online poker

Archive for the ‘Издънки’ Category

Спешно и напълно безплатно въведение в категориите, обслужването и визията на хотелите, подвизаващи се под четири и пет звезди.

Уважаеми ветковци,

Резултат с изображение за mad tourist

  1. Категоризацията на хотелите у нас и тази по цивилизования свят се различават. Вие знаете най-добре, че вплетените в логото на хотела звезди нямат нищо общо със звездите, които гарантират ниво на качество и обслужване. Ние, туристите, вече също го знаем. В четири и петзвездните хотели, където звездите гарантират комфорт и лукс, клиентът не ви е подчинен, квартирант или лабораторен плъх. Там той е по-важен от вас и от всичките ви арогантни служители на квадрат.
  2. В четири е петзвездните хотели задължително има пиколо, който посреща гостите, паркира колите им, носи куфарите и отвежда настанилите се до стаите им. Той по условие е усмихнат, носи униформа и не мирише на пот. Живее предимно от бакшишите, ако си ги е заслужил.
  3. Хората на рецепцията не са надзиратели в затвор. Затова от тях се очаква да посрещат клиентите с усмивка, да владеят добре поне няколко общоползвани езика и да работят експедитивно. Длъжни са при настаняване да уведомят гостите отново точно в каква стая ще бъдат настанени (с изглед към морето, до асансьор, на последен етаж и т.н.) и да оформят административните подробности възможно най-бързо. Когато има каквото и да е забавяне, хотелският мениджмънт трябва да го предвиди и неутрализира – достатъчно е да предложи разхладителни напитки на чакащите, да ги покани да седнат на кафе или да им предложи някакъв хотелски комплимент (сувенир, туристическа брошура, ваучер).
  4. Рецепционистите нямат право да задържат личните документи на настаняващите се без тяхно присъствие. Тяхно задължение е и ако гостите не харесат стаята по една или друга причина, за която не са били осведомени, да потърсят начин да я сменят, да направят отстъпка от цената или да ги компенсират по друг начин. Обслужващият персонал никога не говори на ти на гостите, винаги ги гледа в очите и задължително запазва спокойствие и добър тон.
  5. По класическо правило единичната стая в четизвезден хотел трябва да е 16 кв.м, а двойната – 22 кв.м. В запазноевропейските хотели това правило може и да не се спазва, ако хотелът е бутиков или е в стара, историческа сграда, където преустройството не е могло да изпълни това условие. Съответно цената на такава стая е различна или пък в хотела се прелагат други екстри, които компенсират липсата на достатъчно пространство. Четирите звезди в катерогизацията гарантират още, че има маса с мека мебел (или кът с фотьойл), халат за баня, козметични принадлежности, сешоар, климатик в стаята или панел за управление на температурата, сейф, минибар, тоалетка, лоби бар във входа на хотела, голямо и комфортно фоайе, закуска на шведска маса с обслужване по стаите. Към тоалетните принадлежности спадат дори и малка четка и паста, въпреки че все по-малко хотели предлагат тази екстра. Каната за гореща вода в стаите не е здължително условие за четиризвезден хотел, но ако я има, тя трябва да работи и сетът винаги да е зареден с чай, кафе и видове захар и подсладители.
  6. Петзвездният хотел трябва да има всичко това, което се очаква в четиризвездния, плюс още екстри. Той предлага единична стая от 18 кв.м. и двойна – минимум от 26 кв.м. В стаята трябва да има специално посрещане – цветя, вода, плодове или бутилка вино като комплимент. В петзвезден хотел клиентите имат правото да си поръчват храна денонощно, като през нощта менюто може да е а ла карт. Минибарът трябва да е богат и винаги зареден. Осветлението и техниката е редно да се ползват с дистанционно. В банята трябва да има както душ, така и вана. В някои петзевездни хотели има дори вани с тангентор и отделна стая за обличане. Масата за гладене и ютията са екстри за четиризвездни хотели, тъй като петте звезди би следвало да гарантират, че ще има кой да изглади необходимото вместо клиента по всяко време.
  7. В четири и пет звездните хотели задължителни са четката за дрехи, гъбата за чистене на обувки, малкия сет с игли и конци.
  8. Вече не е задължително условие банята в четири и петзвездните хотели да е извън самата стая, с вход от коридора, защото архитектурните решения днес са доста по-артистични. Задължително е обаче да се зареждат по две рула тоалетна хартия, кърпите да се сменят всеки ден (ако клиентът ги е поставил на земята) или през ден, да има тампони за грим и клечки за уши, нови и неотваряни шампоан и лосион, тоалетно мляко за сваляне на грим, както и неизползван сапун. Тези продукти трябва да са направени специално за хотела и да носят неговото лого или пък да са на престижна козметична компания в размер, подходящи за хотелски сет.
  9. Леглата в четири и петзвездните хотели трябва да са със съвършени матраци, които нямат вдлъбвания, не скърцат и са покрити с протекторни постелки. Бельото се сменя през ден.

10.  В петзвезден лукс трябва да има услуга химическо чистене от врата до врата, гладене и лимузина, които се заплащат допълнително.

11.  Всеки път, когато служител срещне клиент, трябва да го поздравява и да му дава предимство.

12.  Камериерките нямат право да нахълтват в стаите, когато си решат, защото им е по график, както и да се разхождат в асансьора за гости на хотела или да се возят заедно с тях.

13.  Системата ол инклузив трябва да гарантира спокойно пребиваване и изхранване на гостите. Тя е създадена за среден клас туристи, затова и претенцията за пет звезди и ол инклузив е оксиморон. Това обаче не освобождава персонала от задължението да е усмихнат, приветлив и в услуга а клиентите. Все пак държите, че това е ресторант, а не стол, така че сервирайте, почиствайте и отсервирайте подобаващо за системата на самообслужване, на която клиентите по условие са подложени.

14.  В петзвездните хотели стаите се преглеждат два пъти на ден, като вечерната подготовка е различна от сутрешната. За през нощта завесите се дърпат, а на възглавниците се поставя малък комплимент – шоколадов бонбон или малко лакомство, торбичка дъхави билки или цвете..

15.  Хотелската закуска във високия клас хотели е част от самия престиж на мястото. Колкото повече звезди, толкова повече истински неща е правилото, което трябва да запомните. Затова никакви готови бисквити, кексове от кутии и химически сокове, компромисни разтворими кафета и загнили плодове. И спрете да ги бройкате тия гости колко са изяли и дали не тъпчат храна в джобовете за по-късно! Ако го направят, значи не са подходящи за мястото, както и вие не сте подходящи за негови собственици. А и вместо да вдигате скандали пред останалите гости на хотела, по-добре възпитано извикайте гладника и му обяснете с уважение какви са правилата. Ако хотелът ви излъчва лукса, за който претендира, едва ли някой от гостите ще се осмели да се държи като на къмпинг.

16.  Нещо, което се прави на друго нещо, се нарича кич. Пример за това са пластмасовите вишни, които се правят на истински, пластмасовите палми, които претендират да са като живи, изкуствените камини с полиетиленови дърва и електронен пламък, найлоновите покривки за легла, имитиращи леопардови кожи, ламинатът, приличащ на паркет. По стандарт чаршафите следва да са бели, защото е задължително да се перат с белина на 60 градуса, а и така евентуалните петна биха били по-лесно различими и съответно клиентът може да е по-сигурен в хигиената на хотела. В много скъпите хотели, които дори изпадат извън категорията на звездите, чаршафите могат да са копринени, ленени или изцяло памучни. В хотелите, за които говоря тук, те обикновено са с някакъв процент изкуствена тъкан, за да могат да не задържат петна и да се гладят лесно. Иначе колкото повече истински, а не кич имитации има в хотелското оборудване, толкова по-реални са звездите, за които се претендира.

17.  Собственикът на хотела не е цар и гостите му не са му подвластни, за да си прави с тях каквото си иска. В този смисъл колкото и да му се иска да си организира шумно парти с чалга, розови фламинга, бягащи коне или летящи с парашути go go girls, няма как да го направи, ако това дори за минута нарушава спокойствието на клиентите.

18.  Всеки един клиент в момента на пребиваване в хотела е по-богат и по-властен от неговия собственик, защото си плаща за услуга, която следва да получи. Вярно е, че българите сме доста мълчаливи, когато трябва да си защитаваме правата, затова и острата реакция този път ви изненада. Е, свиквайте!

Tags:
авг-6-2013

Къс ръкав – дълго неодобрение

Posted by Maria Kassimova under Издънки

За да сте стилни, предпочитайте семпли официални ризи, носете тениски само за спорт или на небрежни партита и подарете ризките с къси ръкавки на дядо си

“Не сте изискани”. Това беше написано на един от постерите на ежедневния протест в София. Носеше го приятен, млад мъж, облечен в елегантна риза с дълъг ръкав, което определено е проява на добър личен стил и в този смисъл, изисканост. Най-после в съвременната българска политика се появи послание, свързано с етикета, поведението и класата на хората, които избираме да я управляват. Сигурен знак, че гражданското съзнание отново върви преди това на политическата класа, осъзнавайки далеч преди нея, че етикетът, както и културата, са политически инструменти. При това действащи надълбоко и сигурно, защото стигат до най-трудно управляемото у един човек – сетивността и емоционалността му.

В следващия текст обаче ще се концентрирам върху нещо далеч по-прагматично – въпросът с отношенията между дългия и късия ръкав.

Ризата ми бяла, ръкавът ми – дълъг

В класическия етикет от по-старо време казусът за срещата между късия и дългия ръкав изобщо не съществува, защото ризата като такава е създадена само и единствено с дълги ръкави. Да не забравяме, че дълги векове тя е била възприемана просто като долно бельо. Била е почти една и съща както а мъжете, така и за жените, които са я използвале преди всичко като нощница. Паралелно с нея в мъжкия гардероб по-късно се появява ризата, подобна на тази, която познаваме днес, но, разбира се, добре украсена с пишни яки, къдрави ръкави и извезани предници. През викторианската епоха тази дреха започва да става далеч по-опростена и да навлиза по строги правила във формиращите се по това време дрес кодове. Ризите тогава са бели, за сметка на неудобните големи яки се появяват колосани предници, а маншетите се превръщат в нещо като визитна картичка на този, който ги носи. В края на XIX и в първите години на XX век зоркото аристократично око веднага забелязва плата, кройката и формата на маншетите и вида на бутонерите или копчетата им и по тези признаци отчита изискаността на всеки джентълмен. В онези години никой изобщо не може и да си представи, че ризата ще претърпи толкова метаморфози, че накрая да стигне до семплия къс ръкав. Просто защото всяко оголване на плътта се е считало за неелегантно и косматата мъжка ръка на показ би била нещо като черешката на тортата на простотията.

Днес, ако искате да сте наистина елегантен, давайте дължимото на дългия ръкав. В много класове по етикет учат, че друга риза, освен тази с дълги ръкави, няма. Не бих била чак толкова крайна, защото късият ръкав сам по себе си не е грозен – просто трябва да се носи на правилното място и по точния начин. Ако искате обаче наистина да впечатлите със стил, препоръчвам да носите ризи с дълги ръкави, без извинения от температурен или климатичен характер. Защото когато е топло, можете елегантно да навиете ръкава и да разкопчаете едно две копчета. Стои красиво, все още ще сте стилен, а и е много секси.

Къс ръкав, ама на какво

Етикетът е рамка, в която модата трябва да се вмести. В този смисъл той няма как да определи кое е модерно и кое не, но, макар и бавно и полека, се влияе от модата и я следва. Така че, ако модата е решила да резне ръкава на ризата по някакви причини, етикетът рано или късно ще го отчете.

Никой не може с точност да каже кога се появява късият ръкав на ризата, а и това не е толкова важно. Естествено е хората да се поразголят, когато живеят на места, където пролетта и лятото са половината от годината, а температурите стигат до 40 градуса. Огромна роля за тази важна модна промяна обаче изиграва онова толкова удобно нещо, което днес наричаме тениска. Създадена първо да служи като бельо – нещо като по-сгряващият брат на т.нар. потник – постепенно тя излиза на показ и намира своя уж по-елегантен вариант – именно ризата с къс ръкав.

Днес тениската, фанелката или тишъртката (всъщност известна в миналото с умилителното българско име “юнашка фланела”) си извоюва място и в сравнително по-елегантното облекло. Класическите поло тениски – тези, с които се играе поло, крикет или голф – са част от униформа, в която влизат още специални спортни обувки и леки панталони от плат, но не и джинси. Малката им якичка, деликатните копчета и специалния плат (сетете се за този на блузите Лакост например) ги различават категорично от обикновените тишърти. Благодарение на своя устойчив дизайн и високо качество, те са задължителна част от облеклото за практикуването на тези изискани спортове. И толкова. Няма етикет, според който въпросните фанелки да могат триумфално да влязат в бизнес облеклото (освен, ако не сте инструктор по голф например), както и няма начин да ги съчетаете с класически черен костюм. Мястото им е строго определено, а компанията – ясна – панталон от плат (в някои случаи и тъмен деним), спортни обувки или мокасини и хубав колан.

Италианците, както знаем, добре ги разбират нещата с мъжката мода. Сигурно заради това каквото измислят те, моментално се превръща в тренд и често влияе на коравите етикетни правила. На италианския вкус дължим например носенето на мокасини на бос крак, чаровните комбинации на дълго определяни като “немъжки” цветове (розово, оранжево, жълто и млечно зелено), разнообразието в носенето на мъжки жилетки и пуловери и, не на последно място, трайното настаняване на тениската в комбинации със сако или лек, летен костюм. Днес, ако искате да сте небрежно елегантен или следвате дрес код Semi formal или Casual, спокойно можете да се появите със семпла фанела с къс ръкав, дънки в тъмен деним и спортно сако, както и с ленен или памучен тънък костюм. Предполагам, излишно е да казвам, че фанелката и вратовръзката изобщо не се познават, но нека все пак уточним, че можете и да ги срещнете, стига дрес кодът да е например smart casual и ви се иска да блеснете с артистичност или пък сте следващия Джъстин Тимбърлейк.

Що се отнася до ризата с къс ръкав, тя търпи съвсем различно развитие. Мястото й си остава извън официалния етикет, така че ако държите особено много на нея, най-добре е да я носите в свободното си време, някъде около плажа, небрежно незагащена и с лек, ленен панталон примерно… Тя може да е едноцветна, карирана или закачливо шарена, но няма вариант, в който да я носите с вратовръзка или фишу. В старата българска градска традиция ризата с къс ръкав си е почти официална дреха. Затова и до днес можете да срещнете из улиците на някой морски град мъже около седемдесетте, които триумфално я носят в комплект с лека плетена шапка. В класическите правила за елегантност няма описана такава комбинация, но все пак тя е за предпочитане пред много други. Пък и като безспорно грозна можем да определим една такава визия, ако към нея се прибавят забранени в етикета обувки като мъжки сандали, чехли или т.нар. “въженки”.

Къс ръкав в женски вариант

Дамите са по-облагодетелствани от гледна точка на избора на дрехи и аксесоари. В същото време обаче понякога е много трудно да определят за себе си границата между елегантно и старомодно, секси и пошло, подходящо и неподходящо. Рамото е една особено красива част от женското тяло и заслужава да бъде показвана, когато дрес кодът го позволява. Е, бизнес етикетът не е така благосклонен – рамото си остава скрито с дълъг ръкав, сако или поне с ръкав до средата на предмишницата. Ако е горещо и носите топ без ръкави, ще трябва да се примирите с правилото, че в офиса никой не трябва да разбира това. Затова е редно да си останете със сакото, независимо колко ви е топло. Когато работата ви не е свързана с най-строгото ниво на бизнес облеклото, можете да използвате риза или дреха с къс ръкав. В този случай обаче гледайте да не изпадате в умилителни детайли като буфан ръкавчета, плисета и къдрички, якички с дантелки ипрозрачни материи.

Няколко къси правила за къси ръкави

  1. Ако можете да избирате между къс и дълъг ръкав на риза, изберете дългия.
  2. В никакъв случай не носете връзка на риза с къс ръкав. Това право имат само хората, в чиято униформа влиза тази комбинация. Например, пилоти и морски офицери.
  3. Ако носите фанела с костюм, моля ви, нека на нея да няма щампи, послания или лога.
  4. Поло тениска в комбинация с костюм ще ви накара да заплиричате на футболен треньор. Бъдете внимателни с тази комбинация!
  5. Мъжкият потник изобщо не го коментираме – такава дреха просто не се коментира в етикета. Мястото й е само и единствено в залата за спорт.
  6. Не носете тениска под официална риза. Американците го правят, но кой е казал, че те са пример за добър стил?!
  7. С потника положението е същото – той няма място под официална риза.
  8. Класическите цветове на официалната риза, с които няма да сбъркате, са бяло и светлосиньо.
  9. Когато загащвате ризата си, внимавайте копчетата да са в права линия и тя да свършва в средата на катарамата на колана.
  10. Ризата с копчета на яката е измислена от Томи Хилфигер. Тя е подходяща за по-спортен стил на обличане, затова не е добра идея да я носите в дрес код formal.
  11. Формата на яката трябва да се съобрази с формата на лицето, дължината на врата и типа възел на вратовръзката. По-широките и странично разположени яки (т.нар. италиански стил) са подходящи за двоен възел, защото той е по-масивен и изисква място. Това е и по-елегантната риза.
  12. Ризите за папийонки са специални. Шарена или по-артистична папийонка можете да носите и с по-обикновена риза.
  13. Можете да носите риза с къс ръкав под сакото и на официални места. Много е важно обаче в никакъв случай да не сваляте сакото! Късият ръкав трябва да си остане…  ваша малка тайна.
  14. Най-официалните ризи нямат джобчета.
  15. Дългият ръкав ви е по мярка, когато краят на маншета достига до основата на палците на ръцете.
  16. Когато официалната риза има леке или пък яката и маншетите са изтъркани, не я носете. Можете да носите такива ризи обаче, когато не се налага да ги съчетавате с вратовръзка и марката им е особено престижна. Тогава тази небрежност може да мине за шик.
Tags:
фев-16-2012

Етикет по български

Posted by Maria Kassimova under Издънки

Защо новобогаташът ме нарича “кифла”, а французинът – “мадам”

На гости сме у леля ми. “Красно село”, панелен блок, двустаен апартамент и разтегателна маса в кухнята, на която сме се разположили. Завела съм приятел французин на обяд. В София е за първи път, това е третият му час след слизането на летището. Естествено, гледа с полуотворена уста пейзажа наоколо, а докато го возех в колата едва не откърти дръжката на вратата -  толкова го достраша от моето скоростно прелитане над дупките по Цариградско.

Леля ми е на шейсет и две. Казала съм й преди една седмица, че ще заведа парижанина у тях на гости. Веднага след като е затворила телефона, е яхнала прахосмукачката, олизала е цялата къща и от три дена непрекъснато готви. На масата пред нас го има цялото традиционно българско меню, което може да се срещне във всяка уважаваща себе си механа – то не са шопски салати, то не са мусаки и кебапчета, капами, баници и кьопоолу… Французинът гледа с подозрение мазните тави и опитва деликатно от всичко. Отдавна се е нахранил и безпомощно обяснява на англо-българо-френски, че не е гладен и не може повече. Леля не говори никакви езици. За сметка на това му отговаря на български, крещейки все повече и повече. Назовава всяко ястие по срички и го повтаря, докато милият французин не го изрече правилно. Междувременно го потупва по гърба, прегръща го от време на време и весело подпийва ракия. Държа да отбележа, че леля ми не е проста жена. Цял живот е била учителка по биология, отгледала е двамата ми братовчеди достойно, възпитала ги е както е могла. В този така български обяд по едно време се включва и чичо ми. Рязко влиза с една бутилка ракия, от която започва да налива на всички и да вдига тостове. Докато чашата на французина застрашително се пълни, леля за пореден път натоварва чинията му с “всичко по малко”. Той се опитва да откаже, но на учтивото му “сил ву пле” леля засмяно и от сърце казва “аааааа, у нас е така! Ще ме обидиш!”… Следват поредни нови тостове за децата, които вече били пораснали, за младостта, която била вече свършила, за миналото, което нямало да се върне… Чичо се разплаква. Леля – и тя. Аз се опитвам да потуша надигащото се притеснение в западноевропееца, че нещо драматично се случва в това семейство, като му обяснявам колко нормална е тази емоционалност по нашите ширини. Той тъкмо да ми повярва и леля изскача с три албума черно бели снимки, тесте дипломи на братовчедите ми и куп гоблени, от които държи да му подари “Червената Мадона”, защото  я била шила седем пъти и си имала още поне три… Ще посъкратя малко разказа си за тази мила роднинска сбирка, но всеки истински бъларин може да си представи какво се е случило. Да, не минахме без народната музика, едно право хоро из апартамента, дегустация на домашните  сладка от мазето и уж спонтанното идване на две-три съседки, за да видят “на нашто Миме (сиреч аз) френския приятел…”

Разказвам ви тази история не, защото се срамувам от нея или я определям като просташка. От гледна точка на британския етикет, който се опитвам да преподавам точно в тази българска среда, тя е просто много различна. Това обаче не я прави по-лоша или по-добра – тя е  само илюстрация на това, което някои наричат бит и душевност, други – балканщина, трети – традиция. Ако бяхме останали само с нея, щяхме да сме една сладурска нация от добродушковци, където запазноевропейците си счупват краката да идват. Да, ама не…

Гостоприемството – гордостта на българина

Едно от нещата, с които съвременният българин се гордее, е гостоприемството на нашата нация. Бяха години, в които се подигравахме на западноевропейците, че се уговарят две седмици предварително кога и къде точно ще пият бира. Днес, когато работим в конкуренция и се съобразяваме с корпоративни интереси и изисквания, започнахме да разбираме тази практика и дори да я прилагаме. Разредихме излизанията през седмицата, за да сме адекватни на работа. Започнахме да звъним по телефона на най-добрите си приятели, вместо направо да им се натресем на вратата им с бутилка ракия и тенджера готвено от вкъщи. Научихме се, че личното време и пространство е нещо важно и нямаме право да го отнемаме от другите. Балканското гостоприемство предполага сваляне на граници. Затова и моята леля беше готова да прекара нощта във ваната на банята си, но да покани “чужденеца” да спи на спалнята й. Това е причината и чичо ми да напълни цяла торба с домашни дюли, кайлъшка ракия и неизброимо количество компоти и туршии и да я връчи тържествено на изумения парижанин на тръгване. Прословутото “да не се изложим пред чужденците” е показателно за това как българина възприема чуждия, другия. Важното е да не се изложим. А се излагаме, ако не го предразположим. И как го предразполагаме? Ами, погледнато направо, като го тъпчем, докато му стане лошо, като го прегръщаме и целуваме, докато го смачкаме, като го занимаваме с личните си истории и емоции, докато съвсем го притесним. Всичко това с идеята “да му вземем акъла”. И му го взимаме, де.

Българи европейци

Гостуването у леля и чичо може да прилича малко на българска комедия от седемдесетте, но все пак е мила, безобидна и дори очарователна родна картинка. От позицията на пораснал човек с опит и пропътувани по света километри няма как да се срамувам от нея, напротив – мила ми е такава, каквато е и даже не искам да се променя. Това, което искам да се промени обаче, е новият побългарен европейски етикет. Това, което уж усвоихме от “Европата” и като истински Бай Ганьовци претворихме по нашенски. Искам, когато някой нервен новобогаташ се подразни, че минавам с моята колица покрай неговия лъскав автомобил, да не ме нарича “кифло”, “овцо” или “мръхло”. Искам, когато влизам или излизам в някаква обществена сграда поне един мъж да ми отвори вратата и да ме покани да мина първа. Много ми се ще когато се разминаваме по тротоара да не трябва да слаломирам между намусени и озверели хора в тъмни дрехи, които са готови да ме смажат, но да не ми направят място да мина. Иска ми се, когато аз направя място на някого и се усмихна, той просто да ми благодари. Чудесно би било, ако българските дечица не тичат истерично из ресторантите, където родителите им ги мъкнат, и не показват средни пръсти на дръзналия да им направи забележка сервитьор.   Искам в тази страна с толкова топли домашни традиции да не ми говорят на ти, когато не ме познават, да не храчат по улиците, да не пикаят из ъглите на  сградата на Народния театър и да не хвърлят пепелниците от колите си по светофарите. И много, много бих се радвала, ако един ден престанат да наричат “бабке” и “чимшир” някоя възрастна двойка българи с побелели коси. Защото само ниската култура си позволява да обижда старостта.

Вместо край

Моят френски приятел в крайна сметка обикна България. Въпреки възмущението си от вечно разхвърляните кофи за боклук по улиците, паркиралите върху тротоарите коли, момичетата с вид на проститутки по заведенията и високомерното поведение на продавачките и сервитьорите. Обикна я заради хората като леля и чичо, нищо, че след гостуването у тях го боля корема и не искаше да види храна два дни. Хареса му естествеността им, емоционалността и готовността да споделят всичко, което имат, за да му е добре.  Малко преди да си тръгне обаче ми зададе един много важен въпрос – “Мадам Мария, кажете ми защо в къщите на хората е толкова хубаво и чисто, те самите са така усмихнати и мили и са готови да направят всичко за непознат като мен, а в същото време навън е толкова мръсно и хората по улиците са толкова сърдити и агресивни?” За да му отговоря, трябваше да започна някъде отпреди Турското робство, да мина през ранния капитализъм, да спра дълго върху социализма, за да мога някак да обясня и последните луди двайсет години, в които се роди българският “ЕнтелЕгентен” европеец. Вместо това просто смених темата. Типично по европейски, не по български.

Tags:
ное-3-2011

Телефон все ни свързва…

Posted by Maria Kassimova under Издънки

И телефон ни дели, когато не знаем как и къде да говорим по него

“Ааалоооу! Кой?” Със сигурност поне веднъж в живота си сте получавали такова загадъчно телефонно обаждане. Няма “Добър ден!”, няма “Удобно ли е да говорим?” – човекът си има реч и според него вие задължително трябва да я чуете.

В такива случаи аз обикновено прекъсвам връзката. Правя го обаче след години, в които търпеливо обяснявах коя съм и още по-търпеливо изслушвах отсрещната страна в търсене на нещо смислено от този телефонен разговор.

Днес никой не се съмнява, че знае как да говори по телефона. Всяко хлапе и всяка баба имат телефони в джобовете си и сякаш културата на телефонния разговор ни се струва нещо, което всички си знаем и няма какво толкова да учим. Истината обаче е друга. Според скромните проучванията на един американски университет например процентът на провалените потенциални търговски контакти заради недобре проведени телефонни разговори е впечатляващо голям – цели 43%. Когато се представяме за първи път пред някого от другата страна на жицата , трябва да знаем, че 70% от впечатлението, което ще създадем зависи не от информацията, която имаме да споделяме, а от начина, по който звучим – глас, настроение и тон. Затова съвременният етикет се занимава много с развиване на добри умения при говорене по телефона. Нещо, което в зората на етикетните норми по времето на Краля Слънце, изобщо не е било необходимо.

Обичайните ало грешки

Когато звъните на някого по телефона, първо вижте кое време е. Много често си позволяваме да наберем номера в неподходящ час. Има хора, които стават в ранни зори и за тях да звъннат на някого в осем е съвсем нормално. За нощните птици пък да се обаждаш след 11 вечерта също е в реда на нещата. Според етикета обаче забраненият за телефони часови диапазон е между десет вечерта и девет сутринта. Това е времето, в което трябва да оставим хората да си почиват, да се наслаждават на личните си занимания и интереси и затова, ако не звъним спешно или пък по предварителна уговорка, в тези часове просто забравяме за телефона. Има напористи клиенти или партньори, които наистина звънят в позволения часови пояс, но след работно време. Когато разговорът е свързан със служебни задачи, той няма място в извънработното време. В този смисъл не е подходящо да звъните след шест часа вечерта по работни въпроси. Ако пък сте от другата страна и някой упорито се опитва да се свърже с вас по работа след шест часа, имате пълното право да не вдигате телефона без каквито и да е обяснения. За разискване на офисни неща, разбира се, не се звъни и в почивните дни, както и на празници. Във време, в което всеки е много зает и работи усилено, трябва да уважаваме правото на почивка.

Сред много неприятните телефонни грешки е и любомито ми “ало” или “ъъъ…” начало. Знаете, има хора, които блокират, когато чуят гласа от другата страна и като че забравят за какво изобщо са набрали номера. Ако сте от тях, напишете си на едно листче основните думи и теми, по които искате да говорите и тогава наберете номера. Винаги започвайте с поздрав според момента от денонощието или пък отношенията ви с този, на когото звъните. Изчакайте да ви отговорят и тогава продължете с представянето си. Ненавиждам, когато от другата страна някой развеселен глас ме поздрави и потъне в мълчение, очаквайки да позная кой се обажда. И когато попитам, още по-развеселено да ми отговаря “Е познай де!” Честно казано, никога не се опитвам да позная, защото това изпитване ме притеснява. Не го правете и вие – никой не е длъжен да ни разпознава гласа, когато на нас ни скимне да звъним, а и телефоните не са за игрички от типа “играем си на криеница”. Бъдете делови, кратки и приветливи, вместо да се разпускате в ненужни загадки, които само биха притеснили отсрещната страна, ако да речем ви обърка с прастарата си баба или пък изобщо не може да се сети кой сте.

Разговори за пример

Когато в Америка подготвят млади момичета и момчета да станат офис мениджъри или лични асистенти на големи шефове, едно от основните им обучения е говоренето по телефона. Сред правилата, които те трябва да спазват, са първият поздрав и представянето. Веднага след “Здравейте, обажда се Мария Иванова от офиса на фирма Х” идва логичният въпрос “Удобно ли е да говорим?” Не забравяйте този въпрос, защото той е важен най-вече за вас. Ако от отсрещната страна са ви вдигнали, не приемайте това непременно като готовност за провеждане на разговор и не затрупвайте с информация човека отсреща. Никога не се знае в какъв момент го хващате. Затова е по-добре да се обадите отново или да изчакате да ви върнат обаждане, отколкото да си изрецитирате предвиденото, без реално някой да ви обърне внимание. Когато ви отговорят, че е удобно да говорите, добре е отново да кажете името си, особено ако се чувате за първи път. Имайте предвид, че първата информация направо отлита покрай ушите на човека, на когото звъните, затова той едва ли ще е запомнил името ви. Представете причината и поводът за обаждането си кратко, като говорите нормално, без да бързате и без много думи. Опитайте се да използвате кратки изречения, без да изпадате в излишни подробности. Давайте възможност на отсрещната страна да реагира, за да не се чувствате като говорещи сами в празна стая. Ако пък вие сте този, на когото се обаждат, демонстрирайте, че сте на линия с онези малки “аха”, “да”, “разбирам”, които помагат да сме активно присъстващи по телефона. Когато приключвате разговора, благодарете за отделеното време и потвърдете взетото от този разговор решение. Например “Благодаря ви за този разговор, остава аз да ви се обадя утре в рамките на работния ден!”. Пожелайте накрая нещо приятно и оставете ведро настроение у човека отсреща. Прекъснете линията едва, когато сте сигурни, че сте чули и последната дума от отсрещната страна.

Мобилни неудобства

Изкушени сме от тези мобилни телефони, няма как. Когато не знаем какво да правим, когато скучаем или просто няма къде да денем ръцете си, хващаме мобилните си телефони и започваме да цъкаме. Няма нищо лошо, стига да не притесняваме околните. Мобилните телефони нямат бизнес срещи, затова те трябва да се изключват на такива събития. Телефонът не е най-чистият предмет на света, така че не е редно да го поставяме на масата за хранене. По-добре да изключим звука и да оставим вибрацията, когато сме на официално събитие, театър, кино или бизнес среща. Ако очаквате някакво важно обаждане, трябва да предупредите хората около вас за това и когато ви звъннат, да се оттеглите встрани, за да проведете разговора си. Внимавайте да не крещите, да не се смеете безконтролно, когато сте сред други хора и говорите по телефона. Никой не е длъжен да слуша личните ви неща или да споделя телефонните ви емоции. Случвало ми се е на гръцки плаж с часове да слушам един господин да си бърбори с приятелчетата, като беше пуснал и спикърфона, за да можем да се наслаждаваме пълноценно на целия разговор. Внимавайте много и каква е мелодията, с която звъни телефонът ви. Хайде чалга парчетата и другите там мелодийки да останат настрана! Най-елегантният звън е баналният телефонен ринг тон и производните му.

Преди години, когато бяхме тийнейджъри, на това невъзпитано “Алоу, кой?” отговаряхме “Бай Благой от Софстрой!” Спокойно можете да отговорите така, ако днес някой ви обезпокои по телефона по този начин. Няма го в учебниците по етикет, но пък ще оставите траен спомен у отсрещната страна, която така и така си го е заслужила.

Tags:
окт-6-2011

Език мой, враг мой

Posted by Maria Kassimova under Издънки

На официални събития не говорете за болести и смърт, не критикувайте домакина и храната и не пускайте неприлични шеги

Преди време бях поканена на коктейл, организиран в градината на една чуждестранна резиденция. Докато разклащахме леда в чашите си и се криехме на сянка от юнската жега, една дама се приближи към групата, с която бях, и непринудено започна разговор за времето. Съвсем безобидна и подходяща от гледна точка на етикета тема – времето не може да се разсърди, не можем да накърним достойнството му, нито пък говорим зад гърба му. След като обсъдихме температурите и предстоящите валежи, дамата премина бързо върху темата за горещината и как тя влияе на жените. Всичко вървеше в рамките на добрия тон, разбъбрихме се за това кой колко обича да му е топло и как преодолява жегата, разменихме някои идеи за разхлаждане и си останахме в приятната атмосфера на непринуден и неангажиран разговор с непознати на официално място. Точно тогава дамата реши да премине в малко повече конкретика, спомена за мъжете, които те карат да се сгорещиш и изведнъж каза: “Ето като този страхотен мъж там! Гледам го и се препотявам. Някоя от вас знае ли кой е той?” И тогава, сред настъпилата женска оживеност, една друга дама погледна първата косо в очите и с най-долния регистър на гласа си каза: “Аз го познавам. Това е съпругът ми.”…..

Едва ли е необходимо да ви казвам, че следващите секунди на сконфузено мълчание ни се сториха часове, а лицето на напористата дама избледня, посиня, позеленя и почервеня в рамките на едно вдишване. Глупава ситуация, която завърши с това, че и дамата и съпругата с така харесвания съпруг си тръгнаха рано и с горчиво чувство.

В изкуството на етикета и официалното общуване наистина си има правила. Тяхната задача е не да ви задължават да говорите витиевато и със сложни изречения, а да ви предпазват да не влизате точно в такива неловки капани.

Теми под ключ

Както вече стана ясно, няма да ви се налага да се изчервявате, ако на многолюдни събития просто не обсъждате гласно никого. Можете да си мислите каквото искате, да го споделяте с най-близките си хора, но не и в компанията на тези, които срещате за първи път. Няма как да подозирате кой с кого е свързан и какви са техните отношения, затова по-добре изказвайте само положителни мнения или продължете да си говорите за времето. По същата причина не коментирайте домакина или подготовката му, ако те не са ви харесали. Едно официално събитие изисква много енергия и фактът, че сте сред поканените, означава, че домакинът се радва на присъствието ви и за него вие сте важен. Отвърнете му с уважение и дискретност. В този смисъл не е добър вкус да се коментира на всеослушание качеството на храната или напитките. Когато хората се събират на официални събития с радостен характер (не погребения или помени), не бива да говорят за тъжни неща като болести и смърт например. Вашите домакини не искат да ви видят разстроени.

Има още няколко теми, които е добре да избягвате на официални социални събития. Разбира се, първата от тях е свързана с отделителната ни система и чувството ни за чистота. Моята мила баба обожаваше да разказва пред хора за регулярността на стомаха си, което за пет минути й осигуряваше истински вакуумен балон, в който нямаше нито един човек. Свързани с тази тема са и нецензурните изрази, вицовете с драстично сексуален подтекст, расистките и антисемитски изявления.

В социална среда много лошо впечатление правят още разговорите за пари. Не е редно да питате събеседниците си за тяхната заплата или месечни доходи, както не бива да споделяте и своите. Не се коментират с лошо бивши и настоящи работодатели. Кой какво си е купил напоследък също не е обект на внимание.

Има един определен тип хора, които обичат да стоят твърде близо до събеседниците си и буквално нахлуват в личното им пространство. Ако не знаете дали, макар и несъзнателно, и вие не сте от тях, дайте си сметка на какво разстояние стоите, когато се запознавате с непознати. Минимумът се равнява на една протегната и изпъната напред ръка. В случай, че стоите по-близо, не се учудвайте, ако събеседникът ви започне да пристъпя притеснено назад, да гледа встрани от вас и да се опитва да си тръгне.

Добрите теми за разговор

Казахме, че доброто старо време е чудесен начин да захванете неангажиращ разговор на формално събитие. Заедно с него можете да обсъждате напитките и храната, стига да не ги критикувате. Удобна тема винаги е работата, но не влизайте в големи подробности и детайли, защото можете да станете досаден. Същото се отнася и до темите, свързани с деца и домашни любимци. Избягвайте особено онова първо лице множествено число, което майките много обичат – “ние вече папкаме каша” или “поникна ни първото зъбче”. Разкажете за децата си, за успехите им, но не ангажирайте хората с целия им живот. Сред добрите теми може да са още изкуство, мода, спорт, кулинария, нови обществени места, социални каузи, дори политика, но в умерени граници и с много внимателно изслушване. Когато пък знаете политическите възгледи на хората около вас или на домакина и те не съвпадат с вашите, по-добре не влизайте в спор и отново се върнете на безобидната тема за времето.

Каквото и както и да говорите, според етикета е важно да го правите възпитано, да изслушвате събеседника си, да не повишавате тон и да се оттегляте елегантно, когато усетите, че напрежението се нагнетява покрай темата на разговор. Не забравяйте да говорите на вие с хората, с които се запознавате сега, и да преминете на ти само след като те са ви предложили. Вие можете да предложите да снижите официалността само на по-млади или по-нискостоящи в йерархията хора от вас.

А що се отнася до сконфузената дама от началото на този текст, мога да ви уверя, че оттогава до днес, където и да я видя по официален повод, я чувам да говори единствено и само за времето. Много е запозната.

Tags:

Къси гащи, потник, чехли и чанта по диагонал са любимите летни дрехи на средния българин / Когато нямате изграден личен стил, опитайте се да приличате на някого, когото харесвате

Когато говорим за елегантна жена или жена със стил ние всички знаем какво имаме предвид и то е горе-долу едно и също. Когато обаче става дума за мъже, в страна като България повечето хора ще присвият очи и ще обобщят темата с едно балканско “я ги остави ти тия педалски работи”. Много жалко…

Българската мъжка действителност

Отказвам се да говоря за многократно предъвкваните теми за мъжката епилация, поставянето на дезодорант, бръсненето и хигиената на българския мъж по принцип. Припомням само, че хигиената е база и е срамота в двайсет и първи век да вярваме на реклами за дезодоранти, които обещават на активния, ходещ, работещ и потящ се мъж да ухае приятно цели 72 часа. Защото спопред най-простата сметка това прави 3 дни, в които явно се предполага, че той няма да си вземем душ! Що се отнася до мъжката епилация и бръсненето, това е въпрос на предпочитание, но не е непременно условие, което ще направи един мъж елегантен или привлекателен. Защото всички познаваме гладки като крака на манекенка мъже с лица като бебешки дупенца, които за нищо не стават.

Ще обърна внимание обаче на обичайния външен вид на средния българин в най-разголения сезон – лятото. Опитайте се да извикате в представите си една обобщена визия на един нашенец на около 40 години в който и да е средноголям град, когато навън е над 30 градуса. Ето как изглежда той. Обичайната плешивост я отдаваме на българския генотип, където оплешивяването е характерно за по-голямата част от мъжете и няма лошо. Отпуснат корем, което можем да причислим към особеностите на националната кухня. И това не е болка за умиране. Нататък обаче става въпрос за безвкусица, немАрливост или просто незнание. Три четвърти панталони с големи джобове, които безпомощно висят под коленете. Цветът най-често е между черно, кафяво, милитерско зелено и бежово. Над панталона има риза с къс ръкав, тениска или в най-лошия случай потник (колко грозна дума!). Краката са обути в чехли, джапанки, въжени обувки, гумено сабо или в най-лошия случай сандали, при това с чорап. Любим ми е аксесоарът – малка чантичка с размерите на такава за фотоапарат, преметната диагонално. В този вид повечето мъже през лятото ходят на работа, на разходка с жена, на ресторант с приятелка, на бира в парка, за риба и къде ли още не. Универсален мъжки комплект дрехи, който не прави нищо друго, освен да кара мъжете да изглеждат нелепо.

Точната дреха и точното място

Има една теория според която, когато не знаеш точно как да определиш стила си, да се опиташ да приличаш на някого, когото харесваш. Може да е актьор, политик, музикант или просто познат. Представете си този човек и се опитайте да го видите как би стоял адекватно в средата, за която се опитвате да се подготвите. Как ще изглежда той на парти с колеги, какво ще облече, за да излезе с жена, която иска да впечатли, какво ще сложи върху себе си, когато пътува. Не ми се вярва вашият прототип винаги и навсякъде да е облечен като американски лузър, който може единствено добре да държи бира в ръката си. Или ако точно това е, което на вас ви харесва, по-добре не четете нататък. В този смисъл размъкнатите три четвърти панталони с джобове са за пикник или планински туризъм, където единствено е и мястото на потника и размъкнатата фанелка. В делничния живот, на среща с дама или по работа, мъжът следва да носи риза. При това ризата е само една – тази с дълъг ръкав, защото той може да се навие. Ризата с къс ръкав се носи върху панталона, без колан и мястото й е някъде край плажа, през деня. Тениската е идеална за спорт и бира с приятели в парка, но толкова. Спортната елегантност предполага отново риза с дълъг ръкав или само в някои случаи (голф, спортно събитие или неформална среща) тениска с якичка.

Що се отнася до обувките, правилата са стриктни и прости. Мъжът носи затворени обувки и толкова. Чехълът е извън всякакви класации. Сандалите могат да са само спортни и те се носят като спортна униформа, не в дневния стил. Маратонките също. Джапанките са за отпуската, морето и у дома. И моля ви, забравете ги тези въжени обувки! Вместо тях през ваканциите си носете еспадрили, защото за мъжкия крак има един прост и много ефективен за елегантността закон – ходилото трябва да е скрито.

Какво има в чантичката

което толкова да не може да се прибере в мъжките джобове? Ами нищо. Документи, ключове от кола, цигари и телефон. Ако толкова ви се налага да носите много неща със себе си, по-добре изберете по-голяма и красива мъжка кожена или текстилена чанта, вместо това нелепо портмоне с дълга дръжка, което винаги простее. Купувайте си панталони с джобове или когато нямате, метвайте артистично на рамо по някое леко ленено сако, което хем ще ви придаде шик, хем ще побере така необходимите вещи.

Смятам италианците за едни от най-елегантните мъже на света. Преди години видях на един италиански площад чистач в униформа и с метачна машина. Беше с леко набола брада, изрядно чист и ухаеше на парфюм. Това, което ме изуми обаче, беше небрежно завързаното шалче на врата му между повдигнатите краища на яката на ризата, която трептеше под униформения му чистачески гащеризон.

Ако бях малко по-разтропана, щях да му поискам телефона.


Tags:

Или как от никой да станеш дизайнер във  Вулгария – страната на неограничените невъзможности

Този текст е следствие от ревю на италианска марка за мъжки облекла в София, проведено на 24 март във Военния клуб и внесло трайни вреди в съзнанието ми на жена, българка и човек с позиция

Имало едно време един италианец. Той се казвал примерно Джакомо. Или Джанфранко, все едно, нещо италианско. Живял си някъде в задънената италианска провинция и си мечтаел за един по-добър живот от този да става рано, да яхва мотокултиватора си и да оре градинките и полетата на съселяните си. Или пък ставал рано, обличал дънките   и ризата с дългите ръкави и отивал на работа в местната фабрика за бирени капачки или пък нещо все така незначително за световната културна общественост. Джакомо се трудел денем, а вечер излизал на малкото градско площадче да пие ун биккиере ди вино или уна червецца, за да се почувства и той малко така отъркан в градската среда и живот. След това Джакомо жадно впивал очи в екрана на телевизора, където показвали всякакви красиви световни неща. Любими му били дефилетата на манекенките от световните подиуми, които крачели като гъзели и размятали насам-натам екстравагантни неносими дрехи. Особeнf много Джакомо обичал да гледа обаче манекените. Обожавал тренираните тела на младите момчета, не можел да откъсне очи от плочките на коремите им, плъзгал поглед по мъхестите им обезкосмени кожи и си ги представял как танцуват. Мислено обличал и събличал саката от телата им, закопчавал и разкопчавал ризите им, стягал и разпускал уиндзорски възли на вратовръзките им и с нежните си пръсти подгъвал въздългичките им панталони.

Една сутрин Джакомо се събудил с решение. Душата му, стегната в оковите на мотокултиватора, не можела повече да търпи обкръжението на селяните и техните обработваеми площи. Сърцето му не понасяло мисълта, че бирените капачки от поточната линия, която обслужвал, не оставяли трайна следа у нито една човешка душа. Юмруците му се стегнали още с отварянето на очите при първия допир на умбрийското слънце и Джакомо, със стиснати устни и прояснено съзнание, прошепнал в утринта: „Аз ще стана дизайнер!“

Ето така клетият отруден Джакомо променил живота си завинаги и влязъл с устрем в света на модата. Това обаче не било толкова лесно. Джакомо поразсъждавал fколо час-два над сутрешното си италианско еспресо и решил, че ще създаде колекция от класически костюми за хубавите фитнати момчета от ревютата на седмиците на модата, които наблюдавал с такова ожесточение. След това според личния му сутрешен бизнес план трябвало да представи колекцията си някъде, за да може да си направи портфолио (Джакомо вече ги бил чувал тези неща за портфолиа и колекции, де…) и така да смае световната фешън общественост. Замислил се Джакомо къде да представи бъдещите си костюми и тъй като бил находчив, веднага се сетил за Източна Европа, защото от телевизията така или иначе все му обяснявали, че та; всичко едва сега започва и хората не разбират много-много от нищо, ама съвсем от нищо или поне от толкова малко, че то направо нищо. Взел Джакомо една карта и след като открил на кое му викат Източна Европа, решил ей така на слуки да топне пръстче в някя от картите на държавките там и където го отведе изборът на пръстчето, там да направи своето първо грандиозно представяне на първата си още по-грандиозна колекция от мъжки облекла. Завъртял Джако ръката си, затворил очи, въртял въртял и прас – топнал пръстчето. Когато отворил очите си, видял къде го отвел пръстът на съдбата – в някаква държава, подобна на разпъната на пряко овча кожа, наречена Бул…Булга…“Бульгария!“, ахнал Джакомо и ужасно много харесал това име, защото му приличало на Вулгария, което пък го карало да си спомни мазните плочици по коремчетата на любимите му манекени и настръхналия им мъх върху иначе обекосмените гърди и рамена…

Ето така Джакомо, преди да създаде своята първа колекция, знаел вече къде ще я представи. И започнал да се труди върху самите облекла. Това не му отнело много време, защото взел стария костюм на татко си от сватбата с майка му през 1943 година, пооправил мъничко оттук оттам, турил по едно- две джобчета, променил малко ръкавките и ги направил по-късички и така за една седмица произвел в близката фабрика за платнени покривала за военна и селскостопанска техника цяла колекция костюми в различни цветове и десени. Много добре му се получило. Някои от панталоните били възкъси, но широчки, други – обратното. Някои сака направил по кройки на клош поли, затова станали широки и с тесни ръкави, но тъй като Джакомо знаел, че вски дизайнер трябва да си има почерк, определил това решение като собствен стил и заспал спокойно в края на седмицата.

Не след дълго Джако вече организирал своето първо представяне на българска сцена. Тъй като бил италианец, а в България по принцип всички мислели, че всеки италианец разбира от мода и паста, Джакомо нямал никакви проблеми нито с организацията, нито с труда, нито с намирането на място и хора, които да ме спретнат първото ревю. Набързо Джакомо завзел Военния клуб в сърцето на малката българка столичка и там решил да шашне българската скромна общественост. Опънал една пътека по дължината на малката бална зала, застлал я с розова хартия и огледална твърда материя и боднал тук-там саксии, обвити в пембен плат. За да намекне за италианския дух, помолил приятел италианец да му услужи с една-две веспи (мотопедчета), които сложил на входа на залата и в края на пътеката за манекените. решил, че няма нежда на ревюто му да се седи на столове, затова хръснал артистично маси-щъркели и ги обвил заеддо с кетъринговата компания с плат и панделки в цвят бордо. Поканил най-видния моден български ас теоретик или нещо като български вариант на Ана Уинтур Любомир Стойков да му стане водещ на събитието. Поканил и българския вариант на Франк Синатра Васил Петров да му изпее няколко хита. Тъй като Джакомо бил много навътре с шоу спектаклите по модните канали, назовал своето дефиле спектакъл и в потвърждение на това поканил балет да изтанцува два танца в началото и в средата на спектакъла. Балетът бил от 4-5 момчета и едно момиче. Но какви момчета! Досущ като тези от световните сцени – с плочки, с меки кожи, с тен…В интерес на истината те не можели да танцуват, но Джакомо така ги харесал разгърдени, че просто ги накарал да направят две-три движения с ръцете и краката, режисирал ги да понадуят устничките си, увил ги в интересен плат в цвят бордо (като декорацията на пътеката и масите за коктейла) и ги пуснал да се движат по пътеката. Момичето с тях правело същото – надувало устни, пъчело се и яхвало веспата в края на сцената. За втория танц Джако облякъл момчетата в бели ризи, като ги закопчал по странен начин  и така оголил рамена и плочки за радост на публиката. За втория танц момчетата били с въпросните разгърдени ели ризи и с техните си джинси от къщи.

Специална режисура Джакомо предвидил и за манекените, които били всичко на всичко четирима. За да имат време да се преобличат, всеки един от тях трябвало да прекара максимално време на сцената. Затова бродели по нея бавно, озъртали се, поздравявали публиката, здрависвали се с тях, слагали шапките си по главите на хората, разнасяли насам-натам каски за веспата, които ту закачали на дръжките й, ту ги откачали, ту държали, те слагали на седалката и така доста дълго. Някои от манекените носели различни предмети като пътни чанти, вестници и букети с цветя, които оставяли, подарявали, предоставяли за временно ползване на публиката. Когато се връщали към дъното на сцената, музиката обикновено спирала изневиделица, но точно тогава пък се включвал българският Аана Уинтур Любомир Стойков с коментари за копчета, платве и шев на костюмите. По средата на възхвалната ода за колекцията музиката тръгвала отново спонтанно, а през това време полупияни оператори показвали на бяло платно в дъното на сцената какво се случва в залата. Така много от посетителите вътре били щастливи да видят оплешивяващите си темета, обелените си токове, напълнелите си дупета или скъсани чорапогащници на видеостената в дъното на пътеката за манекените. Ръката на оператора трепкала постоянно и улавяла такива непосредствени кадри, а хората били заети да контактуват с манекените, изживяващи се като актьори в този така моден спектакъл.

Колекцията много впечатлила всички присъстващи с екстравагантните си размери и нарочни несъответствия като риза на точки с костюм на райета, къси ръкавки, криви и набрани подгъвчета, разжлембени сакенца. Особено щастие налегнало публиката, когато един от моделите свалил сакото си и откровено показал на публиката, че панталонът му е с три номера по-голям и той го е „сгащил“ с колана така, че на дупето му имало добре оформена драперия.

В силен възторг изпаднала публиката обаче на края на шоуто, когато на сцената излязла истинска екстравагантна булка с рокля като на принцесата и граховото зърно – огромна и обемиста. Одеждата била от същия плат като на украсата на масите, но гарниран с подплати от светло синьо и едно току-що свалено от коридора бяло тънко перде със златни точки по него. Булката имала и такъв воал, а като го вдигнала, всички останали изумени от факта, че след дълго търсене Джакомо бил намерил най-грозната жена на България за ролята на булката. Което си било своеборазен търсен ефект на италианеца, за да могат да изпъкнат манекените, така артистично и непринудено пръснати нагоре-надолу из Военния клуб.

На края на спектакъла на сценаа излезли повече хора от тези, които съставлявали публиката, и взели да се поздравяват един друг за добре свършената работа. През това време интелектуалната общност, поканена на собитието, вече се редяла на опашка за прошуто крудо и разнасяла насам-натам гордо чинии с чери доматки и италианска моцарела.

Ето така Джакомо, малкият селскостопански труженик от италианската провинция Умбрия, убедил една малка част от българската модна общественост, че е прочут дизайнер. Понеже нямал още самочувствие, нарекъл компанията си с друго италианско ишме на несъществуващ човек, а своето запазил в сянка, вероятно да се предпази от бъдещи нападения над ричността си или пък от прекалена популярност.

След ревюто Джакомо си взел италианските партакеши и си отишъл в Италия, защото отпуската му от завода за бирени капачки свършвала. Сега му останало само да чака депешата от България, че е признат за велик моден дизайнер и след това да отвори магазин в някою софийски мол. На добър час, Джакомо! И добре дошъл във Вулгария – страната на неогранизените невъзможности!

Tags:
мар-14-2011

С дупе към зрителя

Posted by Maria Kassimova under Издънки

Или малко етикет в театъра

Ако ходите често на театър, ще ме разберете!

Знаете как става – уговорки кой ще купи билетите, следене на програмата, набиране на информация дали става за гледане…

Да кажем, че това е вече минало и вие сте във фоайето на театъра. Дошли сте с вмирисано такси, в което чичката шофьор не е пожелал да си изгаси цигарата и докато сладичко я е допушвал до филтъра, вие сте се опитвали да опазите спомена за току-що взетия душ и свежия аромат на косата ви мъничко преди да тръгнете от вкъщи. Или пък сте пътували със собствена кола? Ами тогава сте се въртяли като мишка в буркан около театъра, за да намеритя места за паркиране, накрая, три минути преди началото на спектакъла, сте се заболи на някакво място между кофи за боклук, което е отдалечено от театъра колкото и кооперативния пазар на Люлин, но нищо – все пак сте паркирали. Нищо чудно, когато се върнете след два часа, колата да е вдигната от паяк, защото имало било знак. Трясвате вратата и с все сили хуквате през локвите и плякащите плочки на София към театъра и запъхтяна и потна се изсипвате пред гардероба. Там започва една друга история. Не знам защо, но половината от зрителите в нашите театри не си дават палтата на гардероб, а предпочитат да си ги гушкат на скута в салона. Не, че е студено вътре – отмина това време. Просто царува някаква пристрастеност към палтата и якетата и част от публиката наистина не може да се раздели с тях и затова иска да се наслаждава на изкуството, надзъртайки над планината от шушляк и подплата, изникнала пред погледите им.

Вие обаче искате да си оставите палтото на гадероб. Ако сте със средноинтелигентен кавалер, вероятно той ще се погрижи да ви вземе връхната дреха и да я предаде на жениците пред закачалките, но ако сте дами, редно е всяка да се погрижи за своето палто или пък, ако сред тях има доста по-възрастна госпожа, възпитано е по-младите да се заемат с тази подробност.

Така. Сега влизате в салона. Тук се сблъсквате с още една странна група театрални фенове. Те имат билет в края на реда, но сядат първи и започват с отегчение да стават, когато тези с места в средата на реда, започнат да прииждат. Или пък обратното – имат места в центъра на реда, но за сметка на това идват последни и с наслада вдигат един по един като пионки зрителите, разположили се вече удобно на седалките си. Та затова е добре да припомня, че когато мястото ви е на края на реда, добре е да почакате останалите да влязат и тогава вие да седнете, за да избегнете онова „Извинете – моля – извинете – моля…“.

Следва още един деликатен момент – как точно е добре да минете през настанилите се хора до мястото си, ако то е навътре на реда и ви се налага да вдигнете поне десет човека? Най-често срещаната грешка е, че кой знае защо хората смятат, че е редно да преминат пред и без това вече притеснените хора, отърквайки задните си части в тях. Да не говорим, че някои от тях изобщо не си правят труда и да се извинят. Така побутвайки ви със задник, те се изсулват до мястото си и се пльосват на стола, като че са изкачили планина. Доброто възпитание изисква да се промъкнете до мястото си, след като се извините на всеки изправил се специално за вас поотделно. Това се прави с лице обърнато към хората и глава леко встрани, за да се избегне дишането лице в лице, което за никого не е приятно.

Мястото на дамската чанта, когато сме на театър, не е на съседния стол, освен ако салонът не е толкова празен, че да го позволява. Иначе чантата трябва да стои отстрани на седалката, допряна до подлакътниците. Ако така не ви е удобно, можете да я сложите под стола. Лично аз предпочитам този вариант, защото е много по-приятно да не ме притиска в кръста и без това възголямата ми чанта.

По време на антракта, ако има такъв, кавалерът, също ако има такъв, би следвало да предложи на дамата си нещо за пиене или хапване. Негова е задачата и да се погрижи да го достави, ако тя прояви някакво желание. „Стой на реда, докато пикам!“ не е проява на кавалерство. Ако дамата иска да посети определеното място, “ за да си оправи грима“, редно е неговият кавалер да я изчака пред вратата. Е, разбира се, ако сме го пратили да се реди на опашката на театралното кафене, нека си стои там – все ще го намерим.

В края на спектакъла у нас се появи традиция да се аплодира един път от място, а после – в изправено състояние. Преди години на крака се ставаше само за най-добрите  и впечатляващи спектакли или изпълнения. Сега не е така и хубаво, не хубаво, цялата зала рипва да аплодира на крака случилото се на сцената. Дори и да не споделяте ентусиазма на останалите, когато те всички станат, добре е да станете и вие. Що се отнася до напускането на спектакъл преди той да е свършил, мога да кажа много. Ще се огранича да споделя само, че например в Холандия никога и никой не напуска театралната зала (на националните големи театри, де), защото това се счита за супер неучтиво спрямо труда на актьора. Ако обаче у нас ви се наложи да напуснете или пък наистина никак не можете да издържите повече, поне го направете тихо и в момент, когато на сцената се случва нещо шумно.

Знам, че не го правите, но да припомня, че театърът не е кино и вафлите, пуканките, питиетата и включените мобилни телефони, са абсолютно забранени. На сцената има живи хора, които, докато ние се забавляваме, работят и техният труд изисква нашето уважение. Най-малко.

На тръгване от театъра започва поредното бутане за палтата. Понякога имам чувството, че има нещо като промоция – „Първите двайсет си избират палтата, които им харесват!“ – и затова най-амбициозните очакват именно този момент от самото начало на спектакъла. Оставете ги да се борят – така и никога никой няма да вземе вашето палто, така че можете спокойно да си поговорите за театъра, политиката, къде да хапнете, времето или задачите за утре и чак след това спокойно да се облечете.

Всички тези театрални мисли ме сполетяха, когато на предпоследното представление, на което бях, сякаш напук, ми се случи всичко, за което пише по-горе, в най-лошия вариант.

Приятно гледане!

Tags:

Искам да задам един въпрос на тези, които обличат българските водещи на сутрешни блокове. И този въпрос ще е ЗАЩО БЕЕЕЕ? Защо обличате хората в най-безумните дрехи на света, които не само, че не стоят добре на клетите хорица, но и ги правят да изглеждат смешни? Защо каквото и да изберете и да го поставите върху познатите тела от екрана, то започва да изглежда евтино, грозно и кич? Защо и как така всички тези дрехи са сякаш подбрани от магазин за втора употреба на дрехи, носени през седемдесетте в някою скучен германски град с универсален магазин и бирария в центъра? Защо вместо да са секси, водещите в телевизиите са като пенсионери на деветомайски купон?

Първенството  в негласното състезание по унизително обличане на журналистите от екрана водят стилистите на „Тази сутрин“ – сутрешният блок на bTV. Понякога направо се чудя откъде в днешно време може да се намери тревно зелено поло, което да се комбинира с нещо като сако, но без ръкави. Карирано, в бежово кафявата гама. Ето с такова „ансамбълче“ беше издокарана наскоро водещата журналистката Ани Цолова. Стилистите на сутрешния блок на тази иначе така реномирана телевизия вероятно не могат да мислят трезво в ранните часове на деня, но техните „стилни“ предложения обикновено не излизат от стилистиката „любимата учителка по литература от езиковата гимназия в Ловеч“… например. Горката Ани Цолова е принудена да пристяга сравнително пищната си женска фигура в някакви елеци, презрамки, кръстосващи се жилетки, ризи с бебе якички, сукмани и подобни клети дрехи, които направо я правят смешна. В същото време колегата й Виктор е докаран от стилистите в комбинации от типа „абитуриент“, в които преобладават розово лилавите нюанси и леко лъскавите елементи по вратовръзките.

Тази сутрин попаднах на финала на „Тази сутрин“, когато Ани Цолова скокна изплашена от присъствието на някакъв австралийски таралеж (огромно животно с дъъълги бодливоподобни косми) и така успяхме да видим и бежовите й спортни панталони, гарнирани с масленозеленото поло и въпросното карирано елече. Честно казано, приличаше повече на лесничей, отколкото на хубава жена, затова пък Виктор беше решен в розовата гама с умопомрачителна вратовръзка в пембено…

Страховито е положението и с новинарите. Мариана Векилска например винаги е в костюмчета за директорки на начални училища – два номера по-малко сакенце, пола до средата на коляното и от всичко това извира пристегната плът. Цветовете отвово са „свежи“ – червено, жълто, светло синьо…

Като превключих на Нова ттелевизия, попаднах на Гала и снопове стърчащи пера, пристегнати корсети, нечовешки големи китки и какво ли още не. Направо може да ти стане неудобно да гледаш. Не стига това, но често в това предаване се появяват и стилистки, които на своя ред в ефир започват да мятат по себе си купища шалове, шапки, аксесоари и чудеса, които би трябвало да са номер едно в трендовете за момента. Така заприличват на избягали от лудницата маниачки, които слагат върху себе си всичко, което могат да поемат. Водещите на останалите рубрики също са с дрехи като за карнавал – дебеличките обикновено са в бонбонено розово, а останалите – с еполети, катарами, джунджурии и аксесоарчета тип Батман.

Не по-различно е положението в Националната телевизия, където в новините е пълно с хора с лошо поддържани зъби, които са облечени в нещо като драперии за маса, а костюмите на мъжете са в стила „покойният е бил по-едър…“ – никога не са по мярка и винаги стоят износени.

Любими обаче си остават за мен момичетата от прогнозата за времето на Нова телевизия. Вероятно има някаква негласна политика те предимно да се явяват в панталони, които са така стегнати около бедрата им, че откровено следват формите на задниците им и женските им полови подробности. На всичкото отгоре костюмчетата често са лъскави, с ципчета и пробляскващи метални джаджи.

От години все се надявам да видя поне един добре ушит и по мярка костюм на журналист от мъжки пол в българския ефир. Истината е обаче, че на Юксел Кадриев още не могат да му съберат мускулите в подходящ ръкав и всичките му костюми са нагънати на най-невероятни места, а вратовръзките му имат изключително незабалежителен характер. В Канал 1 пък мъжете новинари приличат на второкурсници в техникум по двигатели с вътрешно горене и какъвто и костюм да носят, той им стои като ученическа униформа.

Мисля си, че щеше да бъде добре, ако за тези хора, чийто тела и физиономии гледаме ежедневно, можеха да бъдат обличани от хора, на които наистина им пука как изглеждат.

Tags:
ное-10-2010

(Анти)стилът на Обамови

Posted by Maria Kassimova under Издънки

Бели чорапи, шамии и погрешни здрависвания

Барак и Мишел Обама се разхождат в Белия дом, хванати за ръце. Барак и Мишел Обама се качват на президентския самолет, тя е облечена в нежна сивобяла рокля, а той я докосва по лакътя, за да я подкрепи при изкачването на стъпалата. Барак и Мишел Обама в малки жестове, уловени мигове и разменени погледи. Типични герои от едно съвременно риалити.

Че Президентът на Щатите и неговата Първа дама са под обстрела на клюката и нездравия интерес е ясно. Ясно е обаче, че от висотата на тази позиция етикетът и приетите норми и кодове трябва да се спазват. В противен случай могат да доведат до политически скандали и ужасно неприятни исторически грешки.

И така, след като си позволи да гушне Кралицата Майка на Великобритания в нещо като топъл изблик на съчувствие  в стил „младата жена се грижи за миловидното бабе“, Мишел не седна да си научи уроците по етикет. И по-точно онази част, която най-много я касае – кой, на кого, какво и как казва, подава или приема.

Новият гаф беше сътворен вчера, когато при среща на високо ниво при посещението на Барак Обама в Индонезия, Първата дама подаде ръка за поздрав и се здрависа с министър Тифатул Сембиринг. Нищо кой знае какво, ако въпросният министър не беше ревностен мюсюлманин.  Според неговата религия мъже могат да докосват само жените от собственото си семейство и в никакъв случай „чужди“ жени, пък били те и Първи дами на Америка.

От гледна точка на етикета обаче нещата не са съвсем ясни. Първо, да, страната е мюсюлманска и там мъжът е на първа позиция. От друга страна обаче гостите – семейство Обама – са изключително високопоставени и, идвайки на гости, те би следвало да уважават религията и обичаите на своите домакини, но да не потъпкват своите. В този смисъл г-жа Обама не е длъжна например да си слага кърпа на главата, както постъпи тя днес, за да влезе в джамия, но пък един такъв жест има висока дипломатическа стойност. Чрез него тя показва недсвусмислено уважението и респекта си към религията на своите домакини.

В Европа и Северна Америка, където социалният и бизнес етикети се създават и следват, ръкуването на Първата дама с когото и да е (освен с кралските особи, където не е допустимо тялото им да бъде докосвано) би се приело за съвсем нормален израз на добри чувства и би било гордост. За клетия митистър мюсюлманин това обаче е сериозен проблем. Затова и веднага след „инцидента“ той седнал зад компютъра и се заобяснявал в Туитър как всъщност тя му подала ръка и понеже била много близко до него, то просто нямало как да не се докоснат. И в известен смисъл, той се бил почувствал притиснат от  Първата дама на Америка да си подаде ръката. Да, но камерите са заснели нещо съвсем различно – Мишел Обама подава ръка, но в същото време министър Сембиринг я обхваща не с една, а с двете си ръце и се здрависва с щастливо изражение на лицето. Според езика на жестовете двойното прихващане на ръката, подадена за поздрав, е израз на особено топли чувства, подкрепа и откритост. Няма съмнение, че индонезийският държавник е изразил именно това. И щеше да бъде много по-коректно политически, ако беше обяснил „гафа“ с желанието си да изрази гостоприемство към съпругата на американския президент.

От своя страна Мишел Обама е можело да постъпи разумно и да следва правилата на страната домакин, като не подава ръка на мюсюлмани мъже. Следвайки европейския и американски етикет обаче като високопоставена дама сред мъже тя е тази, която трябва първа да подаде ръка в израз на желанието си да осъществи контакт. Не би подала първа ръката си само пред друга дама, която стои по-високо в йерархията от самата нея или е по-възрастна. Като случая с Английската кралица Майка, пред която подаването на ръка за ръкостискане би била груба грешка на поведението и нормите.

За да затихнат малко коментарите около тази прословута размяна на ръкостискания с не-когото-трябва, First Lady се забради, за да влезе в джамия. И както казах, тя не е длъжна да го прави, но пък жестът й бе изтълкуван като позитивен знак за респект към домакините.

Що се отнася до американския президент няма да пропусна да отбележа грубата грешка в неговия аутфит – белите чорапи на черния костюм… Ох!

В света на добрия стил няма нормален официален костюм, който да се носи с бели чорапи. Те могат да бъдат обличани само за спорт, съответно тенис, голф, крикет, боулинг и т.н. Белият костюм, разбира се, също предполага бели чорапи, но с него случаят е деликатен, защото бял костюм не може да се носи при всички обстоятелства. И, честно казано, не стои на всеки. В този смисъл, като държавен глава на височайше посещение Барак Обама просто няма как да бъде облечен в нещо различно от делови строг тъмен костюм, освен ако не реши да демонстрира еднозначно добрата си воля и не облече традиционна дреха на страната, в която гостува. Това обаче е въпрос на имиджмейкърство, политика, пиар и какво ли още не.

Но бели чорапи на тъмен костюм….

Това е като мед на варено яйце, като Шанел от „Илиенци“, като уиски със салата или ракия със сладолед. Много ми се ще да коментирам и обувките, „приютили“ белите чорапки, но това би ми отнело още един час писане, а на вас – поне половин час четене. Но това е принцип, който не бива да се нарушава – белият чорап на тъмен официален костюм си е жива грозна гледка.

Tags: