Видяла петдесетте приятели с десетте коли и стоте крака и ръце, видяла агнетата и виното, видяла синята рокля на майка си, но в бяло, заради черно бялото, видяла двора на хората, които поканили цяла една сватба в дома си, защото… защото така. Гледала усмивката на Сева, ведрото лице на Хулиси, пияните приятели и любовта, любовта. После поровила още и извадила себе си чернобяла. Бебе – грозно, със смачкани очи и онази бабуна на главата от вакуума, дето не искала да идва на тоя свят. Помислила си как ето оттам й тръгнало все с усилие и дърпане да върви напред към светлината в тунела и малко това я натъжило. Попипала си цицината на главата, тази от рождения вакуума, а после и останалите цицини от другите вакууми. Спомнила си как се държала за пъпната си връв и как запирала с крачета о стените на майка си, за да не излезе в дебелите ръце на доктора. Спомнила си лицето на Хулиси и сгънатата на две стотинка в юмрука му. Спомнила си кестените на майка си. Спомнила си как се казва.

- Мириам Хулиси!- изкрещяла на хола си. Мириам Хулисиииииииии! Мириаааааам Хулисииииииии….. – крещяла ли крещяла, крещяла ли крещяла Мириам Хулиси.

После станала и тръгнала.

“Мамо и татко, аз се родих. Мириам”

    Tags:
    ное-20-2010

    Нос във виното

    Posted by Maria Kassimova under Течни състояния

    Отдавна не съм писала за вино, въпреки че съм го пила достатъчно активно… Затова сега ще обърна внимание на т.нар. винен етикет или какви са правилата при тестването на вино.

    Разбира се, най-важното, за да усетим аромата и качеството на виното, е да имаме чист вкус в устата си. В този смисъл не е подходящо да се опитва вино, когато сме яли пикантни храни или сме пили прекалено горещи или студени напитки, още повече, когато те са били алкохолни. Така че никакъв чесън, лук, мента, дъвка или спиртни напитки, ако искаме вкусовите ни рецептори да са нащрек.  Добре е обаче да сме подложили с някаква непикантна храна, за да не се окаже, че виното ни е хванало преди още ние да сме го схванали.

    Дръжте правилно чашата

    Не трябва да „грабвате“ чашата за вино за кръглата част в никакъв случай. Чашата се държи за столчето, като пръстите заемат три четвърти от него. Когато пиете червено вино, може елегантно няколко пръста да се „плъзнат“ и по кръглата част на чашата, но това е абсолютно недопустимо, когато пием бяло вино.  Всъщност този начин на държане на чашата не е някаква претенция на етикета, а си има съвсем конкретен смисъл – първо виното остава с подходящата за консумация температура и не се затопля от топлината на ръката, и второ, когато отпивате, за да тествате, няма как автентичният аромат на виното да бъде нарушен от различни ухания, идващи от ръката.

    Не носете бяло, ако ще пиете червено

    Или казано по-точно, не се обличайте с бели дрехи, ако ще пиете червено вино. Причината отново е практична – доста по-неприятно е бялата дреха да маркирате с малки винени петна, които после ще се чудите как да разкарате. Добрият съвет тук е тъмна дреха с тъмно вино, светла дреха – със светло. И още нещо – лекето от червено вино се изтрива най-ефикасно с бяло вино, стига петното да не е засъхнало.

    Научете се да… плюете

    За виното става въпрос. Когато сте на винена дегустация, редно е не да преглъщате виното, което отпивате за тест, а след като усетите аромата, плътността и ефекта му, да го изплюете. Истинските дегустации винаги предлагат специални съдове или места, където да се изплюва отпитото вино.  Всъщност и това е единственият начин да сте сигурни, че на финала няма да се налага да ви изнасят, а ще можете да си тръгнете сами. Наистина изисква се време, за да свикнете с този малко неприятен жест, но пък след това става част от цялостното преживяване.

    Как се описва вкусът на виното

    Много е тънка линията, която отделя истинското разбиране и компетентност относно виното и претенцията. Важно е да помните, че всъщност никога не може да кажете нещо чак пък толкова грешно, когато описвате вино, защото в края на краищата, то се оценява съвсем субективно. Помнете обаче, че ароматите и уханията не представляват реално присъствие на плодове във виното, а маркират просто на какво тези ухания и аромати напомнят.  Сред най-често използваните определения и термини за виното, са: киселинност (нещо, което никога не трябва да присъства в доброто и здраво вино), зрялост, агресивност, аромат, баланс, тяло, подчертаност, букет, характер, чистота, комплекс, дълбочина, свежест, фруктовост, тревност (с аромат на прясно окосена трева например), тежест, плътност, минерализация, дъбов, петролен или месен характер, мекост, гладкост, пикантност, танинност.

    Кое е „корковото“ вино

    Това определено не е виното, в което инцидентно са попаднали няколко парченца корк от тапата при отварянето. Корковото вино има неприятен аромат – нещо средно между мирис на кал, гъби и смрадливи чорапи. Ако усетите дори и малка идея от тези миризми, най-добре е веднага да изплюте глътката в мивката. Когато ни сервират вино в ресторанта, сервитьорът или кавалерът на масата е редно да го тестват. Идеята е не просто да харесат или не виното, а да проверят дали то не е станало корково или пък дали не е вкиснато.

    Не правете като мен

    Докато писах тези редове, чаша студено бяло вино ме чакаше на масата и естествено, се стопли… Това, което направих, но вие не трябва да правите, е че веднага мушнах вътре две кубчета лед. Както и да го погледна, това е проява на лоша винена култура… Ама и аз съм една!

    Tags:
    ное-16-2010

    Етикет на масата – тест

    Posted by Maria Kassimova under "Масова" култура

    Мислим си, че всичко ни е ясно, когато сме поканени на официална вечеря. Оказва се всъщност, че правилата, които знаем, са или малко, или неточни, или направо могат да ни изложат. Пробвайте себе си с този малък тест, но бъдете честни и вижте отговорите едва след като сте отговорили сами. Ще се изненадате колко малки и важни подробности не знаем…

    Antrepo Design

    1. В ресторанта кой на кого сервира виното?

    - а/всеки си сервира сам

    -b/ винаги и само сервитьорът сервира виното

    - c/ мъжът сервира на жената и жената на мъжа

    - d/ винаги мъжът сервира на жената – тя никога не допълва чашата си сама

    2. В коя посока се подава солта на масата?

    - a/ няма начение

    - b/ солта винаги се предава вдясно

    - c/ солта винаги се предава вляво

    3. Когато ви помолят да предадете солта, вие

    - a/ я подавате заедно с пипера, защото те вървят винаги заедно

    - b/ подавате само солта, защото не са ви поискали пипера

    - c/ ставате от масата и занасяте солта на този, който я иска

    4. Хлябът на масата се сервира винаги

    - a/ от дясната страна, под чашите

    - b/ от лявата страна, в специална чинийка

    - c/ в специален панер над подложната чиния

    5. На официална вечеря е прието да станете до тоалетната

    - a/ по всяко време

    - b/ след предястието

    - c/ преди десерта

    6. Когато дамата на масата се изправи

    - a/ мъжете стават

    - b/ всички на масата стават

    - c/ никой не става

    7. Къде стои по време на официална вечеря дамската чанта?

    - a/ вдясно от стола, на земята или на специално ниско столче

    - b/ чантата виси на облегалката на стола

    - c/ под масата

    8. Когато се налага да станете от масата, къде оставяте салфетката?

    - а/ на седалката на стола

    - b/ на масата, вляво от подложната чиния

    - c/ на облегалката на стола

    Отговори:

    1d; 2b; 3a; 4b; 5c; 6a; 7a; 8b

    Tags:
    ное-12-2010

    Печатна грешка

    Posted by Maria Kassimova under Пеперуди в главата

    Човекът, който трябва да го произведе, има малка брадичка. Тип катинар. Плешив иначе. Някакъв кафяв пуловер, дето е все едно. Отвън е една такава есен, от която листата падат подозрително стремително, а обувките рият различни цветове и те пързалят.

    Стискам в чантата си различни документи. Направила съм си фирма. Нося си я в чантата, папка имам, в която има стаи за документи. Един след друг насложени, не по важност, а по ред на номерата. Неорганизирана съм, но сега се преорганизирам. Папката ми е раирана в сини цветове.

    “- Ще ми кажете ли какво да пише на него”- пита кафявият пуловер с човек. Катинатър му се мърда, докато говори, както когато ключ заяжда и ти се налага да го развърташ насам-натам.

    “- Маракаси. С големи съгласни и малки гласни” – казвам.

    Катинарът си изплезва езика и цънка. Започва да изписва, само че точно на обратното – големи гласни и малки съгласни. Поправям го.

    “- Аааа, така ли?! Така кажете…”

    Така казвам.

    Поръчвам го кръгъл, от суеверие. Нещата с ръб предполагали препятствия, а на мен ми е омръзнало да се разхождам натам-насам с пръта си за овчарски скокове и да ги прескачам. Не че нещо, ама много тежи и като се обърнеш да видиш нещо отстрани, често забърсваш народа наоколо и падат като покосени. После стават, разбира се, не са повредени трайно от някакъв си прът за овчарски скокове. Изтупват се и вдигат отново препятствията.

    Моят е кръгъл и защото кръгът символизира безкрайност. Всяка точка е тръгване и пристигане едновременно. При това всяка точка предполага пътя, който води до нея.

    “- Син или черен?”- кафявият пуловер с катинара заето оглежда екрана на компютъра си и рисува с някакви готови схеми.

    “- Син – казвам – синичък…”

    После човекът завърта мишката, малко се обляга, скръства си ръцете, попремисля го, казва това-онова и така.

    “- Вдругиден сутринта ще ви чака. 32 мм диаметър, син, кръгъл, Маракаси с главни съгласни и малки гласни. Музикална ли е фирмата?”

    “- Не… Защо пък музикална?!”

    “- Щото нали маракаси… за ритъм… такова дето се таковата…” – и раздвижва стиснати юмруци пред пуловера си нагоре-надолу.

    “- Ааа, не, за етикет и протокол.” – раздвижвам устни и малко зъбки в усмивка.

    “ – Значи конкуренция! Етикети ще печатате и протоколи ще изготвяте!”

    Няма смисъл, си казвам на ум.

    Човекът остава с това впечатление и затваря катинара.

    Вече е вдругиден сутринта. Отивам да го взема – мъничък, кръгличък и син. С големи и малки съгласни. Има си пластмасов дом с нещо като капак пред вратата. Отваря се трудно. Като се отвори, слагаш го на един бял лист, прицелваш се и яко натискаш, с отскок на ръката. Една пружина прихваща силата ти и избутва вътрешната му част надолу и я обръща в последната минута.

    Така печатът МИ подпечата едно бяло листче за проба. Печатът МИ изписа МаРаКаСи в горна дъгичка, ЕООД в долна и София в центъра.

    Имам си печат. Мога да си подпечатвам разни неща. Нося си го в чантата и като се наложи, печатам. Като си тръгвам от човека с брадичката усещам една лекота изпъд краката ми. Заривам си обувките в цветовете на листата пред къщичката му. Мога да си печатам! Усещам как изпод всичките ми важни органи се ражда едно единствено желание – да си подпечатвам. Ей така да се прицеля, да се настроя, да затая дъх, да усетя точния миг и точното място, да цепна секундата и прас – да натисна главата на моя печат…

    Карам си колата и си мисля какво да си подпечатам. Имам разни книжки с техническите данни на автомобила. Подпечатвам ги. Имам салфетка от отдавна изяден сандвич – подпечатвам я. Намирам в чантата си използван билет за метрото – подпечатвам го, но понеже е малък, горните дъги на печата ми излизат в пространството и не се чувствам удовлетворена. Като да съм готвила за десет човека, а да са дошли двама и да е трябвало да изхвърля яденето.

    Стигам пред банката, където ми предстои да подавам документи и да… именно, да подпечатвааааам!!!! Не чувам какво ми казва чиновничката с шалчето на врата, само я чакам да ми подаде листче да си печатам. Подава ми нещо и ми казва в жълтото каре да си сложа печата. Прас! Готово. После още едно жълто каре – и него прас! Договор от четири страници, да подпечатам всяка? Разбира се, прас, прас, прас, прас! Подпечатвам листчета, съгласия, удостоверения, намерения, усилия, премеждия, щети, прояви, състезания, домсъвети, домочадия, пристрастия, неврози, хореографии, приклякания, полезрения, въображения… Гледам как поставям знака си върху разни повърхности и имам усещането за приоритет. Едно такова мощно усещане за притежание. Прас – мое. Прас – аз съм тук. Прас – не пипай. Прас – запазено. Прас – опасно за живота.

    Тръгвам си от банката и нося печата в чантата си. Само мисълта, че е там някъде между маркерите на моето съществуване (документи, гримове, противозачатъчни, антидепресанти, химикалки, тефтерче, зарядно, снимка, използвана салфетка, билет, визитки, гланц, перо от кокошка…) ме кара да се усмихвам. Като ми стане бедно и сиротно, напипвам го в чантата. Като пистолет, когато минаваш през циганска махала. Винаги можеш да стреляш.

    В колата не се сдържам и си подпечатвам тавана – единствената светла повърхност в иначе черния интериор.

    Срещам се с две приятелки и им подпечатвам ръцете и челата. Нямат нищо против, но ме гледат странно. Нямат печати и не знаят какво е.

    Обядваме и си подпечатвам яденето. Граховата ми супа е МаРаКаСи. После ям подпечатано парче бяло саламурено сирене. Подпечатвам си салатата, кока-колата и чашата вино. След това си подпечатвам парчето тоалетна хартия.

    Като се прибирам вкъщи, викам децата и им обяснявам важността на печатите в тоя живот. Те ме разбират, но малко. Като им подпечатвам бузките, се усмихват и ми носят неща за подпечатване. Дупето на куклата, главата на мечо, тетрадката по английски, подметката на обувката, възглавницата…

    През нощта не мога да спя и си подпечатвам каквото видя. Компютърът ми отдавна е подпечатан, стените у нас – също. Когато подпечатвам всеки сантиметър от външната врата, съседите се усъмняват, че печатът ми е истински и викат линейка. Докторите обаче знаят за моя печат и искат да ми го видят. Давам им го само срещу позволението да им подпечатам джобовете на престилките. Много са мили. Дават ми даже да им подпечатам и джобовете на дънките отдолу, но кефът не е толкова голям, защото дънките им са сини и печатът почти не си личи. За да ми услужат обаче, ми дават една дълга бяла риза, с дълги ръкави и ми казват, че мога да си я напечатам цялата, даже отвътре и отвън, но трябва първо да отидем на едно място. Съгласявам се, защото тази риза трябваше да се подпечата и само аз си знам колко е важно това. Тръгваме.

    Стигаме на едно място, където ме стоварват с бялата риза и ми казват да си стоя и да си подпечатвам. Много приятно място. С всякакви хора, които правеха важни неща. До мен сяда една жена, която разписва. Има червен, син, зелен и черен химикал. Моли ме да ми разпише. Аз й разрешавам само в случай, че ми даде да подпечатам. Разбираме се двете. След мъничко към нас се приближава един мъж с ножица. Отрязва парче от ризата ми, но понеже не е подпечатано, не му го давам. Иска още да реже, но накрая се споразумяваме аз да му го подпечатам, а той да си го вземе. Жената с химикалките му се разписва под носа, а него го сърби и се смее.

    До края на деня се запознавам с много мили хора. Те всички правят много добре някакви неща. Сега имам приятел, който отвърта болтове и гайки, но му прибраха инструмента, защото откачи таблото над входната врата и вече всички спряха да знаят къде сме. Една от новите ми приятелки пък лепи лейкопласти навсякъде. Познавам още две сестри, които плетат и разплитат и така се допълват; една баба, която соли със солница; висок рус мъж, който боядисва обувките черни; тийнеджър, който издухва носове; едно семейство със затворен цикъл – съпругата плюе, съпругът забърсва, едното дете се смее, а другото плаче. Много добър синхрон им се е получил, просто да не повярваш колко единни могат да са хората. И как са един за друг…

    На сутринта виждам група хора с бели престилки, които също обичат да правят разни неща. Единият дава хапчета, другият преслушва всичко наоколо, даже мивката в стаята, а третият си слага и си сваля очилата. И много хубаво ги правят тези неща.

    Сега съм си в стаята и гледам печата си. Малко ми е избеляло мастилото и точно се притеснявам откъде да си набавя ново. Виждам отвън, че стената е бяла и празна и знам, че трябва да я подпечатам, а нямам мастило. Притеснено ми е. Губя смисъл и ми причернява. Не можах да почпечатам хапчето, което ми дадоха сутринта – много е малко. Печатчето ми стои свито в ръката ми е се гърчи от болка без синята си кръв. Ще трябва да му дам от своята…


    Tags:
    ное-10-2010

    (Анти)стилът на Обамови

    Posted by Maria Kassimova under Издънки

    Бели чорапи, шамии и погрешни здрависвания

    Барак и Мишел Обама се разхождат в Белия дом, хванати за ръце. Барак и Мишел Обама се качват на президентския самолет, тя е облечена в нежна сивобяла рокля, а той я докосва по лакътя, за да я подкрепи при изкачването на стъпалата. Барак и Мишел Обама в малки жестове, уловени мигове и разменени погледи. Типични герои от едно съвременно риалити.

    Че Президентът на Щатите и неговата Първа дама са под обстрела на клюката и нездравия интерес е ясно. Ясно е обаче, че от висотата на тази позиция етикетът и приетите норми и кодове трябва да се спазват. В противен случай могат да доведат до политически скандали и ужасно неприятни исторически грешки.

    И така, след като си позволи да гушне Кралицата Майка на Великобритания в нещо като топъл изблик на съчувствие  в стил „младата жена се грижи за миловидното бабе“, Мишел не седна да си научи уроците по етикет. И по-точно онази част, която най-много я касае – кой, на кого, какво и как казва, подава или приема.

    Новият гаф беше сътворен вчера, когато при среща на високо ниво при посещението на Барак Обама в Индонезия, Първата дама подаде ръка за поздрав и се здрависа с министър Тифатул Сембиринг. Нищо кой знае какво, ако въпросният министър не беше ревностен мюсюлманин.  Според неговата религия мъже могат да докосват само жените от собственото си семейство и в никакъв случай „чужди“ жени, пък били те и Първи дами на Америка.

    От гледна точка на етикета обаче нещата не са съвсем ясни. Първо, да, страната е мюсюлманска и там мъжът е на първа позиция. От друга страна обаче гостите – семейство Обама – са изключително високопоставени и, идвайки на гости, те би следвало да уважават религията и обичаите на своите домакини, но да не потъпкват своите. В този смисъл г-жа Обама не е длъжна например да си слага кърпа на главата, както постъпи тя днес, за да влезе в джамия, но пък един такъв жест има висока дипломатическа стойност. Чрез него тя показва недсвусмислено уважението и респекта си към религията на своите домакини.

    В Европа и Северна Америка, където социалният и бизнес етикети се създават и следват, ръкуването на Първата дама с когото и да е (освен с кралските особи, където не е допустимо тялото им да бъде докосвано) би се приело за съвсем нормален израз на добри чувства и би било гордост. За клетия митистър мюсюлманин това обаче е сериозен проблем. Затова и веднага след „инцидента“ той седнал зад компютъра и се заобяснявал в Туитър как всъщност тя му подала ръка и понеже била много близко до него, то просто нямало как да не се докоснат. И в известен смисъл, той се бил почувствал притиснат от  Първата дама на Америка да си подаде ръката. Да, но камерите са заснели нещо съвсем различно – Мишел Обама подава ръка, но в същото време министър Сембиринг я обхваща не с една, а с двете си ръце и се здрависва с щастливо изражение на лицето. Според езика на жестовете двойното прихващане на ръката, подадена за поздрав, е израз на особено топли чувства, подкрепа и откритост. Няма съмнение, че индонезийският държавник е изразил именно това. И щеше да бъде много по-коректно политически, ако беше обяснил „гафа“ с желанието си да изрази гостоприемство към съпругата на американския президент.

    От своя страна Мишел Обама е можело да постъпи разумно и да следва правилата на страната домакин, като не подава ръка на мюсюлмани мъже. Следвайки европейския и американски етикет обаче като високопоставена дама сред мъже тя е тази, която трябва първа да подаде ръка в израз на желанието си да осъществи контакт. Не би подала първа ръката си само пред друга дама, която стои по-високо в йерархията от самата нея или е по-възрастна. Като случая с Английската кралица Майка, пред която подаването на ръка за ръкостискане би била груба грешка на поведението и нормите.

    За да затихнат малко коментарите около тази прословута размяна на ръкостискания с не-когото-трябва, First Lady се забради, за да влезе в джамия. И както казах, тя не е длъжна да го прави, но пък жестът й бе изтълкуван като позитивен знак за респект към домакините.

    Що се отнася до американския президент няма да пропусна да отбележа грубата грешка в неговия аутфит – белите чорапи на черния костюм… Ох!

    В света на добрия стил няма нормален официален костюм, който да се носи с бели чорапи. Те могат да бъдат обличани само за спорт, съответно тенис, голф, крикет, боулинг и т.н. Белият костюм, разбира се, също предполага бели чорапи, но с него случаят е деликатен, защото бял костюм не може да се носи при всички обстоятелства. И, честно казано, не стои на всеки. В този смисъл, като държавен глава на височайше посещение Барак Обама просто няма как да бъде облечен в нещо различно от делови строг тъмен костюм, освен ако не реши да демонстрира еднозначно добрата си воля и не облече традиционна дреха на страната, в която гостува. Това обаче е въпрос на имиджмейкърство, политика, пиар и какво ли още не.

    Но бели чорапи на тъмен костюм….

    Това е като мед на варено яйце, като Шанел от „Илиенци“, като уиски със салата или ракия със сладолед. Много ми се ще да коментирам и обувките, „приютили“ белите чорапки, но това би ми отнело още един час писане, а на вас – поне половин час четене. Но това е принцип, който не бива да се нарушава – белият чорап на тъмен официален костюм си е жива грозна гледка.

    Tags:
    ное-7-2010

    Врата с механизъм

    Posted by Maria Kassimova under Пеперуди в главата

    За една жълта книжка, палячо в дупето и пътуване върху куфар на колела.

    Пристигам с един куфар на колелца, огромната като мех на гайда чанта на рамо и малко правоъгълно куфарче с компютър вътре. Косата ми мирише на хотелски шампоан, походката ми е мойта си и очите ми гледат навътре в цветните екрани от едни последни три дни. Шалчета около вратовете. Тънки рамки на очилата. Обувки с кожа, върху която въздухът оставя следа от пара като му е студено.  Книги за четене в метрото. Картини, статуи и музика. Столчета на кафенетата, обърнати към света на улицата, където филмът никога не е един и същ… Жълти, зелени, червени неща в цвят.

    Таксито спира на улица „Иван Газов“ 02 и аз се опитвам да сваля целия си багаж с една ръка. Не става, само полата ми се вдига до дупето и ме досмешава. Шофьорът слиза да ми помогне, държи цигарата си в ъгълчето на устните и прикашля, подсмърчайки, преди да кихне. „Осем леа, рийш ли“, ми казва и без думи прибира десетачката в джобчето на дънковата си някога риза. Трясва вратата и отвътре ме обгръща облакът миризма на някой седми етаж в „Обеля“. Въпрос на Киа Мотърс.

    Портиерът е много симпатичен. Вика ми „нашто Миме“ и ми прави комплименти. Заради белите му коси не ги намирам за твърде агресивни. Прибира ми куфара на колела и да не съм се притеснявала.

    Влизането в залата на четвъртия етаж става с усилие. Вратата е сива, а отвън има два цилиндъра за разделно събиране на боклуци. Боклуците се събират отделно, защото, когато са заедно, може да се роди експлозивна смес. Общият боклук е опасен. Разделният – не. Вратата се дърпа към тялото, като целта е да се преодобее силата на едно устройство, което може да я затвори после само. Така че трябва да се упражни сила, по-силна от тази на устройството, за да се отвори вратата Иначе, ако употребиш по-слаба сила, вратата не се отваря. Или се отваря мъъъничко. Когато влезеш, е грешка да приемаш, че нещата с влизането са ти се получили.  Механизмът на вратата е много добър, защото е смазан. Сега пък, веднъж отпуснат, той цели да ти перне един по задника, ама със силата и повърхността на цялата сива врата. Ей така – ниииииууууу пляяяяяссссссс! Ако не си подготвен, правиш три-четири прибързани стъпчици напред, подтичвайки и се почешваш по дупаната, но това последното без да усетиш. Ако си подготвен за удара обаче, не си подготвен за малкото спиране на умния механизъм на милимунди преди окончателното затваряне на вратата. Това те изненадва, успокояваш се някак, вярваш, че държиш нещата в свои ръце и празната ти длан, опъната срещу сивата правоъгълна врата стои там леко нелепинко в очакване на силния удар. Е точно тогава няма силен удар. Механизмът плаввввно застопорява, леко се отпуска, даже май прави едно издишано отдръпване назад и… БАМ! Последният удар е като инжекция в мускула на крака. Като муха, пикирала в окото ти. Като хартиен боклук, изтресъл се в коша за битови отпадъци. Като шут в гъза. Или палячо в дупето. Вътре си.

    Вляво от сивата врата, омъжена за съвършения механизъм, има стая. С балкон за обувки номер 42 и прозорец като прозорец. Има кръгла маса, която приютява под себе си n- броя столове. Никога не ги преброих… Един телефон за свръзка стои на стената в неестествено за вида си положение. Витрина с фетиши, забравили фетишките си корени. Стара пишеща машина, на която някои хора й казват пишУща машина. Защото на нея пишУш.

    Стоварвам чантата с правите ъгли и гайдата на кръглата маса и си избирам стол до прозореца като прозорец. Влиза един мъж с някакво име. Нещо средно между Кандахар, Карандаш, Карамфил, Катамаран, Карабунар, Каракачан. Симпатичен човек. Срамотно му е. След него влиза една жена с име на една моя дъщеря. Това я прави симпатична, но от двете ни го знам само аз. Каракольо и Дъщерица имат важно съобщение за мен. Усмихнати са, защото принципно са готини. Току що са научили механизма на сивата врата и често я отварят и затварят, за да не го забравят. И на тях някой им го е показал. Носят си писалки, които да свързват двете им ръце в кръг пред телата им, за да си ги опазват от сатурнови дупки и зачервени очи. Отделили са си 30 минути, но са им много. Казват ми колко съм готина. Пак ми казват колко съм готина. После ми казват колко съм готина и аз, и още четири човека. След това се оказва, че всички сме от готините. Готина била и жълтата ми книжка. Само че, казва ми Дъщерица, жълти книжки сега не вървят, защото жълтото не се продава, така че да съм си вземела четирите готини човека и заедно да изнесем тежката невървежна жълта книжка през сивата врата. Корпоран е тъжен. Има много добри очи и ми харесва. Дъщерица също така. Мехчето ми на масата се спихва постепенно, докато слуша, защото има душа. Правите ъгли на куфарчето с компютърчето вече не са толкова прави, заоблят се, не… засълзяват се.  Заприличват на очите ми.

    Пет минути по-късно казвам набързо на другите четирима човека, че са готини, за да си знаят. Казвам им за жълтата книжка, че това не го знаеха. Започваме да я изнасяме. Календар и Дъщерица идват лично да им споделят за механизма на сивата врата, внезапния клоун в гъза и жълтото като отживелица.  Четиримата готини плюс мен дишат равномерно. Имаме много жълти книжки и трябва да ги изнесем до утре. Загубваме смисъл, защото на нас жълтото ни харесва, а и тъкмо се бяхме научили как работи сивата врата и къде се делят боклуците. А и на „Иван Газов“ 02  е пълно с още готини хора с жълти неща за четене и усвоени механизми.

    Дъщерица пуска писмо по бял гълъб до вътрешността на 02. И там казва, че петимата сме готини и че жълтото не се продава. Кожухар не пуска нищо. Така е според упътването за ползване на механизма на сивата врата и разделното събиране на отпадъците. Те не са го измислили, то  упътването ги е измислило. Пак повтарям, че са готини, в случай, че сте се разсеяли.

    Другите в жълто ни пращат бели гълъби. Мъчно им е, че жълтото ще става друг цвят. Не всички пращат гълъби, защото не всички имат. Или са им останали малко и преценяват на кого е важно да ги пуснат. Кисела работа.

    На тръгване разбирам, че на входа има контейнер за използвани батерии. Изсипвам последната си шепа… Механизмът ме пропуска, отбягвам шута в гъза и се понасям на колелцата на куфарчето си.

    Вратата трясссс зад гърба ми…

    Tags:
      1. Този тест е за хора, които не искат да се появят в изискан ресторант по къси гащи, не забучват сиренцата на върха на ножа, не навират платнената салфетка в ризата си, не правят топченца от хляба, не ги наквасват в соса от печеното и не си ги натъпкват в устата, докато гръмко разказват не толкова смешен виц…

        1. Вие вечеряте в ресторант, а вас ви обслужва неговият  собственик. Когато ви донесе сметката, какъв бакшиш трябва да му дадете?

      а/ Както обикновено – 10% от сумата в сметката, а ако сте много доволни – 15% от нея.

      b/ Не се дава бакшиш на собственика на ресторанта.

      c/ Два пъти по 10% – за сервиза и поради факта, че ни обслужва собственика.
      2.Как ще познаете дали в чинията пред вас е сервирана лангуста или омар?
      a/ Омарът е много по-голям от лангустата.
      b/ Когато са приготвени, лангустата е по-розова, докато омарът е по-червен
      c/ Омарът има две големи щипки.
      3.Ресторантът, който сте избрали, се намира на първия етаж над партер в старинна сграда. Вие и вашият партньор/партньорка трябва да изкачите стълби, за да влезете в него. Кой се качва първи?
      a/ Кавалерът преди дамата.
      b/ По-високопоставеният.
      c/ Дамата преди кавалера.
      4.Поканени сте в изискан ресторант, където ви сервират седемстепенно меню. Налага ви се да станете за малко от масата. Къде ще поставите платнената салфетка, която е на колената ви?
      a/ Не мога да я оставя на пълна маса – ще я взема със себе си.
      b/ Ще я поставя вляво от подложната чиния върху покривката.
      c/ Ще я поставя на стола си.
      5.Преди менюто ви сервират хляб. Как ще го ядете?
      a/ От времето на Стария завет не чупим хляба с ръце. Ще си отрежа парче с нож и ще го намажа с масло.
      b/ С хляба ресторантът внася един щрих на елегантност. Ще оставя хляба и ще го ям с основното ястие.
      c/ Ще отчупвам парчета от хляба с ръце и ще го консумирам  с пръсти.
      6.Поканени сте на гала вечеря. Кавалерът е с фрак. Кое е подходящото облекло за дамата?
      a/ Малката черна рокля винаги е подходяща.
      b/ Черна рокля и наметка с пайети.
      c/ Дълга рокля.
      7.Какво е купичка за изплакване и защо тя присъства на масата?
      a/ Тя трябва да съдържа горещи дезинфекцирани кърпички, с които в класните ресторанти клиентите избърсват ръцете си преди ядене.
      b/ Това е купичка с топла вода и резен лимон, в която се изплакват пръстите. Присъствието й на масата означава, че ще се консумира храна с ръце.
      c/ Това е купичка, в коя

      то се поставят плодове, за да са свежи.

    *очаквайте останалите 7 въпроса от теста


    Отговори

    1b; 2c; 3c; 4b; 5c; 6c; 7b


    Tags:
    ное-3-2010

    Черно бяло / Noir blanc

    Posted by Maria Kassimova under Пеперуди в главата

    един текст, публикуван в списание MAX, октомври 2010

    Трима мъже около една снимка като се брои и кучето

    Намерих снимката акъсана на десетина парчета. По чернобялата й лъскава повърхност личаха зъбите, които са я разпорили. Някой вкъщи беше минал преди мен, беше събрал късчетата от пода и ги беше струпал на стъклената маса в незнаене какво да ги прави.

    Първото, което видях, беше дясното око на баща ми. Гледаше някъде вляво от мен и като че си търсеше останалите части от лицето. После видях каскета, малко нос, трудно за разпознаване рамо… Обърнах от обратната страна и се опитах да съединя парченцата едно с друго според думите, изписани отзад. Снимката всъщност беше картичка, принтирана през 1975 година. Имаше си редове за изписване на текст и адрес, име на печатница и името на този от снимката – „актьорът Хиндо Касимов“. Татко.

    В моето семейство снимките са на почит. Мама обичаше да се снима, татко – не, но това не пречеше да имаме стотици негови кадри от всякакви превъплъщения – театрални, кино и домашни. Мама пък мреше за фотообективи и позираше веднага щом чуеше прещракването на лентата. Вкъщи купища снимки пълнеха найлонови торби и затъкваха празните гардеробни пространства с принтирани спомени. Гледахме ги рядко, разбира се. Най-вече аз, при това в невръстните си детски години, когато остаряването за мен беше видим процес, който обаче по никакъв начин не ме касаеше.

    Тази снимка с баща ми се беше появила в семейния архив като майтап. На гърба й се мъдреше едно тривиално послание за „ЧНГ и пожелания за много творчески и лични успехи“ и т.н. от двама артисти колеги на баща ми от Сатиричния театър. Видяли я в някаква бутка за вестници в малък провинциален град и решили да му я изпратят до театъра като шега. Той, разбира се, си се самоподиграл, развил майтапа и запазил снимката в едно от въпросните найлонови пликчета. Така тя стоя до 1 септември 2010 година – цели 35 години. Непокътната.

    Малко преди разказаното в началото на този текст един смахнат, двегодишен породист голдън ретривър на име Ринго, стоял сам в хола на моето ново семейство (аз и двете ми дъщери), чудейки се по какъв точно начин да се забавлява, докато някое човешко същество се върне да му прави компания. От своята половин метрова височина Ринго съзрял хартиенкото парче на ниската маса в хола, проврял муцуната си напред и захапал. Сторило му се вкусно, защото старателно накъсал хартията и след две минути вече бил отегчен отново. Побутвал с лапа дясното око на татко, поблизвал каскета и подушвал рамото, облечено във велурено манто. Какво ти разбирал той от спомени, снимки и 35 години съхранание…

    И от баща ми в мен.

    Тази случка със снимка преобърна всичко. Исках да пиша за Пол Нюман и за постера с неговото лице, който висеше над леглото ми преди двайсет и пет години. Щях да разкажа за Марк Нопфлер и моята развила се от тийнейджърството мания да харесвам грозновати мъже, защото те нямат възраст. После с финт щях да завия към Стинг и известната сред приятелите ми моя реплика „Ако Стинг влезе сега, тук и ми направи знак с глава да тръгна с него, ставам, оставям всичко и тръгвам! Само след две седмици ми пратете децата!“… Старателно се бях потрудила да търся в интернет (да живее чичко Гугъл, който знае всичко и наистина няма възраст!) макар и малко публикации на тема „Мъже без възраст“ и бях попаднала на някакви тъпи изследвания защо жените предпочитали по-възрастни мъже…

    Като се прибрах, видях снимката на моя неостарял баща, разкъсана от собственото ми куче. Положена на масата като непогребано тяло и някак нагло напомняща ми, че може би не съм била толкова добра дъщеря… Поне в моите очи.

    Татко го няма вече 24 години. Във всеки един ден от тях аз, неговата вечно останала си 16 годишна дъщеря, се опитвам да го помня. Събирам цял живот малките парченца от неговото минало, пренареждам ги според моя си житейски опит на възрастен, наблюдавам ги и си градя нашата семейна история. Двайсет и четири години лепя пъзела на единствения мъж, който никога няма да остарее за мен – моя баща. Съшивам думи и образи, залепям пропукани реплики, сънувам и записвам, оглеждам лицето си в огледалото и виждам неговите бръчици около очите си, неговия овал и… малко насмешливото отношение на майка ми към еднаквия ни „кравешки“, както казваше тя, поглед. Чета знаците на присъствието му по пътя си и чакам още. Не се страхувам, защото знам, че е млад и силен – един истински рицар само на 51. Помня ризата му с червени и кафяви кончета и одеколона „Олд Спайс“. Не мога да си го представя стар, не мога да го видя с бели коси, с бастун, с вдигнати над пъпа панталони и тиранти. Няма да разбера какво е да крещиш изнервена „Татко!“ на оглушаващия си баща, няма да му напомням като на дете да си вземе лекарството и няма снизходително да се правя, че не виждам, когато се накапва със супа. Няма да мога да му спирам стоте грама ракия вечер и да му броя цигарите. Няма да го пращам за кисело мляко до магазина и няма да го карам да слага шапка на детето, след като го вземе от училище. Татко ми няма да чуе някой да му вика „дядо“… Децата ми ще продължават да говорят за него като за „на мама баща й“ и ще се взират в снимките, на които ме носи на ръце или ми сменя пелените.

    Моят баща ще е винаги там, където го оставих – да тича зад колелото ми, докато ме учи да го карам. В панелния ни хол, където слушаше музика и дирижираше, без да знае, че го шпионирам. С торбичката зеленчуци от пазара и букет невени за майка ми. На кухненската маса да учи текста си за репетицията. Задрямал на дивана с фината си ръка под бузата, лекото прихъркване и трепкащите от следобедния сън клепачи. Един мъж без възраст и без време.

    Ринго изяде снимката на баща ми. В момента парченцата от нея стоят прибрани в найлонов джоб и изчакват времето, когато ще ги пусна да си тръгнат. Докато хлипах над останките един друг мъж ми избърса сълзите. Събра черно белите хартийки, седна на масата със рицарска сигурност, че ще ми върне цяла разкъсаната вселена и започна да ги напасва по краищата. Съедини ги. Постепенно се появи сериозното лице на татко, без една малка част от левия му профил. Беше си той, само сякаш леко намигнал. Малко преди да си тръгне спокоен, че в живота ми има нов мъж, който няма възраст. Този, когото обичам.

    Trois hommes autour d’une photo, dont le chien

    Maria Kassimova

    J’ai trouvé la photo, déchirée en une dizaine de morceaux. Sur sa surface noir et blanc luisante on voyait les traces des dents l’ayant déchiquetée. Quelqu’un à la maison était passé avant moi, avait ramassé les morceaux du sol et les avait posés sur la table en verre, ne sachant quoi en faire.

    La première chose que j’ai vue, c’était l’œil droit de mon père. Il regardait quelque part à gauche de moi, comme s’il cherchait les autres parties de son visage. Puis j’ai vu sa casquette, un fragment du nez, une épaule difficile à reconnaître … J’ai retourné les morceaux au verseau et essayé de les joindre, en suivant les mots qui y étaient écrits. En fait, la photo était une carte postale, imprimée en 1975. On y voyait l’espace réservé au texte et à l’adresse, le nom de l’imprimerie, et le nom de celui qui était sur la photo – « l’acteur Hindo Kassimov ». Papa.

    Dans ma famille les photos sont à l’honneur. Maman aimait se faire prendre en photo, papa, non, mais cela n’empêchait qu’on ait des centaines de clichés avec lui, dans toutes sortes de rôles, au théâtre, dans ses films et à la maison. Maman adorait être devant l’objectif et elle posait dès qu’elle entendait le clic. Des tas de ses photos remplissaient des sacs en plastique qui comblaient les espaces des armoires de souvenirs imprimés. Bien sûr, on les regardait rarement. Surtout moi, quand j’étais petite, à l’époque où le vieillissement était pour moi un processus visible qui cependant ne me concernait en aucune manière.

    Cette photo avec mon père s’est retrouvée dans les archives familiales comme une plaisanterie. Au verseau il y avait un vœu trivial « Joyeux Nouvel An et tous nos vœux de succès créatifs et dans la vie privée », etc., de la part de deux acteurs, collègues de mon père au Théâtre satirique. Ils l’avaient dénichée dans un kiosque à journaux, dans une petite ville provinciale et ont décidé de la lui envoyer au théâtre, juste pour plaisanter. Lui, bien sûr, il a renchéri en plaisantant SUR LUI même et a conservé la photo dans un de ces sacs en plastique. Comme ça elle est restée intacte 35 ans, jusqu’au 1er septembre 2010.

    Peu avant l’histoire racontée au début de ce texte, un golden retriever un peu fou de deux ans, nommé Ringo, était seul DANS LE séjour de ma nouvelle famille (moi et mes deux filles), se demandant que faire exactement pour s’amuser avant qu’un être humain ne fût de retour pour lui tenir compagnie. De sa hauteur de 50 cm Ringo avait repéré le morceau de papier sous la table basse dans le séjour, avait glissé son museau de l’avant et mordu. Il a dû en apprécier le goût car il avait soigneusement déchiré le papier, mais deux minutes après il était de nouveau ennuyé. Il avait poussé de sa patte l’œil droit de papa, léché et reniflé son épaule l’épaule habillée dans son manteau en velours. Que pouvait-il savoir des souvenirs, des photos et de leur conservation pendant 35 ans …

    И от баща ми в мен.

    Et de mon père en moi.

    Cette histoire avec la photo a tout changé. Je voulais écrire sur Paul Newman et le poster avec son visage accroché au-dessus de mon lit il y a vingt cinq ans. J’allais parler de Mark Knopfler et la manie que j’avais développée à l’âge de l’adolescence d’aimer les hommes moches car ils n’ont pas d’âge. Puis j’allais faire une feinte vers Sting et ma réplique bien connue de mes amis « Si Sting entrait maintenant ici et me faisait un signe de tête de le suivre, je le suivrais, je laisserais tout et je partirais ! Mais deux semaines après, envoyez moi les enfants ! » … J’avais soigneusement fait mes recherches sur Internet (Vive tonton Google qui sait tout et n’a vraiment pas d’âge !) en tapant « Hommes sans âge », comme ça je suis tombée sur toutes sortes de publications, quoique peu nombreuses, sur ce thème et des études idiotes sur pourquoi les femmes préféraient les hommes plus âgés …

    Quand je suis rentrée j’ai vu la photo de mon père qui n’avait pas vieilli, déchirée par mon propre chien. Posée sur la table comme un corps non enseveli et me rappelant avec insolence que peut-être je n’avais pas été une assez bonne fille … DU moins à mes yeux.

    Papa n’est plus de ce monde depuis 24 ans. Et chaque jour pendant toutes ces années, moi, sa fille restée à jamais à 16 ans, j’essaie de me le rappeler. Je collecte toute une vie les petits morceaux de son passé, je les range de nouveau, selon mon expérience d’adulte de la vie, je les observe et construit l’histoire de notre famille. Depuis vingt quatre ans je colle les pièces du puzzle du seul homme qui ne vieillira jamais pour moi – mon père. Je rafistole des mots et des images, je colle des répliques lézardées, je rêve et je note, je regarde mon visage dans la glace et je vois ses pattes d’oie autour de mes yeux, son ovale et … l’attitude un peu railleuse de ma mère devant le même regard que nous avions, «  de vache », comme elle disait. Je lis les signes de sa présence sur mon chemin et j’attends toujours. Je n’ai pas peur car je sais qu’il est jeune et fort, un vrai chevalier qui n’a que 51 ans. Je me rappelle sa chemise aux petits chevaux rouges et bruns et l’arôme de son Old Spice. Je ne peux pas me l’imaginer vieux, je n’arrive pas le voir les cheveux blancs, une canne à la main, avec un pantalon remonté bien au dessus du nombril et des bretelles. Je ne comprendrai pas ce que c’est de crier énervée « Papa ! » à un père qui perd son ouïe, je ne lui rappellerai pas comme à un enfant de prendre son médicament et je ne ferai pas semblant, d’un air condescendant, de ne pas voir quand il met de la soupe sur sa chemise. Je ne pourrai pas le priver de ses deux verres d’eau de vie le soir ni lui compter ses cigarettes. Je ne pourrai pas l’envoyer m’acheter du yaourt ni lui rappeler de ne pas oublier de mettre le bonnet à l’enfant en sortant de l’école. Papa n’entendra jamais quelqu’un lui dire « grand-papa » … Mes enfants continueront de parler de lui comme du « papa de maman » et de scruter les photos sur lesquelles il me porte dans ses bras ou me change la couche.

    Mon père sera toujours là où je l’ai laissé – courant derrière mon vélo lorsqu’il m’apprenait à le conduire. Dans le séjour de notre appartement en préfabriqué où il écoutait de la musique et dirigeait un orchestre imaginaire, sans savoir que je l’espionnais. Avec le sac de légumes achetés au marché et un bouquet de soucis pour ma mère. Devant la table de cuisine, apprenant son texte pour la répétition. Assoupi sur le canapé, sa main fine sous la joue, son léger ronflement et les paupières frémissantes. Un homme sans âge et hors du temps.

    Ringo a mangé la photo de mon père. Actuellement, les morceaux en sont rangés dans un protège-feuilles et attendent le moment où je les laisserai partir. Pendant que je sanglotais sur ces restes, un autre homme essuya mes larmes. Il ramassa les morceaux de papier noir et blanc, s’assit devant la table avec l’assurance chevaleresque de pouvoir me restituer tout un univers déchiré et se mit à les ajuster sur les bords. Il les joignit. Peu à peu est apparu le visage sérieux de papa, sauf une petite partie de son profil gauche. C’était bien lui, comme s’il me faisait un clin d’œil. Un peu avant de me quitter, tranquille, sachant qu’il y a dans ma vie un nouvel homme sans âge. Celui que j’aime.

    Tags:

    Младостта ни дава любов и рози, а старостта – приятели и вино.

    Томас Мор

    Знам, че нищо няма да кажа, ако заявя, че виното е полезно. Това всички си го знаем. Как обаче тази красива, весела и ферментирала течност може да ни крепи далече от докторите и аптеките?

    Някой си доктор Уилиям МакКрея, който работел в болницата в Суиндън, станал известен сред съгражданите си, защото масово предписвал на пациентите си с проблеми със сърцето две чаши червено вино на ден. Според негови лични проучвания точно това количество червено вино се оказвало особено полезно за хора, които вече са преживели един инфаркт. Виното редуцирало риска от получаването на втора сърдечна атака до 50%. Ако питате какво е  виното, което д-р МакКрея  предписвал, веднага отговарям – Chilean Cabernet Sauvignon. Малко е съмнително, че днес някой доктор ще се навие да ви напише рецепта за вино, но пък винаги можете да се пробвате и да питате…

    Виното може да свърши страхотна оздравителна работа и специално в женския организъм. Консумацията на вино намалява риска от образуване на бъбречни камъни при жените с цели 59%. Пиещите вино дами се оказват и с по-лека менопауза, по-ниски нива на инсулина, което естествено ги предпазва от диабет.

    Колко е здравословно да се пие вино

    Естествено, че не трябва да се наливаме. Истината е в нормата и в умерената консумация. Затова е добре жените да не приемат повече от 150ml, а мъжете – не повече от 250ml вино на ден. Препоръчва се също да правите поне два безалкохолни дни в седмицата.

    Добрите количества

    • половината от една чаша вино – 175 ml
    • 25 ml шери, вермут или ликьор
    • 330 ml  бира
    • 25ml твърд алкохол

    И добрите калории

    • 175mlбяло сухо вино  - 116
    • 175ml полусухо вино – 130
    • 175ml червено вино – 119
    • 175ml  розе – 124
    • 175 ml газирано вино – 130
    • 175ml Шампанско – 133
    • 50 ml  порто – 78

    Кога да не пием вино

    • жените в предменопауза, в чиято фамилна история има рак на гърдата, не трябва изобщо да пият алкохол.
    • Когато приемате лекарства, които не обичат компанията на алкохола. Питайте доктора или аптекаря все пак.
    • Ако имате възпаление на храносмилателния тракт, киселини, проблеми с черния дроб, панкреаса, бъбречни инфекции, заболявания на простатата или епилепсия.
    • Ако сте един от онези нещастни 19% от населението на земята, които страдат от алергия към сулфити.
    Tags: