online poker

Archive for the ‘Пеперуди в главата’ Category

окт-15-2012

Борът на моята тайна *

Posted by Maria Kassimova under Пеперуди в главата

Той е висок метър и деветдесет и две. Аз нямам метър и шейсет. Той е в десети клас на Френската гимназия, аз – в девети на кварталното училище. Ходим заедно на театрален кръжок в Двореца на пионерите. Един до друг сме като Крачун и Малчо. Годината е 1984-та и Джордж Майкъл точно е изпял Careless Wisper. Паднала съм си по Аспарух от лятото, след като на една от репетициите артистично е хвърлил в скута ми току-що откъснат червен трендафил. След това, съвсем по тийнейджърски, не ми е обръщал внимание, а аз съм хлипала в стаята си и съм превъртала касетката с въпросното парче стотици пъти.

И ето го денят!

След три месеца момински трепети, писане на писма и едно направо унизително за мен обяснение от страна на Аспарух ( “виж кво, ъъъ… като няма химия и тръпка, нещата няма да станат…”), точно той ме кани на среща. Навън е сибирски студ, има сняг до колене, а ние пием чай каркаде в сладкарница “Роза”. Аз съм онемяла от щастие и се опитвам да съм съвършена. Той е притеснен, остроумничи глупаво и се опитва да ми пипне ръката. След час вече сме в автобуса към къщи. Аспарух ме изпраща, хората наоколо се тъпчат един в друг, а ние се възползваме от това, за да се гушнем. Иска ми се автобусът да отпраши например за Бургас, за да мога ей така да си стоя в огромните лапи на моето “гадже” с часове. Отпускам се щастлива…

И точно тогава!

Леко тревожно къркорене се чува откъм стомаха ми. Двигателят на 94 трака нечовешки и,  слава Богу, Аспарух не чува моя стомашен зов. Или поне добре се преструва. За по-малко от минута обаче къркоренето се усилва и довлича със себе си остра болка. Капчици пот започват да избиват по челото ми, защото усещам, че кризата е близо. Непоносимо ми се ходи до тоалетната. Разстоянието от спирката на Пионерския дворец (днес Семинарията) и тази на гара Пионер ми се струва като това от София до Бургас. Хващат ни всички червени светофари, търбуха на 94 се тресе притеснително за надигащия се бунт в отделителната ми система, а аз съм готова да умра на място. На левия завой точно преди спирката усещам, че положението излиза извън контрол и няма да успея да си стигна до вкъщи… ненаакана. Смотавам нещо като обяснение и измъквам Аспарухчо на голата спирка сред гората на Ловния парк. Вратите на рейса се затварят, а аз прелитам над храсти и треви, устремена към първото малко по-високо борче, зад което да скрия себе си и моята диария. Събличам с едно движение всичко от кръста надолу и клякам в снега. Бялото ми дупе лъсва в тъмнината. Кашлям артистично, за да приглуша звуците на природата в мен. Иззад борчето виждам исполинското тяло на Аспарухчо да стърчи самотно и безпомощно и се моля поне да е с гръб към мен, за да не става свидетел на унижението ми. Всъщност всичко приключва за по-малко от минута и огромното облекчение, че все пак не се надрисках на първата си среща, надделява. Въздъхвам и събирам сили да изляза от скривалището си и да посрещна с достойнство реалността. А тя отчаяно крещи в душата ми, че цялата ми претенция за съвършенство и перфектност се е превъплътила в едно спонтанно появило се произведение на отделителната ми система… СРАААААм!

В интерес на истината тази дрислива първа среща някак отпусна нещата. С Аспарухчо бяхме заедно четири години, и двамата правихме един с друг секс за първи път и във времето споделихме доста подобни “неудобни” моменти. Съвсем скоро съдбата ми се реваншира, като един ден новият ми любим се появи с огромен “жираф” в носа. Не ми беше удобно да му кажа, а той го беше видял едва като се прибрал вкъщи след тричасовата ни среща. Призна си година по-късно, когато вече така и така връзката ни беше стигнала онази точка на интимност, в която съвместното пръцкане си е част от играта. Днес живее в Канада с жена си двете си деца, а аз всеки ден хвърлям по едно око на моето борче, докато минавам покрай него с колата си. Пораснало е голямо и хубаво. Колкото и да е странно, изпитвам някакъв вид гордост за доброто му състояние. То най-добре знае защо.

*Текстът беше публикуван в списание Amica.



Tags:
фев-29-2012

Доверие ООД

Posted by Maria Kassimova under Пеперуди в главата

За онзи драматичен момент, когато спираме да вярваме в Дядо Коледа, но се доверяваме на променените приказки

Много добре си спомням кога загубих за първи път безрезервното си доверие към някого. Бях на около седем години, беше вечерта на Нова година и трескаво щъках из панелния ни хол в очакване на Дядо Мраз. Майка ми и баща ми подклаждаха напрежението с разни дразнещи въпросчета като “Хм, дали ще дойде тази година?”, “Да не би да се е объркал нещо…?!”, а аз мислено преговарях всичките си бели през годината и се надявах да не са били пък чак толкова много, че да ме лишат от присъствието на дядото в червения костюм. И в един светъл момент на вратата настойчиво се позвъни! Скокнах, сърцето ми биеше като будилник в малкия ми детски гръден кош, и отворих вратата. Дядо Мраз беше там цял целеничък – с белите мустаци, с яркочервения кожух, с лъскавия жезъл и торбата с подаръци и… с обувките на чичо Ликов от седмия етаж! Разпознах ги веднага, защото играех с дъщеря му и всеки ден ги виждах подредени в антрето им. Пък и беше време, когато хората имаха по един чифт обувки за сезона. Неговите бяха черни, малко смачкани, с връзки и оранжев декоративен конец. Някак не ми се върза Дядо Мраз, който идва от Лапландия, да има точно същите обувки като на чичо Ликов. Така в сърцето ми съвсем спонтанно, но сигурно се загнезди огромно съмнение не толкова в съществуването на добрия старец, колкото в откровеността на моите родители. Всъщност нямах съмнение, че има Дядо Мраз, но бях сигурна, че този, който дойде у нас, е самозванец и, което беше най-лошото, моите родители знаеха това.

Директно и завинаги стигнах до един от най-важните изводи в живота на човека – че не на всеки и не на всяка цена можеш да вярваш. Респективно – да се доверяваш.

Дисекция на доверието

След голямата лъжа за Дядо Мраз трябваше през годините да свикна с още “не-истини” или “не-точно-истини”, изречени или неопровергани от родителите ми. За странния шум на търкащи се един в друг чаршафи, който идваше понякога откъм спалнята им, за някакво си птиче, което уж ме наблюдавало и казвало какви ги върша, за мистичното изчезване завинаги на дядо ми в Америка, последвано от черни лентички по реверите на мама и татко… Днес, от позицията на възрастен и родител, знам, че малките изменения или премълчавания на истината не винаги са подкопаване на доверието. Но когато си дете, тези малки родителски лавирания ти дават един наистина прост и много важен урок – нещата не винаги са такива, каквито са. С появата на съмнението, започват да идват въпросите. А когато си задаваш въпроси, търсиш отговори. И не е важно винаги да ги намираш – смисълът е повече в лутането и в приемането на алтернативи.

Всъщност доверието е необясним феномен. То не почива на някакво конкретно знание, а е абсолютно безпочвена надежда, че нещо ще се случи по точно определен от нас сценарий или събитията ще доведат до съвсем ясна и очаквана реакция у другите. Тази надежда има много лица – в моята глава изглежда по един начин, а в тази на човека, на когото се доверявам – по съвсем друг. Доверието е проекция на нашите лични очаквания и почива единствено и само на нашия съвсем мъничък и конкретен житейски опит. Циганчето, което проси на улицата, няма да се довери на приближаващия го полицай, а ще търти да бяга, щом го види. Лелката, която току-що е установила, че портфейлът с пенсията й е изчезнал, точно обратното – ще се метне на врата на първия униформен, за да потърси защита. Според психолозите се доверяваме на някого най-често по външни признаци. Вярваме например повече на човек с бяла коса, защото според опита си дешифрираме това като признак на мъдрост и житейска история. Предпочитаме да доверим бизнес идеите си на хора в костюми, за здравето си разчитаме на бели престилки, спонтанно споделяме тайните си предимно на закръглени хора, без за това да има рационална причина. Някъде подсъзнателно в пълния човек не виждаме заплаха и затова сме склонни да му се доверим повече, отколкото на кльощавия. Спомнете си само колко често ви се е случвало да сте абсолютно убедени, че еди кой си няма да ви предаде или няма да издаде тайната ви, а после се е случвало точно обратното. Доверили сте му се, защото го познавате от дете, защото имате представа от живота му или смятате, че познавате “този тип хора”. Впоследствие се оказва обаче, че нищо и никого не познавате. Глътвате горчивия хап на предателството и уж си правите изводите за следващия път. А когато той дойде, постъпвате точно по същия начин. Това е така, защото доверието е пряко свързано с вярата ни. И докато вярата е необоснована сигурност, че нещо много абстрактно съществува по свои закони, които не познаваме, но точно затова сме сигурни, че мистично работят, то доверието е същата сигурност, обаче за нещо много по-конкретно. Смятаме, че познаваме законите на действие на тези конкретни неща и винаги сме категорични – “той никога няма да постъпи така”, “тя това не може да го каже”, “сестра ми никога няма да ме предаде”… От безрезервното доверие, което даваме на близките си, преминаваме и в принципно доверяване към институциите – вярваме на правосъдието, вярваме на министерствата, на телевизията, на жълтата преса, на слуховете, дори на сайтовете за изкривени новини.

На никого не вярвам!

Дайте си сметка колко стотици пъти сте си казвали точно това. И колко пъти сте се доверявали въпреки всичко. Сега се успокойте и не се ядосвайте на себе си, защото ако не се доверявате, рискувате да се превърнете в един истински досаден мърморко. Така и така доверието има необясними механизми на действие. Изчислено е, че процентно най-силно се доверяваме на родителите си и на партньорите си в живота. Всички знаем обаче, че именно тях послъгваме най-често. А след като ние им спестяваме истината, защо непременно трябва да си мислим, че те никога не го правят спрямо нас? Като едно от най-големите предателства в живота си хората оценяват изневярата на любим човек. И въпреки това, когато любовта се окаже отново наоколо, сме склонни да се доверяваме на новия човек напълно. Най-често не вярваме в себе си. Претендираме, че се познаваме, но сме изненадани от собственото си поведение или реакция и искаме непрекъснато да сме адмирирани и да се самоусъвършенстваме. И тъй като ни се налага да живеем със себе си постоянно и завинаги, трябва и някак да си простим. Правим го, като прехвърляме отговорността за действията си и съответно доверието си към други хора, институции, или абстрактни неща като бог и съдба. Казваме, че вярваме в: доброто начало и в добрия край; в това, че всеки си получава заслуженото; в справедлиността и равновесието; в това, че няма ненаказано добро; в силата на духа и убиващата го действителност; в майчиния инстинкт и неведомите пътища божии. Пълни противоположности. Всъщност вярваме в красиви думи и измислици, защото имаме нужда. Обръщаме се към бог тогава, когато сме се провалили във всички други пътеки. Разчитаме на нерационалното, когато рациото вече не може да ни даде устойчиви структури и сигурни твърдения.

Доверие ООД

Като изпишете думата доверие в интернет, ще останете изненадани колко много организации, банки, фирми и какви ли още не групи от хора я използват за свое име. На тях се доверяваме една идея повече дори само заради присъствието на самата дума. Механизмът е точно същият, когато избираме например коя от две сватбени агенции да се погрижи за собственото ни бракосъчетание. Сигурна съм, че повечето хора ще изберат тази, която се казва примерно “Любов завинаги” пред някоя с име “Разум” или “Мираж”. Смятаме, че сме се научили да отличаваме лъжливите послания, но сме първите, които ще си купят хапчета за отслабване с маракуя, само защото някоя кръшна девойка ще ни обещава от екрана, че за месец ще свалим десет килограма. Гледайки със съмнение на живота наоколо, вярваме на политиците си, на прогнозите на врачки, на магии, на екстрасенси, на работодатели и фалшиви приятели. Вярваме на илюзии, защото ни харесва магията и усещането, че доброто съществува и ние сме част от него, затова го заслужаваме. Правим го, защото по човешки имаме нужда от добри финали на собствените си приказки. Кой не обича хепи енди?

Изкривеният край на една приказка

Майка ми ми четеше “Малката кибритопродавачка” в една зимна нощ преди да заспя. Когато стигна до края и малката кибритопродавачка (така и никога не разбрах името й…) умря в студа сред изгорели клечици кибрит, аз неутешимо ревнах. Майка ми се опита да ме успокои, говореше ми как момиченцето хубаво си било отишло на небето при баба си и всичко се наредило, но аз вече захласнато хълцах от плач. Тогава майка ми взе една химикалка и буквално дописа приказката върху последната бяла страница на книжката. Така моята версия на “Малката кибритопродавачка” завършваше с “…тя обаче не била умряла! Събудила се в топлото си легълце от аромата на прясно изпечени кифлички, които баба й и майка й й донесли в леглото. Живеела в истински палат със своите родители, баба и дядо и цялата история била само лош сън, който никога, никога, никога нямало да се сбъдне!…” Трите “никога” бяха написани по мое настояване, защото знаех, че магичните неща се повтарят по три пъти, за да работят. Щом мама промени края на приказката, аз спокойно заспах, упоена от доверието си в добрия край и силата на моята майка да оправя нещата. Така и до днес не се научих да не вярвам винаги, когато някой пренапише фактите както намери за добре. Някои го наричат наивност, други – балъщина. Аз предпочитам да го наричам духовно оцеляване.

Tags:

Пффффф…. Вратата на вагончето се отваря и французите се подреждат в редица, за да влязат в мотрисата. Усещам зад гърба си някаква необяснимо притеснителна енергия, но го отдавам на факта, че съм чужденка и това ми личи по начина на оглеждане. Избутват ме навътре и пъргавите сядат с шум на седалките. Пляс-пляссс-пляссс… четири пъти, докато се запълнят местата. Стоя изправена пред тях като на сцена, тихинко се държа за металната тръба и се поклащам в ритъма на тръгване и спиране. Гледам напред, защото си знам урока, че в метро не се вглеждаш в очите на хората.

“Всички долу! Всички трябва да видят, че сме на площада!…Та-та-тааа-тааааа…” Момчето вляво от мен изкрещява това на френски и трескаво го повтаря със засилваща се интонация. Мога да си позволя да го огледам само с периферното си зрение, защото всички така правят. Има скъпи слушалки на ушите си и първо си помислям, че слуша някаква музика или радио и си реагира, като че е сам. Изглежда почти красив – трябва да е висок, защото колената му едва са се нагънали, за да поберат краката му в пространството между металната тръба и седалката. Къса коса, подстригана скоро и равномерно отвсякъде. Трескави тъмни очи, леко матова кожа и изписана като на рисунка на ваза уста. Добре облечен, обувките лъснати, а дънките – без никаква дупка, драскотина или разбридан шев. Държи ръцете си сплетени в пръстите само, докато не говори. Когато го напъва да се изкаже, вдига дясната си ръка с показалец нагоре и го размахва.

Френското общество наоколо не реагира по никакъв начин на виковете му. Едва забележимо го поглеждат с последния милиметър око откъм външната страна, а с останалото разсеяно наблюдават някакви важни неща извън себе си. Правя като тях. Празно гледам пред себе си, държа си тръбата с две ръце и леко подсмърчам тръгналата да се стича вода от носа ми. Момчето млъква за секунди и пак започва с речите. Върти очите си наоколо и иска да ги опре в някаква видима причина да избухне. “Трябва да сме силни, да сме там. Сега! Всички – да не се страхуваме, да сме на площада, преди да са ни избили французите!…”

Момчето млъква, а жената до него изважда книга от чантата си и започва съсредоточено да я чете…уж. Мъжът пред мен има тик – мига активно през две секунди и примлясква с уста. Започва да го прави учестено. Мъж и жена китайци на съседната седалка си гледат айфоните и може би си говорят през тях, защото той се усмихва и натиска копче, а след секунда тя натиска копче и се усмихва. Може и да си говорят с трети човек, не става ясно. Точно зад гърба ми стои дебела чернокожа жена с пластмасова кофа, в която има някакъв неидентифициран от мен плод или зеленчук с тъмночервен цвят. Жената е с изкуствено кожено палто, шал, ръкавици и обувки балерини с отлепена подметка на левия крак на босо. Този със слушалките, дето си говори сам, се втренчва в посока към мен. “Скапаната ти изрусена глава не те прави повече французойка, отколкото си. Ние сме такива, каквито сме – араби, африканци… евреи сме, ето аз съм евреин. Аз съм евре-ин! Аз съм ев-ре-ин! Аааааааа! А ти, тъпа френска идиотко, каква си ма?! Откъде идваш с тая жълта коса, ма?! Искаш да ни избиеш всичките, нали?! Мечтаеш си за ни заколиш и да ни изядеш, а?…”

Ъъъъ… Имам някакво мъждукащо усещане, че аз съм в центъра на тази реч… Не смея да го погледна в лицето, но цялата ми кожа усеща лепкавите му реплики по себе си. Извръщам се , за да видя да не би да говори на жената с кофата, но се сещам, че тя не е руса. Никой наоколо не реагира. Никой. Анази чете книгата, китайците си чатят през айфоните, а мъжът не мига нито повече, нито по-малко. Няма обърнали се към нас пътници от целия вагон. Ръцете ми започват да стискат още по-силно желязната тръба, а съзнанието ми се опитва да ме направи невидима. Хмъ-хмъъъъъхммммм… ла-лааааа… Оглеждам се невъзмутимо наоколо. “Какво се озърташ, гнусна бяла гадино?! Ще дойдат нашите и ще ти изядат очите, а за мен ще остане сърцето, въшко! Познах те, познах те от снимката, ти си оная, дето ще ни предаде! Ле-лееее, само като стана да те размажа…”

Няма съмнение – шизофреникът говори на мен. Адски го дразня с всичко, което съм. Черните ми дрехи, изрусената коса, погледът… От ярост кракът му започва да подскача нагоре-надолу, а на мен ми се струва, че ей сега ще рипне от седалката и докато тя каже пляс, за да се затвори, той ще ме е затрил. Страх ме е. Всъщност започва много да ме е страх. За секунди прехвърлям всички възможни свои реакции. Да му кажа нещо на български? Нееее, ще помислиу че е някакъв магьоснически език, с който го подчинявам. Да му обясня на френски, че не съм французойка? И това не – може да го подразни повече или да реши, че като специална френска агентка “обработвам” хората. Да се обърна за помощ към хората наоколо? Май това е единственото, което със сигурност изобщо няма да проработи. Човеците около нас така са се отдали на старанието си да са извън тази история, че наистина имам усещането как с шизофреника сме на самотен остров, той е смъртно гладен, а аза съм единственото нещо, което може да го нахрани наоколо. Много ме е страх. Моят враг още повече се ядосва на присъствието ми и вече двете му колена подскачат, докато той ме псува по най-каруцарския френски начин. Чувството ми за самосъхранение май се активира самичко и двете ми малки краченца тръгват в посока към другата врата на мотрисата. Хората ме гледат с крайните милиметри от очите си, но лицата им са си същите – пластмасови. Хващам се на другата тръба, докато Шизи крещи зад мен да си разкара задника оттам и да се махам, защото ей сега ще стане и ще ме нареже на дребни парчета. Крещи силно, размахва двете си ръце и скандира. Вътрешно си повтарям, че съм в стъклен балон и нищо не чувам, само виждам как един човек ожесточено ръкомаха към мен. Французите гледат през прозорците на метрото издрасканите с тъжни графити стени на тунелите. Върху лицата има са изписани битовите им сюжети и стига да нямаш залепен за себе си шизофреник, можеш дълго да стоиш и да разчиташ историите наоколо. Вместо да сляда на първата спирка, решавам да демонстрирам сила в ситуацията и оставам. Новата вълна влизащи във вагончето притихва, когато се сблъсква с анти-Мариевата реч на моя шизофреник, но много бързо се ориентира в ситуацията и започва да я наблюдава по онзи ъгловат начин. Драматургичното отношение между мен и лудото момче със слушалките е надвиснала над цялата публика в мотрисата и кулминацията някак от само себе си се очаква. В този момент твърдо решавам, че слизам на другата спирка и се прехвърлям в съседното вагонче и мислено си скубя косата защо не го направих още при първото отваряне на вратите. Времето до другата спирка ми се вижда ужасно дълго. Това тъпо метро започва да се движи с десет километра в час, а тласкането от тръгни-спри е като помпане на напрежението. Шизи не ме изпуска от поглед. Аз не си изпускам погледа. Ръката ми е побеляла на тръбата, русата ми коса се е изправила по войнишки надолу, хората наоколо са се подредили като театрална завеса, която никога и при никакви обстоятелства няма да се спусне. Спектакълът върви с пълна сила, няма антракт, няма почивка. Очите на шизофреника ме порят през тялото и вече имам чувството, че знае всичко за мен и това не му харесва. Опитвам се да изглеждам някак симпатична и добричка по принцип. С бялото на окото си виждам как отстрани на очните му ябълки има две подутини. Приличат на огромни неродени пъпки, но въображението ми веднага ги трансформира в зараждащи се биологични изроди, които ей сега ще избликнат от кожата му и ще ме залеят с вонящата си плът. Вената на челото му пулсира в ритъм с двете колена. Стъпалата му ми се виждат някъде към 50-ти 55-ти номер. Сигурна съм, че като се изправи, от него ще излезе някакъв получовек получудовище, което ще обеме пространството на вагона, после на цялото влакче, след това на тунелите, станциите, подлезите… После ще излезе навън като топяща се лава от месо и лошотия и ще гълта и руши, докато крещи лозунги. В това време французите ще продължават да четат комикси по спирките, да носят заметнати шалчета на вратовете си и да се оплакват от другите хора. Черните жени ще разнасят насам-натам неизяснените си кофи с неидентифицирани стоки вътре, а китайците ще си комуникират през телефоните, за да си ги пробват. Всички те заедно ще наблюдават света с най-крайните милиметри на очите си и така ще ги изкривят, че главите ще ги болят. От болката ще вият по улиците, и този вой ще се превърне във фон на неспиращите речи на шизофреничната лава на моя враг. А мен може би ще ме намерят след две хиляди години, вкопчена в металната тръба на метрото, с уплашено изражение, което ще се е съхранило през вековете. По останките от трупа ми ще направят извод, че лава ме е застигнала неочаквано. Ще се зарадват много на парчетата руса коса, останали по главата ми и ще я изследват години за следи от пожари. Накрая налудничав учен ще открие метод, според който ще могат да извадят от ухото ми последните чути думи. Така ще открият “записите” на френски и ще направят извод, че съм представител на един от два враждуващи рода, чиято омраза е породила избухване на вулкан в сърцето на Париж. Няма да открият нещото, което е изрекло думите, но ще свържат смисъла им с новините от нашето време и ще ме обявят примерно за роднина на Саркози, отвлечена от шофьор на влакче в метрото и публично унищожена чрез силата на думите и предизвиканото от тях природно бедствие. След това внимателно ще ме отстранят от натрупаната наоколо земна маса от разпаднали се примигващи с очите си французи и чатещи азиатци, ще ме поставят при специална температура в прозрачен саркофаг и ще ми сложат табелка, на която ще пише нещо като “Парижанка от 21 век, отвлечена в метро, убита от словесен вулкан някъде около края на технологичната ера.” За да ме видят, хората ще плащат вход, а журналистите ще влизат с безплатни карти. По прозрачния саркофаг ще има следи от лепкави пръстчета на деца от бъдещето, които ще ядат чипс от най-ново време. Никой няма да говори вече за шизофрения, защото тя ще е приета като нормално състояние на духа, с което тялото свиква още в детска възраст. Всеки човек от това време ще има по два или повече паспорти в зависимост от личностите на които се раздвоява, разтроява и така нататък. В тзи смисъл населението на земята ще е тройно по-голямо, но пък ще се живее много по-интересно. Моята праисторическа особа, заедно с металната тръба от мотрисата, ще бъде показвана и като една от последните моноперсони – личност, в която едно тяло се обитава само и единствено от една душа. Моноперсоналността ми ще е описана в учебниците и някои автори ще се карат дали съм била последната моноперсона на своето време или напротив – все още сме били няколко, но сме предпочитали никой да не знае за нашата моноперсоналност, за да си живеем спокойно. Нощно време, когато музеят е затворен, ако имам останали поне мъничко разсъдителни мозъчни клетки, вероятно ще се моля за прости неща – някой да ми помогне да изпусна най-после тази тръба, да си откопчая ръцете от нея и просто да хукна напред, извън вратата. Дори и само за да се кача на следващия вагон.

Точно тогава вратата се отваря. La Muette. Така пише на спирката и аз го прочитам буква по буква. Бавно, със скърцане отварям пръстите си, отлепям се от металната студена тръба и политам напред извън вратата. Зад гърба си чувам “Разкарай се, изчезни, махни си задника оттука, тъпа кучко проклета….!”, но вече не разбирам тези думи. Пропускам отворената врата на следващия вагон, защото отвътре всички ми изглеждат високи с големи номера на обувките, късо подстригани, със слушалки и малки подутини около очите. Мервам стълби нагоре и хуквам да ги изкачвам две по две. Блъскам вратата, на която пише Sortie и излазвам през дупката. Дребните френски капки дъждец се строполясват върху лицето ми и започват да го мокрят усърдно. Не отварям чадъра си от страх да не послужи като антена за Шизи, който да ме намери чрез слушалките си. Вървя по улицата и се разминавам с живи и пластмасови хора. Вече не ме е страх, само малко. Шизи продължава към Булонския лес. Има два варианта – или да е просто обикновен луд с номера си или някъде там, в храстите и изкопаните дупки под тях, да ги зареждат с нови личности… Здравословно е да си мисля първото. Свободна съм.

Tags:
яну-25-2011

Нискотарифна култура

Posted by Maria Kassimova under Пеперуди в главата

Един текст между Терминал 1 и летище Париж-Буве

Докато пиша този текст, едно момиче на предния ред се снима заедно с приятеля си. През една седалка отляво една дама с прегорена коса и поставен преди около месец лак във вид на оранжевеникави остатъци придремва, а в краката й стои едър сак, от който стърчат някакви храни. От време на време дамата бърка там и вади някакви парчета хляб, които изяжда с огромен апетит, гледайки през люка навън в облаците. Седалката ми е покрита с изкуствена кожа в неидентифициран лилавокафеникавонякакъв цвят. Самолетът смърди потресително на домашен свински сапун, евтин прах за пране, бира, вълна, пот, дъх и студ. Само от стюардесата лъха на нещо по-свежо, но пък за сметка на това тя минава доста рядко и предпочита да комуникира с пътниците през микрофона си. Той пък работи като уредба на оркестър, нает да свири вечер в централния ресторант да Костуринци – цъска, зъска, шуми и бумти и всичко, което се чува, са някакви стюардески вопли за “кишлорошни машки” и “исжшходти сза бпезобпаштношт”…

Всъщност, намирам се в самолет с нискотарифен полет до Париж, така че вината си е моя. Но и не само. Разликата с нормалното летене първо е в обкръжението наоколо. Деветдесет процента от хората в чакалнята на летището приличат на току-що изпъдени от работа чистачи на тоалетни. Куфарите и чантите им са затворени с прокъсани ципове и въжета. Една трета от жените носят чанти, на които с огромни букви пише Гучи. Една циганска тричленка, която в момента седи вдясно от мен, е облечена по последна гетомода – най-църният ром има чистобяла плетена на ръка жилетка с безброй орнаменти, колан и качулка. Другите двама до него, вероятно роднини, защото много си приличат, имат плетени синьобели шалове, на които пише Левски и подобни жилетки, но с малко по-малко орнаменти, а най-младият няма и качулка. Косите им лъщят нечовешки, сресани са на страничен път. Всичките седят на една тройна седалка и четат бордното списание (и такова има!) с един и същи чифт очила, които си предават един на друг. Все пак четат, де.

Точно зад тях е разположено двучленно семейство на средна възраст 55 години, което около десет минути не успя да разбере как точно се закопчават коланите. Накрая стюардесата с дидактичен тон обясни на клетите хора, че просто катарамата трябва да се обърне и нещата стават лесно. Трябваха им обаче още десет минути, за да убедят съпругата да се раздели с дамската си чанта, която стискаше като помакиня зестрата си на колене. След като я увериха, че в краката й сигурността даже е по-голяма, съпругата се остави на самолетните правила и дамската й чанта беше поставена под предната седалка. Сега я поглеждам – не отсъсва очи от нея.

Да разкажа обаче малко за летището. Наземните стюарди, които приемат багажа, са леко нервнички. Дразнят ги всички пътници, защото за повечето от тях това е първи или втори полет в живота и правилата хич не са им ясни. Затова на стюардите им се налага упоително да обясняват какво точно и защо се прави и нежно да преразказват правилата за чекиране. Правят го с онзи изнервен тон, с който говорим на възстарата си баба, когато трябва да я убеждаваме, че е хубаво да си пие хапчетата и че не е болна, въпреки че твърди обратното. В резултат на това начинаещите пътници така и нищо не разбират, но с поредица “Елате, върнете се, стойте, чакайте, не така, а така, нали ви обясних….” и други нещата в крайна сметка придобиват някакъв приличен за отлитане вид.

Отделен параграф трябва да се посвети на тоалетната на терминал 1 на софийската аерогара. Гара тук е точната дума, защото тоалетната прилича на тези на автогарата на село Мирковци, примерно. Разположена е в подземието на сградата, така че слизаш с все багажа, тътрузейки го до долу. Тоалетните са всичко на всичко две. Естествено, че няма закачалка, нито пък пирон както би казал Бай Ганьо, където да си закачиш я палто, я чанта. За сметка на това обаче вратата не само не се заключва, но не се и затваря. Лично аз прикрих процепа, през който дупето ми можеше да лъсне за чакащите като тиган на месечина, като закачих палтото си на отварящия се ръб на вратата, след което посредством сложна гимнастическа конфигурация, успях да придържам вратата притворена с ляв крак, а с десен да стоя стабилно в поза, която да не ми позволява да падна в тоалетната чиния. Не паднах, но пък беше невъзможно да избегна съприкосновението с влажната тоалетна чиния, защото тя е поставена толкова високо, че хора с моя скромен ръст от метър и шейсет нямат шанс да не допрат задниците си до нея. Иначе предназначеното да влезе в тоалетната отива на пода или още по-гадно – стича се по обувките и дрехите на пишкащата… Прекарах там около три минути, в които, разбира се, палтото ми падна на земята, повличайки дамската чанта, която бях закачила на дръжката на вратата. В желанието си да опазя имуществото си наруших баланса за дистанционно ползване на тоалетната, едва не паднах, а вратата широко се отвори, за да мога безпомощно да демонстритам некрасивата си поза на чакащите пред моята тоалетна. Какво да се прави, станахме си някак близки…

След като все пак се измъкнах от тоалетната, имах среща с мивката. Едната от общо двете не работеше, разбира се. Другата имаше изпочупени кранове, но все пак успях да пусна някаква вода, като впих и двете си ръце в топлата тръба и завъртях с все сила. Друг е въпросът, че после не можах да я спра. Като си намокрих ръцете, се озърнах за сапун. Дали изобщо е нужно да казвам, че няма такъв. Но предвидлива и справяща се с всички ситуации професионалистка хигиенистка се беше сетила да произведе сапунен разтвор и да го постави в малка бутилчица от минерална вода с капачка, която придърпваш нагоре и натискаш надолу, за да я затвориш. Самата тоалетна мирише на цигари и хора, които се къпат евентуално един път седмично. Огледало има, но две терти от него са облепени с лейкопласт, защото явно е било счупено. Сешоар няма, обаче има салфетки за избърсване на ръцете, кво се оплаквам и аз…

След тоалетната трябваше да се наредя на огромна опашка, защото пътниците по някаква тяхна си логика смятаха, че ако не се бутат, няма да ги качат в самолета. Изчаках тълпата да се зареди в автобусчето и се качих, разбира се, последна. После трябваше да се бутаме и в самолета, защото никоя няма фиксирани места и тълпата държи да седне веднага.

Разказвам всичко това не защото съм адски префърцунена и лоукост пътуването ми е под нивото. Разказвам го, защото смятам, че независимо за колко пари се возиш, имаш право на цивилизовани условия за пътуване. И че поне тоалетните можеха да са в нормален европейски вид на този терминал 1, който и без това е оставен да прилича точно на запустяла селска автогара. Да не забравя да кажа и че на този терминал не е възможно да пиеш нормално кафе или да прекараш половин един час в кафенето, защото то е оградено с червени полицейски ленти да не преминаваш. И кой знае защо си стои така, като че ли току-що някой някого е заклал на една от масите или самолет се е врязал в бара. Всъщност на терминала работи само едно магазинче за чипс, дъвки и вестиници, един офис на банка и каса на нискотарифната компания, на която плащаш за всяка мисъл, намерение или действие, което не си описал в резервацията си предварително.

Що се отнася до пътниците и техните навици, въпросът тук е генерален и се отнася до културата и самоуважението на нашата нация. Истина е, че роми с жилетки можеш да видиш на всяко летище, при това да пътуват по цял свят. Но на борда на нискотарифен полет имаш уникалния шанс да се срещнеш с цвета на българската мърлящина, простотия и далавера. И на всички ни е ясно, че именно на тези хора дължим и окаяното състояние на тоалетната на терминала, и смрадта на борда на самолета, и бутаницата за автобусчето, и лъвските скокове за места в самолета, и невежеството.

Мисля, че всяка телевизионна или радиоемесия новини в България трябва да започва и да свършва с един единствен апел към нацията. И той трябва да гласи “Изкъпете се! Сега!”.

Tags:
ное-24-2010

Казвам се

Posted by Maria Kassimova under Пеперуди в главата

Мириам се казва Ми-ри-ам. Кръстили я така, защото татко й искал да е мирна а майка й – да яде… Не, не е така. Татко й искал да е на майка му, която се казвала Марийка. Пък майка й на Мириам вярвала до последно, че ще е момче и в главата й се въртял един Михаил, Михаил… По онова време родителите на Мириам се водели за възрастна двойка, защото майка й забременяла на 29 години с първо дете, а баща й вече имал зад гърба си един няколкомесечен брак, заради който голям срам. Той бил на 34, когато майката на Мириам – сивооката Сева – се явила един ден пред него с две стиснати юмручета зад гърба. Хулиси се опитал да види какво крие тази ми ти Сева зад гърба си, но тя се виела като панделка на вятър и само повече се смеела, веселуша такава.

- Избери си единия юмрук! Ако в него има кестенче, ще се оженим! – така казала Сева и погледнала Хулиси косо в очите.

- Добре, ето този! – казал Хулиси и така го предавам, защото той до края на живота си не могъл да си спомни кой точно юмрук е посочил – левия или десния. Толкова бил объркан и влюбен, защото очите й сиви, косата й черна, мъничка една такава, бели зъби и все много знае…

Светнали сивите очи на Сева, извадила напред ръката си, помълчала половин секунда и рязко отворила юмрука. Вътре кестенче. Хусили се засмял и така и не попитал какво има в другата ръка, за което никога не съжалил. Всъщност в другата ръка имало… кестенче. Диана, онази, дето познава бъдещето и го гледа в синьозелено, приятелката, подучила Сева да направи така с двете скрити кестенчета и Хулиси нямал избор, ама той вече си бил избрал и преди кестените… “Няма така да се женя с измама, няма, че после лошо може да стане”, казвала си Сева, докато събирала кестенчетата от тротоара на Западен парк. Натъпкала джобовете и после забравила за лошото. До края на живота си носела кестени разни насам натам. Даже като почистила леглото й, след като Сева отишла при своя Хулиси на небето, Мириам открила под матрака й десетина кестенчета, а пък тези, събрани от чантите, джобовете и случайните места в къщатата, направили купчинка на средата на хола, пирамидка някаква кестенова, могилка…

Ето така Сева и Хулиси се оженили три месеца по-късно. Сева носела в утробата си Мириам, а Хулиси не можел да повярва, че баща, съпруг, дядо един ден. Сватбата им била в едно градче, където завалял неземен дъжд и всички се разбягали. По едно време Сева се усетила сама под стряхата на една къща, в светлосинята си булченска рокля и воала, малкото букетче и една ръкавица, защото другата някъде по пътя. Докато стояла и чакала някой да я намери, един човек – мъничък и слабичък един такъв – застанал до нея и взел да я пита какво така насам и как така сама и защо пък булка. Сева разказала за кестените, за сватбата, за Мириам, въпреки че тогава мислела, че е Михаил, и поплакала, че цялата сватба пропада и дъжд, дъжд, заради дъжда. Печени агнета, вино и чудеса чакали някъде по поляните около градчето, но този дъжд всичко объркал. Малкият човечец послушал Сева, погледнал мокрото й кокче под воала и цветята увиснали и казал:

- Ами елате у нас!

- Как така у вас – сепнала се Сева – това е цяла сватба! Петдесет човека, десет коли, сто крака, които ще тъпчат градината и сто ръце, които ще пипат. Не може сватба ей така просто…

- Елате у нас – повторил човекът и дъждът мистично спрял.

Изпод земята сякаш изникнали сватбарите, тези със стоте крака и стоте ръце, подхванали булката и като че знаели да следват човечеца. У тях жена му простирала на двора, след дъжда, защото дрехите мокри. Видяла сватбата, дума не казала напреки, отворила вратата и заповядайте, много се радвам. След десет минути имало маси, столове стотици, хубаво било. Донесли агнетата и виното, музикантите също и сватбата станала в двора на хората, които отворили вратата. Била хубава сватба. На сутринта излазили изпод стълбата, довлекли якетата си, разтъркали очите и започнали да поливат двора, за да не кажели хората “дойдоха тука едни сватбари, насвиниха и си отидоха”.

Като малка Мириам винаги смятала месеците, в които майка й я е носела. Все излизало, че ако е забременяла след сватбата, Сева е била бременна пет месеца. Мириам плачела много, защото искала баща й и майка й да са се оженили не заради нея. Сева била измислила една спасителна история за Мириам, в която се разказвало как тя се е родила седмаче, а преди това баща й зает, тя заета… Само че Мириам не повярвала и все си питала, защото любопитна и все тя да знае.

Истината обаче била, че Мириам не искала да се ражда. Случила се три месеца преди историята с кестените и й било добре вътре.  Стояла кротко в корема на майка си, слушала какво става отвън, не й харесвало много. Една нощ, когато я завели в един ресторант и трябвало да изтърпи на майка си цигарите, горещия борш и шума наоколо, решила да тръгне. И тръгнала. Сева получила кръвоизлив, била в осмия месец.

- Отиваме сега в болницата – казала спокойно тя, защото не можела да вика по принцип. Но така твърдо го казала, че все едно го е извикала.

- Отиваме, отиваме… – повторил като ехо Хулиси и се обадил от телефон с шайба, кабел и стотинка на доктора, който трябвало да изражда жена му.

След дванайсет часа положението било следното: Сева лежала в зала, наречена предродилна, без никакви болки. Около нея се суетяла група сестри и доктори и я насърчавали да направи нещо по въпроса. Хулиси стоял в двора на болницата и се опитвал всячески да сгъне една малко монетка от една стотинка. Точно когато успял, в предродилната зала влязъл един доктор с големи ръце, който носел вакуум. Вакуум като машина, не просто някакъв си вакуум, който да гълта каквото му падне. “Как се работеше сега с това нещо?!…” промърморил доктора и Сева решила, че това е моментът да си тръгне. Само че голямата ръка я потупала леко назад и докторът заедно с вакуумът се усмихнали. Прихванали родилния изход за Мириам и пуснали устройството, което засмукало със страшна сила. Мириам усетила студения вятър отвън, запряла краката си в коремните стени на Сева, за да не могат да я откъснат оттам и здраво се хванала за пъпната си връв. Те дърпали, и Мириам дърпала. Накрая главата й сякаш сама тръгнала напред, малко над лявото й око нещо меко се устремило към светлината и Мириам си спомнила, че това вече го е правела при едни други обстоятелства. Този тунел с тази светлина…

“Бабо и дядо, аз се родих. Мириам”. Това написал Хулиси в една телеграма до родителите си, за да знаят, че Мириам е пристигнала. Когато докторът му казал, че има дъщеря, той просто се строполил в ръцете му, големите. Такъв си бил Хулиси, нежна душа. И оттогава до винаги заобичал дъщеря си. И Мириам го заобичала от три часа по-късно, когато го видяла да се смее над лицето й. До завинаги.

Много години по-късно Мириам трябвало да каже да на едно момче. Той дори не я бил питал дали тя е съгласна да му каже да или не, но така изглеждало – че иска много да я пита. Така Мириам казала да без някой да й иска да-то. За да потвърди, че го е казала наистина, трябвало да не се казва Мириам Хулиси, а Мириам Нещо-друго. По онова време това се решавало в един миг, върху една бледожълта хартия, на която пишело много неща, предимно въпроси. Ръката на Мириам потреперила, когато трябвало да смени името Хулиси с Нещо-друго, не защото не харесвала нещо-другото, а защото татко й вече го нямало на тая земя и тя не искала да затрупва пътечките към него. “Обаче нищо, казвала си Мириам на ум, нали казах да на това момче и го обичам, татко знаеше какво е любов, защото обича мама и обича мен. Той ще разбере…” И задраскала Мириам името си, своето и на баща си, станала Мириам Нещо-друго. Друго нещо.

Още много години по-късно Мириам гледала снимките от сватбата си и правела обли мокри петна по тях с очите си. Момчето, на което казала да, всъщност носело в себе си не. Даже май носело може би. Само че на Мириам й трябвали няколко години, за да го усети с онази гънка от мозъка, която разпределя не, да и може би нещата в противоположни посоки. Когато го разбрала, си тръгнала и момчето и то, въпреки че не било разбрало съвсем. Госпожа Нещо-друго останала с празната половина на леглото, с изостаналите от Голямото Дневно Прибиране на Багажа мъжки джапанки, с тихо изгълтаните сълзи и умората от чужда женска миризма наоколо. Носът й се бил откачил, ноктите й били омекнали, очите не виждали, а умът не помнел. Ръцете само пренасяли предмети оттук до там, после оттам до тук и бършели праховете на прашното. Госпожа Нещо-Друго познавала добре пътя до колата си, до магазина си, до работата си, до най-добрите си приятели, но не знаела къде е пътят до Мириам. Изгълтвала хапчетата си за бледи визии и нежни шумове и пишела тъжни стихотворения с край в проза, защото не й се получавало с поезията.

Един ден обаче се отворило едно чекмедже и оттам изпаднали куп снимки от сватбата на Сева и Хулиси. Черно бели, с къдрави крайчета и толкова стари, че жълто и миризма на разпадаща се  хартия. Мириам седнала на пода на стресирания си хол и започнала да ги разглежда. Видяла петдесетте приятели с десетте коли и стоте крака и ръце, видяла агнетата и виното, видяла синята рокля на майка си, но в бяло, заради черно бялото, видяла двора на хората, които поканили цяла една сватба в дома си, защото… защото така. Гледала усмивката на Сева, ведрото лице на Хулиси, пияните приятели и любовта, любовта. После поровила още и извадила себе си чернобяла. Бебе – грозно, със смачкани очи и онази бабуна на главата от вакуума, дето не искала да идва на тоя свят. Помислила си как ето оттам й тръгнало все с усилие и дърпане да върви напред към светлината в тунела и малко това я натъжило. Попипала си цицината на главата, тази от рождения вакуума, а после и останалите цицини от другите вакууми. Спомнила си как се държала за пъпната си връв и как запирала с крачета о стените на майка си, за да не излезе в дебелите ръце на доктора. Спомнила си лицето на Хулиси и сгънатата на две стотинка в юмрука му. Спомнила си кестените на майка си. Спомнила си как се казва.

- Мириам Хулиси!- изкрещяла на хола си. Мириам Хулисиииииииии! Мириаааааам Хулисииииииии….. – крещяла ли крещяла, крещяла ли крещяла Мириам Хулиси.

После станала и тръгнала.

“Мамо и татко, аз се родих. Мириам”

    Tags:
    ное-12-2010

    Печатна грешка

    Posted by Maria Kassimova under Пеперуди в главата

    Човекът, който трябва да го произведе, има малка брадичка. Тип катинар. Плешив иначе. Някакъв кафяв пуловер, дето е все едно. Отвън е една такава есен, от която листата падат подозрително стремително, а обувките рият различни цветове и те пързалят.

    Стискам в чантата си различни документи. Направила съм си фирма. Нося си я в чантата, папка имам, в която има стаи за документи. Един след друг насложени, не по важност, а по ред на номерата. Неорганизирана съм, но сега се преорганизирам. Папката ми е раирана в сини цветове.

    “- Ще ми кажете ли какво да пише на него”- пита кафявият пуловер с човек. Катинатър му се мърда, докато говори, както когато ключ заяжда и ти се налага да го развърташ насам-натам.

    “- Маракаси. С големи съгласни и малки гласни” – казвам.

    Катинарът си изплезва езика и цънка. Започва да изписва, само че точно на обратното – големи гласни и малки съгласни. Поправям го.

    “- Аааа, така ли?! Така кажете…”

    Така казвам.

    Поръчвам го кръгъл, от суеверие. Нещата с ръб предполагали препятствия, а на мен ми е омръзнало да се разхождам натам-насам с пръта си за овчарски скокове и да ги прескачам. Не че нещо, ама много тежи и като се обърнеш да видиш нещо отстрани, често забърсваш народа наоколо и падат като покосени. После стават, разбира се, не са повредени трайно от някакъв си прът за овчарски скокове. Изтупват се и вдигат отново препятствията.

    Моят е кръгъл и защото кръгът символизира безкрайност. Всяка точка е тръгване и пристигане едновременно. При това всяка точка предполага пътя, който води до нея.

    “- Син или черен?”- кафявият пуловер с катинара заето оглежда екрана на компютъра си и рисува с някакви готови схеми.

    “- Син – казвам – синичък…”

    После човекът завърта мишката, малко се обляга, скръства си ръцете, попремисля го, казва това-онова и така.

    “- Вдругиден сутринта ще ви чака. 32 мм диаметър, син, кръгъл, Маракаси с главни съгласни и малки гласни. Музикална ли е фирмата?”

    “- Не… Защо пък музикална?!”

    “- Щото нали маракаси… за ритъм… такова дето се таковата…” – и раздвижва стиснати юмруци пред пуловера си нагоре-надолу.

    “- Ааа, не, за етикет и протокол.” – раздвижвам устни и малко зъбки в усмивка.

    “ – Значи конкуренция! Етикети ще печатате и протоколи ще изготвяте!”

    Няма смисъл, си казвам на ум.

    Човекът остава с това впечатление и затваря катинара.

    Вече е вдругиден сутринта. Отивам да го взема – мъничък, кръгличък и син. С големи и малки съгласни. Има си пластмасов дом с нещо като капак пред вратата. Отваря се трудно. Като се отвори, слагаш го на един бял лист, прицелваш се и яко натискаш, с отскок на ръката. Една пружина прихваща силата ти и избутва вътрешната му част надолу и я обръща в последната минута.

    Така печатът МИ подпечата едно бяло листче за проба. Печатът МИ изписа МаРаКаСи в горна дъгичка, ЕООД в долна и София в центъра.

    Имам си печат. Мога да си подпечатвам разни неща. Нося си го в чантата и като се наложи, печатам. Като си тръгвам от човека с брадичката усещам една лекота изпъд краката ми. Заривам си обувките в цветовете на листата пред къщичката му. Мога да си печатам! Усещам как изпод всичките ми важни органи се ражда едно единствено желание – да си подпечатвам. Ей така да се прицеля, да се настроя, да затая дъх, да усетя точния миг и точното място, да цепна секундата и прас – да натисна главата на моя печат…

    Карам си колата и си мисля какво да си подпечатам. Имам разни книжки с техническите данни на автомобила. Подпечатвам ги. Имам салфетка от отдавна изяден сандвич – подпечатвам я. Намирам в чантата си използван билет за метрото – подпечатвам го, но понеже е малък, горните дъги на печата ми излизат в пространството и не се чувствам удовлетворена. Като да съм готвила за десет човека, а да са дошли двама и да е трябвало да изхвърля яденето.

    Стигам пред банката, където ми предстои да подавам документи и да… именно, да подпечатвааааам!!!! Не чувам какво ми казва чиновничката с шалчето на врата, само я чакам да ми подаде листче да си печатам. Подава ми нещо и ми казва в жълтото каре да си сложа печата. Прас! Готово. После още едно жълто каре – и него прас! Договор от четири страници, да подпечатам всяка? Разбира се, прас, прас, прас, прас! Подпечатвам листчета, съгласия, удостоверения, намерения, усилия, премеждия, щети, прояви, състезания, домсъвети, домочадия, пристрастия, неврози, хореографии, приклякания, полезрения, въображения… Гледам как поставям знака си върху разни повърхности и имам усещането за приоритет. Едно такова мощно усещане за притежание. Прас – мое. Прас – аз съм тук. Прас – не пипай. Прас – запазено. Прас – опасно за живота.

    Тръгвам си от банката и нося печата в чантата си. Само мисълта, че е там някъде между маркерите на моето съществуване (документи, гримове, противозачатъчни, антидепресанти, химикалки, тефтерче, зарядно, снимка, използвана салфетка, билет, визитки, гланц, перо от кокошка…) ме кара да се усмихвам. Като ми стане бедно и сиротно, напипвам го в чантата. Като пистолет, когато минаваш през циганска махала. Винаги можеш да стреляш.

    В колата не се сдържам и си подпечатвам тавана – единствената светла повърхност в иначе черния интериор.

    Срещам се с две приятелки и им подпечатвам ръцете и челата. Нямат нищо против, но ме гледат странно. Нямат печати и не знаят какво е.

    Обядваме и си подпечатвам яденето. Граховата ми супа е МаРаКаСи. После ям подпечатано парче бяло саламурено сирене. Подпечатвам си салатата, кока-колата и чашата вино. След това си подпечатвам парчето тоалетна хартия.

    Като се прибирам вкъщи, викам децата и им обяснявам важността на печатите в тоя живот. Те ме разбират, но малко. Като им подпечатвам бузките, се усмихват и ми носят неща за подпечатване. Дупето на куклата, главата на мечо, тетрадката по английски, подметката на обувката, възглавницата…

    През нощта не мога да спя и си подпечатвам каквото видя. Компютърът ми отдавна е подпечатан, стените у нас – също. Когато подпечатвам всеки сантиметър от външната врата, съседите се усъмняват, че печатът ми е истински и викат линейка. Докторите обаче знаят за моя печат и искат да ми го видят. Давам им го само срещу позволението да им подпечатам джобовете на престилките. Много са мили. Дават ми даже да им подпечатам и джобовете на дънките отдолу, но кефът не е толкова голям, защото дънките им са сини и печатът почти не си личи. За да ми услужат обаче, ми дават една дълга бяла риза, с дълги ръкави и ми казват, че мога да си я напечатам цялата, даже отвътре и отвън, но трябва първо да отидем на едно място. Съгласявам се, защото тази риза трябваше да се подпечата и само аз си знам колко е важно това. Тръгваме.

    Стигаме на едно място, където ме стоварват с бялата риза и ми казват да си стоя и да си подпечатвам. Много приятно място. С всякакви хора, които правеха важни неща. До мен сяда една жена, която разписва. Има червен, син, зелен и черен химикал. Моли ме да ми разпише. Аз й разрешавам само в случай, че ми даде да подпечатам. Разбираме се двете. След мъничко към нас се приближава един мъж с ножица. Отрязва парче от ризата ми, но понеже не е подпечатано, не му го давам. Иска още да реже, но накрая се споразумяваме аз да му го подпечатам, а той да си го вземе. Жената с химикалките му се разписва под носа, а него го сърби и се смее.

    До края на деня се запознавам с много мили хора. Те всички правят много добре някакви неща. Сега имам приятел, който отвърта болтове и гайки, но му прибраха инструмента, защото откачи таблото над входната врата и вече всички спряха да знаят къде сме. Една от новите ми приятелки пък лепи лейкопласти навсякъде. Познавам още две сестри, които плетат и разплитат и така се допълват; една баба, която соли със солница; висок рус мъж, който боядисва обувките черни; тийнеджър, който издухва носове; едно семейство със затворен цикъл – съпругата плюе, съпругът забърсва, едното дете се смее, а другото плаче. Много добър синхрон им се е получил, просто да не повярваш колко единни могат да са хората. И как са един за друг…

    На сутринта виждам група хора с бели престилки, които също обичат да правят разни неща. Единият дава хапчета, другият преслушва всичко наоколо, даже мивката в стаята, а третият си слага и си сваля очилата. И много хубаво ги правят тези неща.

    Сега съм си в стаята и гледам печата си. Малко ми е избеляло мастилото и точно се притеснявам откъде да си набавя ново. Виждам отвън, че стената е бяла и празна и знам, че трябва да я подпечатам, а нямам мастило. Притеснено ми е. Губя смисъл и ми причернява. Не можах да почпечатам хапчето, което ми дадоха сутринта – много е малко. Печатчето ми стои свито в ръката ми е се гърчи от болка без синята си кръв. Ще трябва да му дам от своята…


    Tags:
    ное-7-2010

    Врата с механизъм

    Posted by Maria Kassimova under Пеперуди в главата

    За една жълта книжка, палячо в дупето и пътуване върху куфар на колела.

    Пристигам с един куфар на колелца, огромната като мех на гайда чанта на рамо и малко правоъгълно куфарче с компютър вътре. Косата ми мирише на хотелски шампоан, походката ми е мойта си и очите ми гледат навътре в цветните екрани от едни последни три дни. Шалчета около вратовете. Тънки рамки на очилата. Обувки с кожа, върху която въздухът оставя следа от пара като му е студено.  Книги за четене в метрото. Картини, статуи и музика. Столчета на кафенетата, обърнати към света на улицата, където филмът никога не е един и същ… Жълти, зелени, червени неща в цвят.

    Таксито спира на улица „Иван Газов“ 02 и аз се опитвам да сваля целия си багаж с една ръка. Не става, само полата ми се вдига до дупето и ме досмешава. Шофьорът слиза да ми помогне, държи цигарата си в ъгълчето на устните и прикашля, подсмърчайки, преди да кихне. „Осем леа, рийш ли“, ми казва и без думи прибира десетачката в джобчето на дънковата си някога риза. Трясва вратата и отвътре ме обгръща облакът миризма на някой седми етаж в „Обеля“. Въпрос на Киа Мотърс.

    Портиерът е много симпатичен. Вика ми „нашто Миме“ и ми прави комплименти. Заради белите му коси не ги намирам за твърде агресивни. Прибира ми куфара на колела и да не съм се притеснявала.

    Влизането в залата на четвъртия етаж става с усилие. Вратата е сива, а отвън има два цилиндъра за разделно събиране на боклуци. Боклуците се събират отделно, защото, когато са заедно, може да се роди експлозивна смес. Общият боклук е опасен. Разделният – не. Вратата се дърпа към тялото, като целта е да се преодобее силата на едно устройство, което може да я затвори после само. Така че трябва да се упражни сила, по-силна от тази на устройството, за да се отвори вратата Иначе, ако употребиш по-слаба сила, вратата не се отваря. Или се отваря мъъъничко. Когато влезеш, е грешка да приемаш, че нещата с влизането са ти се получили.  Механизмът на вратата е много добър, защото е смазан. Сега пък, веднъж отпуснат, той цели да ти перне един по задника, ама със силата и повърхността на цялата сива врата. Ей така – ниииииууууу пляяяяяссссссс! Ако не си подготвен, правиш три-четири прибързани стъпчици напред, подтичвайки и се почешваш по дупаната, но това последното без да усетиш. Ако си подготвен за удара обаче, не си подготвен за малкото спиране на умния механизъм на милимунди преди окончателното затваряне на вратата. Това те изненадва, успокояваш се някак, вярваш, че държиш нещата в свои ръце и празната ти длан, опъната срещу сивата правоъгълна врата стои там леко нелепинко в очакване на силния удар. Е точно тогава няма силен удар. Механизмът плаввввно застопорява, леко се отпуска, даже май прави едно издишано отдръпване назад и… БАМ! Последният удар е като инжекция в мускула на крака. Като муха, пикирала в окото ти. Като хартиен боклук, изтресъл се в коша за битови отпадъци. Като шут в гъза. Или палячо в дупето. Вътре си.

    Вляво от сивата врата, омъжена за съвършения механизъм, има стая. С балкон за обувки номер 42 и прозорец като прозорец. Има кръгла маса, която приютява под себе си n- броя столове. Никога не ги преброих… Един телефон за свръзка стои на стената в неестествено за вида си положение. Витрина с фетиши, забравили фетишките си корени. Стара пишеща машина, на която някои хора й казват пишУща машина. Защото на нея пишУш.

    Стоварвам чантата с правите ъгли и гайдата на кръглата маса и си избирам стол до прозореца като прозорец. Влиза един мъж с някакво име. Нещо средно между Кандахар, Карандаш, Карамфил, Катамаран, Карабунар, Каракачан. Симпатичен човек. Срамотно му е. След него влиза една жена с име на една моя дъщеря. Това я прави симпатична, но от двете ни го знам само аз. Каракольо и Дъщерица имат важно съобщение за мен. Усмихнати са, защото принципно са готини. Току що са научили механизма на сивата врата и често я отварят и затварят, за да не го забравят. И на тях някой им го е показал. Носят си писалки, които да свързват двете им ръце в кръг пред телата им, за да си ги опазват от сатурнови дупки и зачервени очи. Отделили са си 30 минути, но са им много. Казват ми колко съм готина. Пак ми казват колко съм готина. После ми казват колко съм готина и аз, и още четири човека. След това се оказва, че всички сме от готините. Готина била и жълтата ми книжка. Само че, казва ми Дъщерица, жълти книжки сега не вървят, защото жълтото не се продава, така че да съм си вземела четирите готини човека и заедно да изнесем тежката невървежна жълта книжка през сивата врата. Корпоран е тъжен. Има много добри очи и ми харесва. Дъщерица също така. Мехчето ми на масата се спихва постепенно, докато слуша, защото има душа. Правите ъгли на куфарчето с компютърчето вече не са толкова прави, заоблят се, не… засълзяват се.  Заприличват на очите ми.

    Пет минути по-късно казвам набързо на другите четирима човека, че са готини, за да си знаят. Казвам им за жълтата книжка, че това не го знаеха. Започваме да я изнасяме. Календар и Дъщерица идват лично да им споделят за механизма на сивата врата, внезапния клоун в гъза и жълтото като отживелица.  Четиримата готини плюс мен дишат равномерно. Имаме много жълти книжки и трябва да ги изнесем до утре. Загубваме смисъл, защото на нас жълтото ни харесва, а и тъкмо се бяхме научили как работи сивата врата и къде се делят боклуците. А и на „Иван Газов“ 02  е пълно с още готини хора с жълти неща за четене и усвоени механизми.

    Дъщерица пуска писмо по бял гълъб до вътрешността на 02. И там казва, че петимата сме готини и че жълтото не се продава. Кожухар не пуска нищо. Така е според упътването за ползване на механизма на сивата врата и разделното събиране на отпадъците. Те не са го измислили, то  упътването ги е измислило. Пак повтарям, че са готини, в случай, че сте се разсеяли.

    Другите в жълто ни пращат бели гълъби. Мъчно им е, че жълтото ще става друг цвят. Не всички пращат гълъби, защото не всички имат. Или са им останали малко и преценяват на кого е важно да ги пуснат. Кисела работа.

    На тръгване разбирам, че на входа има контейнер за използвани батерии. Изсипвам последната си шепа… Механизмът ме пропуска, отбягвам шута в гъза и се понасям на колелцата на куфарчето си.

    Вратата трясссс зад гърба ми…

    Tags:
    ное-3-2010

    Черно бяло / Noir blanc

    Posted by Maria Kassimova under Пеперуди в главата

    един текст, публикуван в списание MAX, октомври 2010

    Трима мъже около една снимка като се брои и кучето

    Намерих снимката акъсана на десетина парчета. По чернобялата й лъскава повърхност личаха зъбите, които са я разпорили. Някой вкъщи беше минал преди мен, беше събрал късчетата от пода и ги беше струпал на стъклената маса в незнаене какво да ги прави.

    Първото, което видях, беше дясното око на баща ми. Гледаше някъде вляво от мен и като че си търсеше останалите части от лицето. После видях каскета, малко нос, трудно за разпознаване рамо… Обърнах от обратната страна и се опитах да съединя парченцата едно с друго според думите, изписани отзад. Снимката всъщност беше картичка, принтирана през 1975 година. Имаше си редове за изписване на текст и адрес, име на печатница и името на този от снимката – „актьорът Хиндо Касимов“. Татко.

    В моето семейство снимките са на почит. Мама обичаше да се снима, татко – не, но това не пречеше да имаме стотици негови кадри от всякакви превъплъщения – театрални, кино и домашни. Мама пък мреше за фотообективи и позираше веднага щом чуеше прещракването на лентата. Вкъщи купища снимки пълнеха найлонови торби и затъкваха празните гардеробни пространства с принтирани спомени. Гледахме ги рядко, разбира се. Най-вече аз, при това в невръстните си детски години, когато остаряването за мен беше видим процес, който обаче по никакъв начин не ме касаеше.

    Тази снимка с баща ми се беше появила в семейния архив като майтап. На гърба й се мъдреше едно тривиално послание за „ЧНГ и пожелания за много творчески и лични успехи“ и т.н. от двама артисти колеги на баща ми от Сатиричния театър. Видяли я в някаква бутка за вестници в малък провинциален град и решили да му я изпратят до театъра като шега. Той, разбира се, си се самоподиграл, развил майтапа и запазил снимката в едно от въпросните найлонови пликчета. Така тя стоя до 1 септември 2010 година – цели 35 години. Непокътната.

    Малко преди разказаното в началото на този текст един смахнат, двегодишен породист голдън ретривър на име Ринго, стоял сам в хола на моето ново семейство (аз и двете ми дъщери), чудейки се по какъв точно начин да се забавлява, докато някое човешко същество се върне да му прави компания. От своята половин метрова височина Ринго съзрял хартиенкото парче на ниската маса в хола, проврял муцуната си напред и захапал. Сторило му се вкусно, защото старателно накъсал хартията и след две минути вече бил отегчен отново. Побутвал с лапа дясното око на татко, поблизвал каскета и подушвал рамото, облечено във велурено манто. Какво ти разбирал той от спомени, снимки и 35 години съхранание…

    И от баща ми в мен.

    Тази случка със снимка преобърна всичко. Исках да пиша за Пол Нюман и за постера с неговото лице, който висеше над леглото ми преди двайсет и пет години. Щях да разкажа за Марк Нопфлер и моята развила се от тийнейджърството мания да харесвам грозновати мъже, защото те нямат възраст. После с финт щях да завия към Стинг и известната сред приятелите ми моя реплика „Ако Стинг влезе сега, тук и ми направи знак с глава да тръгна с него, ставам, оставям всичко и тръгвам! Само след две седмици ми пратете децата!“… Старателно се бях потрудила да търся в интернет (да живее чичко Гугъл, който знае всичко и наистина няма възраст!) макар и малко публикации на тема „Мъже без възраст“ и бях попаднала на някакви тъпи изследвания защо жените предпочитали по-възрастни мъже…

    Като се прибрах, видях снимката на моя неостарял баща, разкъсана от собственото ми куче. Положена на масата като непогребано тяло и някак нагло напомняща ми, че може би не съм била толкова добра дъщеря… Поне в моите очи.

    Татко го няма вече 24 години. Във всеки един ден от тях аз, неговата вечно останала си 16 годишна дъщеря, се опитвам да го помня. Събирам цял живот малките парченца от неговото минало, пренареждам ги според моя си житейски опит на възрастен, наблюдавам ги и си градя нашата семейна история. Двайсет и четири години лепя пъзела на единствения мъж, който никога няма да остарее за мен – моя баща. Съшивам думи и образи, залепям пропукани реплики, сънувам и записвам, оглеждам лицето си в огледалото и виждам неговите бръчици около очите си, неговия овал и… малко насмешливото отношение на майка ми към еднаквия ни „кравешки“, както казваше тя, поглед. Чета знаците на присъствието му по пътя си и чакам още. Не се страхувам, защото знам, че е млад и силен – един истински рицар само на 51. Помня ризата му с червени и кафяви кончета и одеколона „Олд Спайс“. Не мога да си го представя стар, не мога да го видя с бели коси, с бастун, с вдигнати над пъпа панталони и тиранти. Няма да разбера какво е да крещиш изнервена „Татко!“ на оглушаващия си баща, няма да му напомням като на дете да си вземе лекарството и няма снизходително да се правя, че не виждам, когато се накапва със супа. Няма да мога да му спирам стоте грама ракия вечер и да му броя цигарите. Няма да го пращам за кисело мляко до магазина и няма да го карам да слага шапка на детето, след като го вземе от училище. Татко ми няма да чуе някой да му вика „дядо“… Децата ми ще продължават да говорят за него като за „на мама баща й“ и ще се взират в снимките, на които ме носи на ръце или ми сменя пелените.

    Моят баща ще е винаги там, където го оставих – да тича зад колелото ми, докато ме учи да го карам. В панелния ни хол, където слушаше музика и дирижираше, без да знае, че го шпионирам. С торбичката зеленчуци от пазара и букет невени за майка ми. На кухненската маса да учи текста си за репетицията. Задрямал на дивана с фината си ръка под бузата, лекото прихъркване и трепкащите от следобедния сън клепачи. Един мъж без възраст и без време.

    Ринго изяде снимката на баща ми. В момента парченцата от нея стоят прибрани в найлонов джоб и изчакват времето, когато ще ги пусна да си тръгнат. Докато хлипах над останките един друг мъж ми избърса сълзите. Събра черно белите хартийки, седна на масата със рицарска сигурност, че ще ми върне цяла разкъсаната вселена и започна да ги напасва по краищата. Съедини ги. Постепенно се появи сериозното лице на татко, без една малка част от левия му профил. Беше си той, само сякаш леко намигнал. Малко преди да си тръгне спокоен, че в живота ми има нов мъж, който няма възраст. Този, когото обичам.

    Trois hommes autour d’une photo, dont le chien

    Maria Kassimova

    J’ai trouvé la photo, déchirée en une dizaine de morceaux. Sur sa surface noir et blanc luisante on voyait les traces des dents l’ayant déchiquetée. Quelqu’un à la maison était passé avant moi, avait ramassé les morceaux du sol et les avait posés sur la table en verre, ne sachant quoi en faire.

    La première chose que j’ai vue, c’était l’œil droit de mon père. Il regardait quelque part à gauche de moi, comme s’il cherchait les autres parties de son visage. Puis j’ai vu sa casquette, un fragment du nez, une épaule difficile à reconnaître … J’ai retourné les morceaux au verseau et essayé de les joindre, en suivant les mots qui y étaient écrits. En fait, la photo était une carte postale, imprimée en 1975. On y voyait l’espace réservé au texte et à l’adresse, le nom de l’imprimerie, et le nom de celui qui était sur la photo – « l’acteur Hindo Kassimov ». Papa.

    Dans ma famille les photos sont à l’honneur. Maman aimait se faire prendre en photo, papa, non, mais cela n’empêchait qu’on ait des centaines de clichés avec lui, dans toutes sortes de rôles, au théâtre, dans ses films et à la maison. Maman adorait être devant l’objectif et elle posait dès qu’elle entendait le clic. Des tas de ses photos remplissaient des sacs en plastique qui comblaient les espaces des armoires de souvenirs imprimés. Bien sûr, on les regardait rarement. Surtout moi, quand j’étais petite, à l’époque où le vieillissement était pour moi un processus visible qui cependant ne me concernait en aucune manière.

    Cette photo avec mon père s’est retrouvée dans les archives familiales comme une plaisanterie. Au verseau il y avait un vœu trivial « Joyeux Nouvel An et tous nos vœux de succès créatifs et dans la vie privée », etc., de la part de deux acteurs, collègues de mon père au Théâtre satirique. Ils l’avaient dénichée dans un kiosque à journaux, dans une petite ville provinciale et ont décidé de la lui envoyer au théâtre, juste pour plaisanter. Lui, bien sûr, il a renchéri en plaisantant SUR LUI même et a conservé la photo dans un de ces sacs en plastique. Comme ça elle est restée intacte 35 ans, jusqu’au 1er septembre 2010.

    Peu avant l’histoire racontée au début de ce texte, un golden retriever un peu fou de deux ans, nommé Ringo, était seul DANS LE séjour de ma nouvelle famille (moi et mes deux filles), se demandant que faire exactement pour s’amuser avant qu’un être humain ne fût de retour pour lui tenir compagnie. De sa hauteur de 50 cm Ringo avait repéré le morceau de papier sous la table basse dans le séjour, avait glissé son museau de l’avant et mordu. Il a dû en apprécier le goût car il avait soigneusement déchiré le papier, mais deux minutes après il était de nouveau ennuyé. Il avait poussé de sa patte l’œil droit de papa, léché et reniflé son épaule l’épaule habillée dans son manteau en velours. Que pouvait-il savoir des souvenirs, des photos et de leur conservation pendant 35 ans …

    И от баща ми в мен.

    Et de mon père en moi.

    Cette histoire avec la photo a tout changé. Je voulais écrire sur Paul Newman et le poster avec son visage accroché au-dessus de mon lit il y a vingt cinq ans. J’allais parler de Mark Knopfler et la manie que j’avais développée à l’âge de l’adolescence d’aimer les hommes moches car ils n’ont pas d’âge. Puis j’allais faire une feinte vers Sting et ma réplique bien connue de mes amis « Si Sting entrait maintenant ici et me faisait un signe de tête de le suivre, je le suivrais, je laisserais tout et je partirais ! Mais deux semaines après, envoyez moi les enfants ! » … J’avais soigneusement fait mes recherches sur Internet (Vive tonton Google qui sait tout et n’a vraiment pas d’âge !) en tapant « Hommes sans âge », comme ça je suis tombée sur toutes sortes de publications, quoique peu nombreuses, sur ce thème et des études idiotes sur pourquoi les femmes préféraient les hommes plus âgés …

    Quand je suis rentrée j’ai vu la photo de mon père qui n’avait pas vieilli, déchirée par mon propre chien. Posée sur la table comme un corps non enseveli et me rappelant avec insolence que peut-être je n’avais pas été une assez bonne fille … DU moins à mes yeux.

    Papa n’est plus de ce monde depuis 24 ans. Et chaque jour pendant toutes ces années, moi, sa fille restée à jamais à 16 ans, j’essaie de me le rappeler. Je collecte toute une vie les petits morceaux de son passé, je les range de nouveau, selon mon expérience d’adulte de la vie, je les observe et construit l’histoire de notre famille. Depuis vingt quatre ans je colle les pièces du puzzle du seul homme qui ne vieillira jamais pour moi – mon père. Je rafistole des mots et des images, je colle des répliques lézardées, je rêve et je note, je regarde mon visage dans la glace et je vois ses pattes d’oie autour de mes yeux, son ovale et … l’attitude un peu railleuse de ma mère devant le même regard que nous avions, «  de vache », comme elle disait. Je lis les signes de sa présence sur mon chemin et j’attends toujours. Je n’ai pas peur car je sais qu’il est jeune et fort, un vrai chevalier qui n’a que 51 ans. Je me rappelle sa chemise aux petits chevaux rouges et bruns et l’arôme de son Old Spice. Je ne peux pas me l’imaginer vieux, je n’arrive pas le voir les cheveux blancs, une canne à la main, avec un pantalon remonté bien au dessus du nombril et des bretelles. Je ne comprendrai pas ce que c’est de crier énervée « Papa ! » à un père qui perd son ouïe, je ne lui rappellerai pas comme à un enfant de prendre son médicament et je ne ferai pas semblant, d’un air condescendant, de ne pas voir quand il met de la soupe sur sa chemise. Je ne pourrai pas le priver de ses deux verres d’eau de vie le soir ni lui compter ses cigarettes. Je ne pourrai pas l’envoyer m’acheter du yaourt ni lui rappeler de ne pas oublier de mettre le bonnet à l’enfant en sortant de l’école. Papa n’entendra jamais quelqu’un lui dire « grand-papa » … Mes enfants continueront de parler de lui comme du « papa de maman » et de scruter les photos sur lesquelles il me porte dans ses bras ou me change la couche.

    Mon père sera toujours là où je l’ai laissé – courant derrière mon vélo lorsqu’il m’apprenait à le conduire. Dans le séjour de notre appartement en préfabriqué où il écoutait de la musique et dirigeait un orchestre imaginaire, sans savoir que je l’espionnais. Avec le sac de légumes achetés au marché et un bouquet de soucis pour ma mère. Devant la table de cuisine, apprenant son texte pour la répétition. Assoupi sur le canapé, sa main fine sous la joue, son léger ronflement et les paupières frémissantes. Un homme sans âge et hors du temps.

    Ringo a mangé la photo de mon père. Actuellement, les morceaux en sont rangés dans un protège-feuilles et attendent le moment où je les laisserai partir. Pendant que je sanglotais sur ces restes, un autre homme essuya mes larmes. Il ramassa les morceaux de papier noir et blanc, s’assit devant la table avec l’assurance chevaleresque de pouvoir me restituer tout un univers déchiré et se mit à les ajuster sur les bords. Il les joignit. Peu à peu est apparu le visage sérieux de papa, sauf une petite partie de son profil gauche. C’était bien lui, comme s’il me faisait un clin d’œil. Un peu avant de me quitter, tranquille, sachant qu’il y a dans ma vie un nouvel homme sans âge. Celui que j’aime.

    Tags: