online poker

Archive for the ‘Поза и позиция’ Category

Резултат с изображение за gay flag

Докато у наше село се чудят, аджеба, да има ли прайд или да няма, американците узакониха гей-браковете във всичките си щати. Мисля си, че по-точен, по-звънък и по на място шамар от този нямаше как да получи българското, така загрижено, видиш ли, за морала общество. И този факт, колкото и да избягвах и аз да се вливам в темата, ме възпламени. И ей ме на – пиша. Защото точно за ТАЗИ огромна бездна в манталитета и разбирането ни за свобода става дума. И точно ТОВА е, за което трябва да се говори и да се обяснява.

Семейството ми имаше много приятели – всякакви хора, с артистични или пък не чак дотам професии и интереси, смешни хора, сериозни хора, хора с титли, партийци, комунисти, монархисти, с деца или без, с бастуни, очила, на инвалидни колички, хора, които се пенсионираха и още живееха при родителите си, хора от село, хора от града… Един от тези много приятели беше известен български композитор. Някои от песните му днес се пеят като национални химни, а сред емигрантските общества са задължителна част от разреваващия носталгичен репертоар, нещо като „Хубава си, моя горо“ или „Облаче, ле, бяло“. Той имаше изключителна ерудиция и можеше да прави интелектуални шпагати между ипресионистите, Велимир Хлебников и американската балетна школа примерно, при това с лекотата на дългогодишен радиоводещ. Умееше да готви превъзходно, а чувството му за хумор и самоирония работеха на такава фина честота, че като тийнеджър ми се е искало да си записвам какво казва и да го уча наизуст. Този забележителен мъж беше изключителен приятел. Когато мама остана вдовица, постепенно десетките колеги и приятели на баща ми се оттеглиха с все семействата си и вечните купони у дома затихнаха. Той обаче продължаваше да идва. Ненадейно се обаждаше в ранния следобяд, за да попита как сме и имаме ли планове за вечерта и ако нямахме, идваше вкъщи. Носеше каквото имаше в хладилника си, за да го хапнем заедно. Винаги пристигаше и с някакъв малък подарък, забърсан от колекцията стари домашни сувенири или пък закупен на добра цена някъде по пътя. Веднъж се появи на вратата с голяма, колкото тиган, пластмасова плоска риба с въртящи се очи. Когато мама го погледна в тотална почуда какво е това нещо, той извинително обясни: „Ми виж го, ма, Сето, толкова много пластмаса, двуцветно и само 90 стотинки! А очите му – ей така правят!“ И задвижи ръцете си като колела на парен локомотив покрай тялото си, за да демонстрира движението на въпросните рибешки очи…

Когато и той почина неочаквано в съня си, майка ми много плака. Казваше, че си е отишъл най-добрият й приятел, човекът, с когото е можела да говори с дни и да открива светове.

Аз нямам специален критерий, по който подбирам приятелите си. Тези неща стават от само себе си и можеш само да благодариш на съдбата и шестото си чувство, ако са те дарили с правилнте хора наоколо. Сред моите приятели имам двама особено специални. Появиха се в живота ми в една от онези работни срещи, които от разговор на разговор стават приятелства и след това вече не можеш точно да кажеш откога сте толкова близки. Благодарение на тези двама души излязох от особено тежка житейска криза. Когато ме виждаха да свивам платната, ме отвяваха нанякъде, за да ме надуха отново вятърът. Пеехме с цяло гърло песни на ABBA и Boney M, танцувахме в унес, говорехме си глупости на някакъв наш, измислен език, пътувахме, купувахме си храна и си я приготвяхме. Бяха до мен, когато се наложи отново да срещна смъртта лице в лице и докато гаджето ми – един истински мъжкар според всички познати критерии – стоеше настрана, ужасен от гледката и бледнееше, те извършиха всички онези толкова трудни за правене подробности около регистрирането на края на един човешки живот. Железни бяха, не пилони, на които да се облегна, а цели метални скелета, на които да построя живота си наново! При това без никаква плачливост и истерия – твърди като скала, с най-меката любов и грижа, която да ми подарят. Тези мои приятели донесоха и продължават да носят в живота ми толкова радост и жизненост, че понякога направо се чудя що за мрачно същество трябва да съм била преди пътищата ни да се засекат.  И единственото, което си мечтая за тях е, да мога и аз да им давам толкова много приятелство, подкрепа и човещина, колкото те на мен са ми дали.

Покрай прайда исках да разкажа за точно тези хора, станали част от моя земен път. Разказвала съм и ще разказвам за тях във всякакъв друг контекст – за приятелство, за интелигентност, за смелост, да доброта, за самоотверженост, за грижа. Сега, само сега, ще спомена малката и възможно най-несъществена подробност около тях – че са с различна от моята сексуалност. Защото това няма абсолютно никакво значение нито за мен, нито за тях. И защото това с кого предпочитат да споделят леглата си първо не е моя работа и второ, не променя никаква, ама никаква част от тяхната човешка същност. Дори напротив – необходимостта да оцеляват в това така нетолерантно общество, въпреки неговите нагласи, ги е направило още по-свободомислещи, още по-борбени, още по-справедливи. Изградили са си свят, в който, за огромна моя чест и радост, присъствам, и който ми харесва точно, защото е безграничен и с въображение, весел, позитивен и смислен. И аз ще ги обичам винаги – така, както обичам всичките си добри, умни, всеотдайни приятели, които просто са добри хора. И въобще не ми пука гейове ли са, лесбийки ли, асексуални или хетеросексуални.

Знам, че сигурно звуча патетично. Ми нека! Вероятно само патетиката може да отговори на тоталното мракобесие, което цари в обществото ни по темата с прайда. Така или иначе никой не си дава сметка, че този прайд не е циркаджийски парад, а има конкретна история и значимост, която изобщо не касае само хората с различна сексуалност. Това е шествие на свободното себеизразяване, празник на цветността на живота и неговото многообразие. И ако черната, попска, извратена в изповядването си българска църква ще го сочи с пръст, аз й обръщам гръб. Точно както го правя, когато анатемосва секса преди брака, метода ин витро, дори йогата. И когато вместо да се грижи за най-важното нещо, което й е конкретна мисия – бедността, тя ръси със светена вода от прозореците на скъпи лимузини и се кръсти с ръце с ролекси по китките. Благодаря аз за такава църковна утеха! Благодаря и за общинската такава, ако ще ми произвежда глупави плакати, на които семейства с вид на колхозници от 50-те навъсено обръщат гръб на целуващи се момчета! И на „интелектуалците“ благодаря! За това, че спретнаха петиция, в която разбрахме, че съществуват вестници като „Лакомник“ , агенции, наричащи себе си информационни като ПИК и издатели, определящи се като журналисти, които цялостно приемат себе си за интелигенция. При това наранена морално, интелектуално и де юре интелигенция, защото прайдът й нарушавал хоризонтите. Аз пък ще им отговоря, че на мен хоризонта редовно ми го нарушава партия „Атака“. Нарушава ми го чалгата. Нарушават ми го жълтите вестници. И те, с тяхната петиция, ми го нарушават, ама няма да организирам контрапетиция, защото знам, че всички имаме право на свободен изказ. Оттам нататък кой е прав и кой е крив, е въпрос на разговор. А той може да се състои само от свободни умове, не от мрасобесници.

Единственото, за което съжалявам в този текст е, че не мога да назова хората, за които разказах, с имената им. Няма как да го направя, защото знам, че сега, тук, в България, с това мога да им навредя. На тях и без това им се налага да не споделят тази част от биографията си дори със собствените си семейства, пак поради желязното тесногръдие на обществото, от което и близките им са част.  И докато това е така, за никаква свобода не можем да си говорим.

И, да, пак няма да ги стигнем американците. Днес просто аз съм PRIDE, че ви имам в живота си!

Tags:
фев-26-2014

Животинска митология*

Posted by Maria Kassimova under Поза и позиция
Козата не е подходящо животно за курбан, черната котка не винаги е вещерска, а жабата може да се жени
Нямаме разногласия относно твърдението, че човекът е животно. Със сигурност обаче бихме поспорили дали той е най-висшият представител сред цялата земна фауна. Защото, колкото повече опознаваме човешката си природа, толкова повече се разочароваме от нейната самовлюбеност. И колкото повече се отдалечаваме от животните, с толкова по-голяма изненада откриваме красивата сложност на техните взаимоотношения и неподозираната дълбочина на тяхното на пръв поглед просто организирано общество.
Човекът, преди да се превърне в съвременния многознайко, когото познаваме, е бил далеч по-близо и по-зависим от природата и нейните живи същества. В този смисъл животните, населявали пространството му, са били не просто част от неговото обкръжение и потенциална храна и опасност, но и непозната, демонична и магична сила. Точно заради това през векоете на своето „порастване“ хората са натоварили представителите на фауната с всякакви символни значения и ритуални практики. Те са толкова разнообразни, колкото са и човешките страхове. Някои от тях така са се вплели в ДНК-то ни, че ги разчитаме и припознаваме по един и същи начин, независимо от традицията и средата, към които принадлежим. Други пък ни изненадват с противоречивата си символност и създадената около нея церемонилност.
Предлагам ви един кратък и строен преглед на най-интересните човешки интерпретации на различни животински видове. Сигурна съм, че това познание ще ви даде нов поглед към света на неговорещите земни обитатели.
Свещената крава в Индия
Според хиндуизма това благо и полезно животно олицетворява чистота, святост и изобилие. Поради факта, че кравата дава мляко, тя символизира още и майчинството. Да убиеш крава в Индия е равносилно на това да убиеш свещеник, затова и до днес кравите живеят в Индия абсолютно необезпокоявани, а отказът от консумация на говеждо месо е част от хиндуизма. В него кравата се асоциира с различните проявления на Шива Освен това Кришна, когато бил малък, израснал като пастир между крави и телета и бил захранен с краве мляко. В Индия и Непал днес кравата често има повече права от хората. Ако крава застане на пътя например, никой няма право да я мести оттам против волата й, независимо, че с тялото си тя може да блокира движението. Ако крава или теле легне пред вратата на нечий дом, живеещите в него приемат това като благословия и не излизат, докато животното не реши да си тръгне. Ритуалите, свързани с крави и телета в Индия, не са много, по простата причина, че самите индийци нямат право да извършват с животното нищо, което е против собствената му свободна воля. Затова и не могат да го украсяват, развеждат или принуждават да прави каквото и да е.
Слонът, моят приятел
От векове слонът символизира мъдростта, силата и кралската власт. В индийската митология това животно се приема за представител на добродетелността, целомъдрието и божествеата сила. Фигурки и изображения на слон носят късмет и укрепват духа. В много източни и африкански традиции съществуват ритуали, в които се отдава специална почит на слона, за да може той да донесе късмет и просперитет на този, пред когото стои предизвикателство. Преди да отиде на лов например, младият африкански ловец трябвало да танцува специален ритуален танц с бутафорни слонски уши. Днес от този обичай е останала практиката на дълъг път да тръгваш със „слонска благословия“ – малък амулет, направен от слонова кост. За да придобиеш сила пък, трябва да минеш под тялото на слон.
Делфинът човек
Сред морските народи делфинът се приема за приятел на водните стихии. Само той може да помогне на корабокрушенци да намерят пътя обратно към сушата, и на моряци да оцеляват в безбрежните предизвикателства. Делфинът е символ на спасение, бързина и любов, която не се нуждае от доказателства. Затова в старите гръцки сватби например месото от делфин е било задължително в празничното меню, за да може младото семейство да се „захрани“ с добра енергия и страст за бъдещия си съвместен живот. Според вярванията на много северни народи делфинът е превърнат в риба човек. Затова той трябва да се омилостивява, тъй като може да преговаря с водните богове и да осигурява безпрепятственото пътуване на хората през моретата. Старите норвежки мореплаватели например оставяли през нощта на палубата храна и чаша алкохолна напитка за делфина, защото вярвали, че когато всички заспят, той се превръща отново в човек и навестява корабите.
Жаба невеста
Жабата е възприемана днес като символ на късмет и пари. Симпатичната кекерица обаче има съвсем друга роля преди фън шуй да я въведе наново в съвременния свят. В класическия приказен сюжет за омагьосания принц тя е символ на скритата красота и мощ, която трябва да бъде достигната чрез доверие, познание и смелост. В някои индийски племена и днес се практикува ритуално венчаване с жаба, за да може човекът, подложен на този брачен съюз да бъде финансово обезпечен и свободен от лоша карма. Сватбата следва всички ритуали на истинската сватба, като жабата е също специално облечена и украсена.
Пътят на костенурката
В Африка се приема за лоша поличба да пресечеш пътя на костенурка, защото тя идва отдалеч и отива далеч и това постоянство във вървенето заслужава нужното уважение от човека, който често е без път и посока. Като символ на дълголетие, успех, здраве, търпение, постоянство и мъдрост, тя представлява космическия ред и в този смисъл осигурава защита от раздори и огън. Затова костенурката е добър подарък за младо семейство, което трябва да бъде предпазено от прекалената избухливост на младостта. Когато пък в семейството се роди дете, майката трябвало да капне капка от кърмата си върху корубата на костенурка  да я остави да се разходи из дома. Там, където костенурката се задържи най-дълго, трябва да ъде разположено леглото или люлката на бебето.
Бялото куче
Днес със сигурност бихме се ужасили от древния ритуал на индианците ирокези, при който пристигането на новата година се празнува с изгаряне на бяло куче. Ganaha’owi или „Разбъркване на пепелта“ продължава между шест и седем дни, а куминацията е именно горенето на мисто бяло, здраво куче, което е удушено преди това. Особено важно за ирокезите било при предварителното убийство на животното да няма кръв, защото това предвещавало лоша година. В българската традиция съществува един от най-неприятните ритуали, свързани с кучета – т.нар. тричане, при което кучета се завързват през гърдите и се въртят с все сила в кръг, за да не ги хване бяс.
Черната котка
Когато е чисто черна, тази грациозна дама на животинския свят е свързана най-вече с вещерски ритуали и зловещи сатанински практики. Черна котка да ти пресече път и у нас, а и в редица европейски страни и в Америка, е знак за нещо лошо, което предстои. Затова според обичая трябва да преминеш пътя й, ходейки назад, като преди това си плюеш зад гърба. В Гърция например, ако видиш черна котка на улицата, трябва да се хванеш за нещо червено. В Шотландия черната котка обаче е приемана за защитник на моряците, затова и техните съпруги са гледали в домовете си именно черни котки, вярвайки, че така предпазват мъжете си от удавяне. Стига да не е черна, котката е свързана с много положителни вярвания и ритуали. В много страни например новодомците пускат първо котка да прекрачи прага им и където тя легне да си почива, там поставят семейното ложе или масата за хранене. В Сицилия например първа в дома влиза именно черната котка, защото така лошите духове се успокояват и дават благословията си на новия дом.
Козата и курбанът
Според турските и българските традиции козата е нечисто животно. Нейното мляко наподобява много майчиното и затова бебетата често са били захранвани именно с него вместо с недостатъчната майчина кърма.  Заради рогата си пък козата често е била приемана и като представител на дявола. Поради тези две на пръв поглед напълно противоположни причини козата не се принася в жертва и с нея не се прави курбан. За тази цел се използва само и единствено нейният мъжки представител козелът. Убийството на коза предвещава смърт в семейството, затова в много мюсюлмански села например козите се оставят да умрат от естествената си смърт и никога не се убиват.  В Ирландия обаче козата е символ на сила, непоколебимост и преодоляване на всякакви препятствия. Там съществува ритуал, при който коза или козел се пускат свободно да излязат извън дома и накъдето тръгнат, натам трябва да поеме и мъжът на семейството, за да намери препитание за домашните си.
Щъркелът и бебетата
Тази елегантна птица в черно и бяло участва в много и различни ритуали, най-разпространеният от които е носенето на бебета. Причината за тази негова роля е съвсем практична. Някога сексуалният живот на хората е бил особено засилен в края на летните месеци, когато земеделската работа ги е принуждавала да спят в леката августовска нощна прохлада под звездите. „Плодовете“ от тази интимна близост са излизали на бял свят през пролетта, точно когато и щъркелите са се завръщали от юг. Затова и фолклорното съзнание ги е натоварило с важната роля на носачи на бебета. Във Франция на семейства, които имат проблеми със зачеването, се подарява перо от щъркел, което жената трябва да държи една нощ под завивката си. За сметка на това обаче в южните части на Африка щъркелът и подобните на него птици се приемат за преносители на смърт и затова ако видиш щъркел, трябва да оставиш за него част от храната, която носиш със себе си. В противен случай ще го ядосаш и той ще те намери, за да те отнесе в царството на мъртвите.
*текстът е публикуван във вестник „Преса“
Tags:
ное-10-2013

С ножица и лента*

Posted by Maria Kassimova under Поза и позиция

Сто пъти мери и един път режи е правило не само в политиката, но и в нейната ритуалност. Поне що се отнася до ритуала с рязането на ленти

Прилича на раждането. Или по-точно, изключително добре, но и доста по-софистицирано напомня на прерязването на пъпната връв при появата на бял свят на всяко човешко същество. Разполага с подобни на този физиологичен процес атрибути – вместо пъпна връв има лента, често с цветовете на нечие национално знаме, на мястото на скалпела се появява ножица, а що се отнася до бебето, то то е заменено с… каквото се сетите, стига да е чисто ново. В този смисъл може да бъде къща, завод, стадион, банка, болница, магистрала и какво ли още не. И още нещо важно – вместо на опитен акушер, ножиците се поверяват на значима обществена личност. Може да е президент (на държава, на компания или отбор), министър-председател, кмет, директор, артист или просто добре позната и усвоена от определена обществена структура фигура. Останалото си е горе-долу същото – цветя, гости, аплодисменти, приповдигнато настроение, очаквания и… нечии нечовешки напъни всичко това да се случи. Съвременният ритуал, известен като т.нар ribbon cutting или “прерязване на лента” носи в себе си вековна символиката, която навсякъде по света разчитат по един и същи начин – ново, значимо начало, което трябва да бъде орисано за добро.

Хората с ножиците

Като на всеки хуманитарно образован човек, пък и пленен от сферата на общуване, наречена етикет, и на мен много ми се иска да мога да открия корените на ритуала “рязане на ленти” някъде в някое затънтено африканско или пък прабългарско племе примерно. Или поне да провидя връзката на този много разпространен днес социален обичай в нечий кралски двор или рицарски кодекс. Уви! Истината е, че никъде в дебелите учебници не се споменава нищо подобно. Церемониал майсторите предпочитат неопределено да поставят началото на тази много специална церемония някъде в края на деветнайсети век, когато техническата революция, а и политическите промени, които я съпътстват, някак изискват от обществото да си има адекватна тържественост. И за да си я създаде, то трябва да й измисли опаковка, да я превърне в театър. Така всяка новост, била тя социална, политическа, икономическа или техническа, може да бъде изведена от обикновената делничност и превърната в паметно събитие, което да остане в човешката история. Заедно с неговото добре ознаменувано начало накуп идват и популярността, журналистическия интерес и, разбира се, подобаващото тържество.

Точно по този начин в последните години на деветнайсти и в началото на двайсети век на различни места по света се откриват няколко наистина забележителни обекта, сред които статуята на свободата в Ню Йорк, Айфеловата кула в Париж, куп железници, градски метростанции и инсталации, гигантски мостове и пристанища. Освен самото събитие, в прицела на обществения интерес веднага влизат и хората, в чийто ръце се намира ножицата. По правило те са с неоспорима обществена стойност, щом са уважени с честта да размахват режещия инструмент. Пък и чрез него именно на тях се полага отговорността да “дефлорират” уникалния, новооткриващ се обект и да го дарят на хората и историята неопетнен и годен за употреба. В потенциала на тази особено важна обществена роля професионално се вглеждат и хората, които по онова време се грижат за доброто име на важните на деня. На тези пра-имидж мейкъри доста бързо им става ясно, че след едно-две подобни появявания в ролята на човека, който реже лентата, всеки едва прохождащ политик може да се превърне в обществен лъв.

Български исторически ленти

В родната българска церемониалност нещата винаги малко си противоречат. След Освобождението нашата зараждаща се политическа класа е все още твърде близо до селската си ритуалност и затова новооткриващите се обекти по онова време най-често са празнувани по традиционния български начин – с прясна вода, лисната от менче с китка здравец. Така са открити десетки църкви, селски и градски училища и библиотеки. Когато на сцената на общественото внимание трайно навлиза царското семейство и нароилата се около него европееща се интелектуална бохема, фолклорните нрави полека се изместват, за да отстъпят място на “циливилизацията”. Така наред с менчето вода започва да се появява и лентата с българския трикольор, която ритуално трябва да бъде прерязана я от някой царски министър, я от някой депутатин, от техните лични секретари или поне от благопристойните им съпруги.

След девети септември 1944 година ритуалното прерязване на ленти за кратко започва да се възприема от народната власт като “буржоазна отживелица”, та затова лисването на вода, съпроводено от време на време и с по някой и друг изстрел с пистолет или пушка, взима превес. През шейсетте години на двайсети век обаче “другарите” гневно говорят за “култа към личността”, за “изкривените морални ценности на комунизма” и някак естествено се връщат и към изтиканото в ъгъла капиталистическо прерязване на ленти. На другаря Тодор Живков този ритуал особено много му харесва. Разбира се, съчетава го с любимите български традиции, като поверява краищата на лентата например на девойки, облечени в народни носии или пък с чувство на признание и лек поклон полага ножиците и парчето отрязан плат в поднос, носен от миловидно момченце с калпаче, червен пояс и цървулки. В още незабравената ни социалистическа среда си беше практика и след срязването на трикольорната панделка големецът с ножицата да бъде посрещнат от мома с топла пита и мед, а след публичното изяждане на залъка току пред новоткрития обект да се завият кръшни хора.

След Бай Тошо историята с ножиците и лентите като че ли някак се дистанцира от обществения поглед. Докато на сцената не се появи министър председателят от партия ГЕРБ Бойко Борисов, чийто имидж дължи голяма част от популярността си (добра или лоша) именно на прерязването на ленти за какво ли не. Всъщност Борисов с ножица и лента като че ли е най-яркият визуален спомен за този политик в съзнанието на средния българин. Размахването на ножици по разни събития беше толкова масово, че в един момент достигна до своята критична точка на ръба на тоталния фарс, когато част от известен столичен булевард беше асфалтирана на два пъти, за да може и на два пъти да бъде открита с рязане на лента. Все от същото обществено лице, за все същия медиен интерес.

Рязането на ленти като бизнес

Освен като особено добре работеща, евтина, а и скоростна стратегия за добиване на положителна популярност, ритуалът “рязане на лента” е и бизнес. В Америка, където всяка дейност си има цена, съществуват стотици фирми, които предлагат “качествено оборудване” за ribbon cutting. В сайтовете им са изредени видовете ножици (сребърни, златни, с орнаменти, с различна големина), с които можете да кръцнете пъпната връв на всяко ново голямо нещо, типовете плат, от които могат да ви ушият ленти, както и цялата поддържаща посуда. В нея влизат кутии за режещия инструмент, табла за поставянето му, малки саркофагчета за парчето плат, което ще се запази за поколенията, поздравителни картички и мемоарни книги за отразяване на събитието. Могат да ви предложат още цялостен сценарий за рязането, в зависимост от това колко важни хора ще поканите и колко от тях ще получат привилегията да резнат лентата. Историята познава случаи (особено голяма част от които в Китай), в които десет, че и двайсет души едновременно режат парчета празнична лента от даден обект, при това го правят абсолютно тренирано и отговорно, за да спазят условието за единност и едновременност на действието. Ако се поровите в интернет, ще попаднете и на купища професионални съвети за “надомно” организирано рязане на лента. Много било важно например да си направите сценарий, според който речите винаги са преди самото кръцване и никога след него. За да ви се получи добре, ритуалът трябва да се съпроводен и с лек кетъринг, като питието се сервира преди речите, а хапките – след аплодисментите по откриването. Музиката, както и аниматорите са също толкова необходими, а заедно с тях и съответния дрес код на събитието, озвучаването и медийното отразяване.

Както виждате, една нищо и никаква лента, с една още по-никаква ножица, а толкова много главоболия.

Малко преди да отрежа лентата

на този текст и да го пусна да живее самостоятелен живот на страниците на вестника, трябва да спомена и за един повсеместен, нарастващ скандал. Преди известно време някъде, в нечий съвременен, демократичен политически двор се появи съмнението, че не е добра идея лентата за рязане да носи цветовете на национален флаг. Причината, разбира се, отново е в рязането – някак не е красиво по какъвто и да е повод който и да е да срязва на парчета точно този най-зорко опазван от посегателства национален символ. Следвайки подобна логика обаче протоколчиците стигнаха отново до задънена улица, защото който и да е цвят все някъде някога е използван в някакъв политически контекст. В този смисъл червеното винаги би могло да се разглежда като символ на социалдемокрацията, синьото – като силно дясно, зеленото – като цветът на природата и екологията, а жълтото – като присъщо на роялистите. И ако ще ставаме толкова чувствителни на действия и цветове, лесно можем да се обидим от един обикновен, замислен като символ на новото раждане не толкова стар ритуал. Затова по-спокойно – ножицата е само ножица, лентата е просто парче плат, а най-важното са добрите чувства и усещането за празничност.

*текстът беше публикуван във в.Преса през октомври 2013 г.


Tags:
сеп-22-2011

Кавалери от 21 век*

Posted by Maria Kassimova under Поза и позиция

Целуването на ръка е романтичен жест, който полека се завръща, докато в бизнес етикета предимство за дами няма.

Съвременните жени често с носталгия казват, че днес няма кавалери. Кавалерството, такова каквото си го представят повечето хора, всъщност е категория, която се променя с времето. Затова няма как да искаме да срещаме из улиците рицари, след като няма нито замъци, нито битки за чест, нито дами в онзи средновековен смисъл. Кавалерството обаче съществува и то е част от съвременния социален, дори и бизнес етикет.

Малко история в доспехи

Особеният култ към жестовете наистина се ражда в средните векове, когато позицията на жената е най-незавидна. Църквата насажда представа за нежния пол като за отбор изкусителки с плътски мисли, които трябва да бъдат въдворявани и да раждат деца. Точно тогава, в пълен противовес разцъфтява романтичната представа за дами на сърцето, в името на които странстващи рицари вършат чудеса. Красотата и добродетелта на избраната от рицаря дама не подлежат на съмнение, въпреки че често те двамата така и никога не се срещат наистина. Цялото рицарство е белязано с куп задължителни ритуали, които е трябвало да бъдат извършвани. Сред тях е даването на предимство на друг рицар, щедрост и публично пилеене на пари, за да се демонстрира нематериалност, любовни жестове като пращане на подаръци и дуели в името на дамата, невъзможност да се обръщаш директно към кралска особа, ако тя не е започнала разговора първа и още куп други формалности. Всъщност много от познатите ни днес жестове за демонстриране на кавалерство са си точно същите, само средата и публиката са различни.

Бон тон, британски обноски и… Холивуд

Кавалерството е особено на почит, когато етикетните норми се създават и спазват стриктно във Викторианската епоха и в годините, когато Луи XIV- Краля Слънце е на френския трон. Тогава дамите се посрещат с поклон и сваляне на шапка (дори Кралят Слънце често е спазвал това правило), господата са задължени да подкрепят дамите, когато вървят до тях, да им подават ръка при преодоляване на малки препядствия, да им отстъпват местата си за сядане и да им осигуряват удобство във всяка ситуация. В този период става популярен и жестът целуване на ръка, като правилото, което фигурира в етикета и до днес, е, че ръка се целува само на омъжени дами. Има и специален начин, по който кавалерът трябва да целуне ръката – устните му леко докосват (без истински да целуват) само кокалчетата на лявата ръка, именно там, където се намира венчалният пръстен. Правилото да се целува само лявата ръка е непроменено в етикета поради факта, че в западноевропейската традиция годежните и венчални пръстени се носят на левия безименен пръст, тъй като оттам минава вена, директно свързана със сърцето. Всички неомъжени дами се поздравяват с малък поклон, без да се докосват. Те съответно поздравяват с приклякане и свеждане на глава, докато съпругите достолепно приемат целуването на ръка с усмивка и нежно кимане. Това, разбира се, в романтичното минало на дългите рокли и фракове.

В началото на двайсети век обаче целуването на ръка е съвсем забравено. Нещата се променят, когато излизат първите романтични холивудски филми, в които красиво облечени Кларк Гейбъли сластно целуват ръцете на разни мултиплицирани Мерилин Монро. Модата тръгва и през 60-те години на миналия век романтичният жест е използван от всеки мъж почти към всяка жена. Така и за известно време се установява в етикетните норми като правилото е, че се целуват ръцете на всяка жена.

Съвременни кавалери и дами

Ако трябва да съм честна, целуването на ръка е един от жестовете, за чието изчезване в последните години ми е най-мъчно. Днес е прието да се целуват ръцете на високопоставени дами само в определена ситуация – коронясване, бал, специално честване. Разбира се, някои мъже, които искат да бъдат припознати като господа с обноски, го правят и в делнични ситуации и това определено се харесва на жените. В етикетните норми на социалния живот мъжете са много повече кавалери, отколкото в етикетните правила на бизнес общуването. Когато дама влезе в помещение, където има мъже, те все още са задължени да станат, да свалят шапки, ако имат такива ,и да се представят на дамата. Тя съответно има правото да им подаде ръка, да откаже запознанството или пък да прецени с кого първо ще размени поздрав. В бизнес среда обаче жените и мъжете се третират като равни и затова този кавалерски жест не е задължителен. Но е много приятно, когато въпреки това се спази. Въпрос на избор са и останалите задължителни за социалната среда правила като отстъпване на място, осигуряване на удобство или предимство. Лично аз бих посъветвала всеки мъж, дори и на бизнес събитие, да бъде кавалер с дамите наоколо. Не е необходимо, разбира се, мъжът да съпроводи жената до тоалетната например (както това е правило в социалния етикет), но може спокойно да й осигури питие, да се погрижи за палтото й, да й попаде ръка при слизане от автомобил или да й предложи по-доброто място за сядане.

Има, разбира се, няколко неизменни за всички ситуации кавалерски правила, които и днес е добре да бъдат спазвани. Едно от тях е правилото мъжът да върви винаги от външната страна на тротоара, когато съпровожда дама. Съвсем валидно е и правилото, когато кавалер и дама изкачват стълби, той да върви след нея, а когато слизат – да стои стъпало пред нея, за да може да й бъде подкрепа в случай, че има някакъв инцидент. В социалното общуване задължително си остава правилото мъжът да се грижи за комфорта на дамата. В този смисъл, когато той я е поканил на ресторант например, редно е да изиска за нея меню без цени, да става всеки път, когато тя е изправена, да се погрижи да я настани на мястото й, да занесе и донесе палтото й от гардероб и, разбира се, да плати сметката. В бизнес общуването правилото е различно – там винаги плаща сметката този, който е отправил поканата. Затова, ако сте бизнес дама, която кани на вечеря свой бизнес партньор, сметката трябва да платите вие, независимо, че сте от нежния пол. Партньорът обаче трябва да ви върне жеста при следващата ви среща.

Грешките на дамите

В годините на войнстващата еманципация и крайния феминизъм жените загубиха част от мъжкото кавалерство. Днес, когато в световен мащаб и двата пола по-спокойно приемат идеята за равнопоставеност, кавалерството полека се завръща като жест на внимание и учтивост. Намирам това за прекрасна тенденция, защото кавалерството е възпитание, което превръща мъжете в истински господа, а жените – в дами. От това, струва ми се, няма да пострада нито идеята за равенствон между половете, нито самочувствието на модерните жени и съвременните мъже. Можем само да се радваме на по-добро общуване и да правим живота си по-елегантен.

*тази статия беше публикувана във в.“Труд“


Tags:
май-6-2011

Кралски сватбени детайли

Posted by Maria Kassimova under Поза и позиция


WC, CW или Уилиям и Кейт, които дадоха пример за протокол, но и вдъхнаха на нацията си романтичната надежда за „Имало едно време един принц и една девойка, които много се обичали…“

Та имало едно време един истински принц и една девойка с червена кръв, които много се обичали… Така започва най-новата английска приказка, която съпреживяхме. Не се изказах за кралската сватба но века, но ми трябваше малко време да я помисля и да я поогледам. И пак и пак да си кажа, че адски много харесвам премерения английски стил, аристократичната деликатност и всеобщата хармония на този вид култура и етикет. Всъщност видяхме прецизния английски кралски потокол в действие. Да започнем от тайминга – всяка крачка на всеки един от гостите беше премерена, осмислена, репетирана и в крайна сметка не доведе до нито едно закъснение или гаф. Цялостното разполагане на гостите в катедралата, пристигането им в определен ред, така че нито една кола да не дойде пред друга и нито един по-малко високопоставен гост да не засенчи достолепността на друг или пък да се почувства по-малко важен. В цялата организация се включва естествено разположението на медиите и камерите. Някъде да видяхте захилена пияна английска физиономия от простолюдието да се радпищолва пред камерата, докато на заден фон преминава ролс ройс от официалните гости или пък каляската на младоженците? Не че разюзданата английска тълпа от същите онези футболни запалянковци този път с техните съпруги не беше в тълпата от ликуващи подданици на Нейно Величество. Не че китайският пластмасов кич не отбеляза своите космически печалби заради масовото производство на шапки с инглийското знаме, пепелници с образа на KW и светещи пухени аксесоарчета. Не, че народът не го удари на фиш енд чипс или печени наденица и бира наоколо. Просто ние, зрителите, това не го видяхме по време на нито един официален телевизионен репортаж.  За народното веселие и неговото отразяване се погрижиха няколко полеви репортера, които напавиха триминутните си коментари в преките включвания или в новините от деня и толкоз. Камерите улавяха всеки детайл и движение на основните действащи лица на сватбата, режисьорите на пулт превключваха кадрите така, сякаш всичко беше монтирано педварително, а шествието се лееше като петдесето представление на хитов спектакъл – динамично, подредено, но и много сочно и живо.

Малко за дрескода

За господата, поканени на кралска сватба, дрескодът е ясен – панталоните винаги са сиви, с леки райета. Саката са тип дълги отзад, с т.нар. опашка, графитено черни или много тъмно сиви. Жилетката е задължителна и е в сиво или бледо жълто. Вратовръзките са задължителни и обикновено са в сиво синята гама. В миналото към този аутфит е имало и цилиндър (обикновено сив и малко по-малък от познатия черен), но днес той не е задължителен, още повече, че в сградата на катедралата мъжете задължително са без шапки. За разлика от тях шапките са задължителни за дамите както поради факта, че главите им трябва да са покрити в църквата, така и заради изискванията на дрес кода. Всъщност без шапка, но с нещо като цвете на главата си позволи да се появи единствено госпожа премиершата Камерън, но светските хроникьори веднага отчетоха избора й като неправлен. Що се отнася до шапките и техните носителки, мога да напиша цяла книга по въпроса. Тук ще се огранича да кажа, че имаше невероятно добри попадения, но и големи гафове. Какво ще кажете например за двете внучки на кралицата, които седяха по време на церемонията зад нея? Лично на мен двете ми напомниха убийствено силно да доведените сестри на Пепеляшка и ужасяващите им тоалети по време на тридневния бал. Едната от тях носеше нещо подобно да сплескано гнездо в турско синьо, което трябваше да кореспондира с цялостното ансамбълче от пола в същия цвят и горна част на трогателно кичозни цветя. Другата път беше комбинирала нежното си екрю палтенце (стрва ми се на Valentino) с нещо огромно, одобно на монограм, което стърчеше право нагоре от челото й и през цялото време ме караше да си спомням едно мое мило тържество на буквите от първи клас, на което всички деца носехме корони с огромни букви, досущ приличащи на капелата на кралската потомка. Нейно Величество естествено не изневери на личния си стил, но наруши една малка своя привичка – за първи път от много години Елизабет обу бежови обувки с панделки (разбира се, в нейния си шанелско бабешки тип) вместо обичайните черни такива. Комбинацията с бежовата чантичка си еше съвсем на място, а почти сигналното жълто е част от обичайната палитра от цветове за дрехите на кралицата. Тя, както знаем, винаги е в такива открояващи се тонове, за да може да бъде лесно забелязвана от публиката и охраната.

Детайли

Видяхте как принц Уилиям не се обърна да види пристигащата си невеста по червената пътека към олтара. Не беше като в холивудски филм, където младоженецът тръпнещ звръща очи и впива поглед в пристъпящата с татко си булка. Всъщност това също е указание на протокола. От една страна на традиционната „забрана“ на младоженеца да гледа булката, докато тя не застане до него пред бога, а от друга – на кралския протокол, който не позволява на бъдещия крал да отвръща очи от бога и божественото пред себе си, за да глед там някаква си жена, която идва към него, пък било то и бъдещата кралица. Когато се пееше английския химн, в църквата имаше само един човек, който не пееше – английската кралица. Тези, които не познават потокола, побързаха да се възмутят как това е възможно, но всъщност това е нейно задължение. Тя да пее би било същото като да вдигнеш тост за себе си на собствения си рожден ден например – счита се за претенциозно самоуважение за сметка на почитта на останалите. В този смисъл кралицата е длъжна да не пее химна, в който така или иначе се почита монархическата институция, сиреч нея самата.

И така. Младоженците вече са венчани и пътуват със своята каляска. видяхме как от време на време Уилиям козируваше. Това беше, когато преминаваше покрай представители на военните структури на Нейно величество или покрай монументи и символи на военните успехи на страната му. Винаги заедно с неговото козируване Кейт свеждаше глава. Брилянтна работа на протокола, който вероятно се е погрижил да й преподаде всеки необходим жест и неговото приложение. За разлика например от татко Чарлс и съпругата му Камила, които по време на балконската сцена за първата брачна целувка на младото кралско семейство, взеха да вдигат шаферчетата наоколо и да ги оставят почти да си прехвърлят крачетата отвъд парапета, както навремето беше направил Майкъл Джексън, опитвайки се да покаже на пресата новороденото си бебе от прозореца на един хотел. Станалата вече прочута втора целувка на Кейт и Уилиям със сигурност не беше част от протокола, но свърши чудесна работа на пиара на монархията. Точно премерен и съвсем на място, този отскок от протокола, според който целувката пред народа е една, стана повод цялата английска нация да въздъхне романтично и да повярва, че този път си има наистина влючен в булката си принц и наистина влюбена в принца дама без синя кръв. На нацията наистина й беше нужно подобно лъбовно преживяване още от времето на кралица Виктория и нейната емблематична любов със съпруга й Албърт. Всъщност тяхната двойка все още държи първенството по влюбеност в британската кралска общност и едва сега, с Уилиям и Кейти, средностатистическият червендалест англичанин и неговата съпруга имат шанса да проронят сълза от умиление над една приказна, романтична и така красива монархическа любов.

Tags:
дек-16-2010

Симпатягата Луи

Posted by Maria Kassimova under Поза и позиция

Откакто се занимавам с етикет и протокол,  постепенно развих една абсолютно непоклатима симпатия към Луи ХIV. Това същество, което сме гледали по учебниците като деца и сме се кикотели на огромната му перука и „ластичните“ панталони, всъщност е сътворило истински чудеса не само в изкуството, науката и политическата мощ на Франция, но и в установяването на определени правила на поведение, които днес все още познаваме под името етикет.

Не смятам в този текст да разказвам историческите факти около дългогодишното царуване на този доста прозорлив и приятно откачен мъж. Това, което малко се знае за Краля Слънце обаче е например, че той е ял с ръце. Разпространено е мнението, че като създател на определени норми на поведение Луи ХIV едва ли не е узаконил ползването на прибори за хранене. Истината обаче е друга – майка му Ана Австрийска научила сина си да се храни с ръце, защото такива били порядките в нейното семейство, а и ползването на лъжица и нож и от време на време вилица (тя започва да се употребява най-късно, защото е приемана за дяволско творение, поради приликата и с вилите, които носят дяволите в пъкъла) по това време все още не е масова практика.

Поради доста тежкото си детство на изгнаник и заточеник, Кралят Слънце развил истинска синовна привързаност към майка си, но и неконтролируем страх, че един ден ще бъде убит. Затова по време на царуването си въвел специален етикет за ползването и поставянето на приборите на масата. На него дължим поставеният с резците към чинията нож и обърнатата с бодлите надолу вилица. Отново поради панически страх, че всеки момент някой на масата се приготвя да го прободе с каквото му попадне, Луи държал, когато не се хранят с приборите, велможите и придворните дами около масата да държат ръцете си поставени на нейната повърхност без да се подпират на лактите. Английският етикет например не само позволява, но и настоява, когато не се ползват приборите, ръцете да са поставени в скута под масата. Къде ти обаче Луи ХIV ще се се храни спокойно, докато няма видимост с какво точно се занимават ръчичките на уж приближените му под масата…

Цялата театралност, която съпътствала живота на Краля Слънце създала някои правила, които днес ни се струват направо парадоксални. Любимо ми е правилото за почукване на вратата на покоите на Луи ХIV, което всъщност можели да правят само съвсем тесен кръг от хора в двореца. Та правилото е: На вратата на Негово Величество не се чука, а се дращи леко със специално пуснат нокът на кутрето на лявата ръка!…  Не знам точно как и дали е разбирал, ако например подращиш със средния пръст на дясната ръка или с нещо различно от нокът, но на мен просто ми харесва конкретността на това правило, а и лудостта да го определиш по този начин.

Този симпатичен крал дал указания и още кого дамите да НЕ държат под ръка, докато се разхождат придружени от мъже в градините на Версай. Въпреки че кринолините им били огромни и едва ли техният радиус е позволявал някой да се доближи до тях толкова, че да го хванат под ръка без да се накланят рязко встрани или противоположния край на кринолина да не се вирне неприлично.

Сред правилата на Краля Слънце има още специален начин за сядане на мъжете, който да е съобразен с изключително тесните им панталони. Всъщност целият пакет от неща, които трябвало да правиш и да не правиш в присъствието на краля, бил наречен етикет. Името дошло след няколко дворцови партита, на които гостите успявали да превърнат цялата градина на Версай в боклучарник. Хвърляли навсякъде отпадъци, тъпчели тревата, когато им станело разгорещено, скачали във фонтаните, изобщо забавлявали се подобаващо. На Луи обаче хич не му било приятно да види на сутринта опустошената си градинка и затова заедно с градинаря решили да поставят нещо като табели, на които било указано какво е забранено да се прави в кларската градина. Така на следващото парти се появили първите „знаци“, на които пишело „Не скачайте във фонтана“, „Не тъпчете тревата“, „Хвърляйте боклуците само на определените места“ и т.н. Тези указателни табели градинарят наричал етикети и скоро името се прехвърлило върху цялата система от правила за поведение в обществото.

Ако днес Луи ХIV беше част от нашето общество, вероятно щеше да е същото цветно петно на фона на общата сивота. Със сигурност щеше да си носи лудостта, на която дължим поне 50% от съвременния протокол и етикет. Ами как да не го харесваш?!

Tags:

Мишел Обама и Карла Бруни – един разговор, много пози

Мишел Обама и Карла Бруни

Двете първи дами на САЩ и Франция Мишел Обама и Карла Бруни-Саркози определено имат на разположение някой, който да се грижи за добрия им външен вид и поведение. Ясно е, че Карла Бруни тези неща си ги знае от малка – има си и амбициозна майка, и добро семейство, и частни учители, и кариера на модел… От малка тя си знае, че правилната позиция, в която трябва да седи на среща от официално ниво, следва една формула – колената заедно, глезените заедно!

За разлика от нея непосредствената първа дама на Съединените Американски Щати или не е внимавала в съветите на имидж мейкъра си, или следва традицията на американските първи дами да пренебрегват етикета, за да си напишат нов. Тя смело е кръстосала крака, разкривайки една прекалено добра видимост към бедрата си. Точно тази поза не би била проблем, ако двете дами бяха заедно в съвсем приятелска обстановка извън зоркото око на протокола и обективите. Официалността на тяхната среща обаче изисква етикетът да се спазва.

Има още един съществен детайл, който компрометира и възпитанието по етикет на г-жа Бруни-Саркози. Намира се вдясно от нея и на пръв поглед прилича на намотано одеало, от което току-що се е измъкнал някой след безпаметен следобеден сън… Всъщност това е елегантното палто на първата дама на Франция. Според етикета то, разбира се, можеше да си стои там, само че  красиво преметнато на облегалката или на подлакътника на дивана. Сгънато на две по дължина или обърнато с хастара навън, то щеше да е допълнителният малък детайл, който допълва картината. За кокетната лява ръчичка, която мадам Саркози е поставила така „непринудено“ върху устните си, по-добре да не коментираме. Вероятно това трогателно жестче тя е запаметила като реакция за учудване, изненада, изумление или удивление… Много мило…