online poker

Archive for the ‘Течни състояния’ Category

дек-29-2014

Моите уроци 2014

Posted by Maria Kassimova under Течни състояния

И тази година бях ученичка. Като си гледам поведението, май съм някъде в четвърти-пети клас. Въпреки това поразбрах това-онова, без бой и с малко сълзи. И понеже ми се струва готино да го споделя, пиша го тук. Пък който иска да чете, цялата съм в слух и бели листа.

1. Независимо какво и как го правиш, винаги ще се намери някой, който да те мрази по принцип.

2. Наистина всичко на този свят се връща. Когато е в твоя полза, това не значи, че непременно ще си щастлив от отмъщението.

3. Не е лошо да си лош понякога.

4. Майчиното чувство, смесено със славянска душа, е направо световна, неукротима, плътна и изпепеляваща мъка.

5. Плуването ми е любим спорт и защото е единственият, при който не се изпотяваш.

6. Има хора, които по някакъв изморителен начин продължаваш да обичаш, без значение, че не заслужават.

7. Човек може да си купи спонтанно големи глупости, но и невероятни неща.

8. Сайтът auction.bg  е мега як. Особено, ако се интересуваш от антики и стари неща.

9. Симеон Шопов е най-добрият човек, с когото се запознах напоследък.

10. Градският транспорт изобщо не е толкова лош, колкото си го спомнях.

11. Черно море вече не става. Жалко.

12. Огромна част от българите са расисти, антисемити и сексисти. Разприятелих поне пет такива във Фейсбук.

13. В България най-много ми липсват надеждата, широкият хоризонт и световната култура. Най-много ми пречи овчедушието и дребният манталитет.

14. Александра, моята детска приятелка, е цяла вселена, в която ми е хубаво да се губя.

15. Цвят горчица ми отива.

16. „Ти си най-добрата жена на цветя“, казано с френския акцент на моя мъж, е най-хубавото нещо, което който и да е мъж ми е казвал някога.

17. Когато падаш, най-слабите са тези, които остават, за да те хванат. Силните бягат с все силата си.

18. Не е лесно да напишеш книга.

19. Ако можех да върна времето назад, щях да прегръщам и целувам повече майка си и баща си.

20. Много е трудно да прощаваш и не всичко е простимо, но е огромно облекчение, когато искрено се случи в душата ти.

21. Адски е вкусно рохко яйце, с отсечено капаче, в което топиш дълго, препечено, хлебно залче.

22. Check Point Charlie  си остава номер едно в личната ми листа за ресторанти в София.

23. Още не е вярно, че няма незаменими хора. Всички са незаменими.

24. Могат да ти липсват странни неща, като мирис на домашен руски прожекционен апарат, точно в мига, когато е на път да ти изгори лентата; водорасли рано сутрин; бензин, докато го наливаш в колата; стар гардероб; сапун за пране; одеколона на баща ти…

25. Старостта ме плаши до смърт.

26. Усещането, че не правиш това, което трябва, не си на точното място, където трябва да бъдеш и не живееш това, което искаш, е опустошително, но все по-често след 44.

27. Все по-лесно ми е да казвам „Еби си майката!“, когато го мисля.

28. Е не мога да готвя заек и това си е.

29. Вече не обичам само и единствено пролетта и лятото. Явно остарявам.

30. И най-прекрасното нещо може да бъде неоценено, наплюто, затрито, намразено, дискриминирано и унищожено, при това без причина, само по нечие невнимание, незнание, злоба или непукизъм.

31. Да продадеш кон е изключително трудно и отговорно нещо.

32. Всичко и винаги е възможно. Понякога пречи само мястото или обкръжението. Ако е така, трябва да се сменят.

Tags:
Най-голямата сила на един аромат е, че създава спомени. От това как ще го изберем, как го носим и какво го оставяме да говори,
зависят още ненаписаните ни лични истории. Нека разказът продължи сега…
L’EAU COUTURE ELIE SAAB
Връзката между този аромат и колекцията Ready-to-Wear 2014 Пролет-лято на  ELIE SAAB е повече от важна. Въздушните материи на роклите, дискретните елементи и цветни бродерии върху тях са ювелирно  превъплътени и в конструкцията на уханието. Нещо като да си имаш любима момичешка рокля, която да ухае по точно този, само неин си начин. Главното в аромата е трайният дъх на зелени бадеми, който може да ви разпрати в коренно противоположни емоционални състояния – от носталгията по чаша бадемов ликьор, изпита бавно в някое парижко кафене, до еуфорията от кутия пресни френски макарони, изядени с греховен апетит на някоя пейка в градините на Тюйлери.
Tags:
мар-10-2014

Да ухаеш на малката Ида…

Posted by Maria Kassimova under Течни състояния
поредица от порфюмни истории за новия сезон
MISS DIOR
BLOOMING BOUQUET
Помните ли „Цветята на малката Ида“ на Андерсен – приказката, в която цветята ходят на бал през нощта? Miss Dior Blooming Bouquet е парфюм, който я разказва. В него става дума за напъпили божури, мандарини от Сицилия, листа от рози, цъфнали кайсии и праскови и точно толкова мускус, колкото да отнеме прекалената наивност и да я превърне в чистота. Романтичен и пасторален, цъфтящият букет носи и класическата изисканост, която уханията на Dior имат по природа. Няколко капки зад ухото и на китката и имаш чувството, че е средата на 50-те години на миналия век, талията ти е тънка като столче на чаша за шампанско, роклята от коприна се заплита в бедрата ти, обувките ти са с остри като еротични помисли връхчета, а балът е състояние на духа и тялото.
Tags:
яну-5-2014

2013 – моите уроци

Posted by Maria Kassimova under Течни състояния

През 2013 имах надежди. Че ще си сменя жилището, че ще имам вдъхновяваща работа, че ще печеля повече, че ще намеря време да науча френски, да напиша книга. Че името, за което толова дълго работих, ще проработи най-после за мен. Че на улицата, на която живея, ще бъде по-чисто и идиотът, който непрекъснато хвърля боклука си ДО кофата, а не В нея, ще престане да го прави. Че на пътя ще мога да карам без някоя руса коса с гъбясало от силикон и ботокс лице под нея да ми покава средните си пръсти. Че мъжкият свят на бръснатите глави и диагоналките ще е малко по-далеч от мен с големите си коли и малките си мисли. Че приятелите ми ще планират ваканциите си на все по-хубави места, защото ще могат да си ги позволят. Че някак всичко ще бъде по-добро, по-смислено, по-силно генериращо нови и нови човешки мечти…

През 2013 се разделих с няколко илюзии

- че кремовете против бръчки работят

- че двайсет и шест години зад волана гарантират безопасно пътуване

- че като спра похапването между основните хранения, ще отслабна

- че на голямата ми дъщеря й пука за мен

- че малката ми дъщеря е още малка

- че посаденото от моите ръце растение няма да порасне

- че водопроводните услуги в Самоков са скъпи като тези в София

- че никога няма да се науча да правя арабска чалма

- че когато правиш нещо със сърце, то ще успее

- че за проблемите между двама души винаги вината е и в двамата

- че не плача на филми

- че към всичко и всякакво съм претръпнала

- че всички хора разбират разликата между художествен текст и документалистика

- че не мога да яздя камила

- и още много други „че-та“…

През 2013 научих:

- няколко думи на арабски

- малко по-добре френски

- котките с три цвята на козината си винаги са женски

- да спя следобед винаги, когато е възможно

- никога не е късно някой да ти наака и най-хубавия празник, заради собственото си самолюбие

- лицемерите обичат да обиждат другите на лицемери, лъжците – на лъжци, мерзавците – на мерзавци и т.н.

- чи сао-то ми става все по-добро, защото съм отпусната, когато трябва и стегната, когато се наложи

- по-добре е да напускаш ситуации, които не можеш да понесеш, след като не си заслужава да се бориш за тях

- червено вино с горещо еспресо на борд на самолет е жестока комбинация

- четенето на книга е спасение от безнадеждността на битието

- да направя осем загребвания с ръце и едно вдишване, когато плувам бруст

- имам идеи, които заслужават да бъдат развити

- В България добрите неща най-често потъват като в тиня. За да ги задържиш високо, трябва да си нагазил дълбоко.

- Антони Геориев е ебаси интересният човек!

- Реакциите на мои много близки приятели ме плашат

- тюркоазеното ми отива

- прекарвам във фейсбук повече време, отколкото заслужава

- страхувам се от старостта

- Хитлер произлиза от семейство, в което децата са измирали едно след друго. Това, че той точно е останал жив, е едно от най-страшните и зловещи проявления на съдбата и устойчивото ДНК.

- в Европа имаме часовници. В Африка имат времето.

- да имаш куче е душеспасяващо

- петната от червено вино се чистят с бяло вино

- всеки може да те предаде, приятелите – също

- цигарка добра трева може да те отпусне като нищо друго, но и може да те скапе нечовешки

- отгледаните лично от теб тиквички, картофи и зелен боб наистина имат уникален вкус

- бебетата, които съм отгледала, не са ми достатъчно

-  всички шансове трябва да се взимат

- нищо, свързано с пари, не е фатално

- любовта наистина е спасение

- мога да прощавам, макар и много, много, много трудно

- Наталия е извънземно, съвършено добро същество!

- лудостта ме плаши и привлича

- за да не бъдеш винаги втори състав, трябва да правиш категорични избори. Понякога костват много, но си трува.

- Хорошенкий парень – это не професия

- ако бедуинът се разболее в пустинята, може да си легне върху камилата и тя ще го заведе у дома

- телевизията е лоша игра, в която правилата се определят от дистанционното

- най-трудно преодолявам собствения си мързел

- най-страшния български девиз е „Кво ти пука?!“

- майка ми и баща ми не са си тръгнали от мен и слава Богу!

- когато нещо упорито иска да се случи, по-добре да го оставиш. Със сигурност нещо хубаво идва след това.

- приятелите се обичат целите, не на части. На части харесваме хората, които не ни стават приятели.

- безкомпромисността е пряко свързана с елементарния начин на мислене. Колкото повече остарявам, толкова повече се научавам да правя компромиси. Катгоричността в мненията е незрялост.

- воденето на спор е умение, в което трябва да влагам по-малко емоции и повече трезвост.

- има толкова много неща, които не знам и толкова малко време да ги науча

- да се приемаш такъв, какъвто си и да се харесваш, е много, много важно

- имам проблем да казвам НЕ, но съм една стъпка напред – казвам „Нека помисля“…

- имам приятелки, които правят пиенето на кафе и чашата вино трансцедентално изживяване

- хималайската сол соли повече от обикновената

- правя хляб, който мога да изпека на огън

- няколко дни на плодове, чай и мед правя мисълта остра, а сетивата – особено възприемчиви

- има любов, която никога не си отива, въпреки всичко. Научавам се да живея с това, както живея с липсата на моите мъртъвци.

- в живота мога да обичам много пъти. Всяка любов си има своето място, своя път и своята реалност и тя не измества никоя друга.

- простирането на пране е много секси. Гладенето може да бъде вид медитация. Готвенето е ритуално бягство. Чистенето е досадно.

- 2014 е поредната година, в която съм готова да уча неща.

Tags:

Основният хранителен продукт е на почит във всички култури, но в славянските страни той е част от държавния протокол

Забелязали ли сте, че в добрите ресторанти задължително първо се сервират хлябът и водата? При това без дори да сте ги поръчвали, просто като комплимент от заведението. Всъщност това е едно от основните правила във всеки държащ на доброто си име ресторант, независимо от неговата категория. В гръцките таверни например хлябът и водата пристигат на масата заедно с менюто и по време на храненето непрекъснато се допълват. Хлябът ще ви посрещне първи и в класическите френски ресторантчета, а по неговото качество можете да съдите за нивото на предлаганата кухня.

Една от причините хлябът да се сервира преди всичко останало наистина е практична – предполага се, че гостите са гладни и докато изчакват поръчаната храна да бъде приготвена, трябва да залъжат апетита си. Има обаче и още една причина преди всичко останало на масата да се появява панерче с хляб. Тя е свързана с много и разнообразна символика според традициите на различните народи по света, но в основата на всяка от тях стои едно и също вярване – че никой не е по-голям от хляба.

Български “хлебни” ритуали

В християнството хлябът е на особена почит. Той символизира плътта Христова и заради това присъства във всеки религиозен ритуал, независимо дали той се състои в храм или при домашни условия. В българската традиция отношението към най-основната човешка храна е особено почтително. Житейският път на всеки човек започва и завършва с хляба. За четиридесетия ден на новородено дете се организира пазник, който дори се нарича “Погача” на името на ритуалния хляб. Според традициите този специален хляб трябва да се омеси от чиста жена (когато не е в месечен цикъл), която има двама живи родители, не е вдовица и има здрави деца. На самото събитие се канят само жени, а погачата трябва да се разчупи над главата на родилката и нейното бебе, като посоката на чупене е нагоре към небето. При целия този ритуал има много детайли, които трябва да бъдат спазени – хлябът се счупва на две от момичета или млади жени с двама живи родители; от двете половини след това най-възрастната жена на събитието отделя парчета, които нарича поред на Богородица, на дома, на майката, на новороденото и след това на останалите присъстващи жени, най-често по старшинство; парчето на Богородица се слага пред иконата на дома, коматът за дома се поставя на високо, а парчето на новороденото – до него. На този ритуал всичко на трапезата трябва да е сладко, за да е сладък животът на новопоявилия се човек, затова традиционната комбинация хляб и сол не присъства, а погачата се предлага с мед. В някои райони обаче бебешката погача се предлага и с чубрица, за да се осигурят разнообразните вкусове на бъдещия живот на малкия човек. При първото разчупване на погачата не трябва нито една троха да падне на земята. Затова над главата на майката с бебето се поставя чиста кърпа, в която гостенките поставят железни монети за здраве и благодат. След като се съберат всички парички и трохи, майката има задачата да върже на кръст краищата на кърпата и сама да прецени колко да стегне възлите. Това е особено важен момент, защото от стегнатостта на възлите зависи дали детето ще се превърне в пестелив човек, скъперник или пройдоха.

След първата бебешка среща с хляба този изконен продукт ще се появява на най-важните събития от човешкия живот на българина. Погача се меси за празнуване на пълнолетие (в по-модерната версия – на абитуриентски бал), при годеж и сватба, на кръгли годишнини и при погребение или помен. За разлика от веселите събития обаче при траурните на почит е най-вече житото, което символизира надеждата за ново раждане и нов живот.

Хляб на всяка трапеза

Почтителното отношение към хляба се демонстрира и в обществено значими събития, които са извън тесния домашен бит. Питка се меси за Бъдни вечер, като тогава е важно тя да е направена със сода – така, както се правят траурните хлябове. Металната паричка отново върви ръка за ръка с хляба, като в коледната пита тя се скрива в тестото и предрича богатство на този, на когото се падне при наричане.

Нова година също се посреща с хляб, като тогава той наистина прилича на произведение на изкуството. Върху погачата, задължително замесена с мая, от тесто се правят и изпичат различни фигури с най-разнообразни значения. В някои части на страната сред тези малки пластики има кучета, плодове, слънца, кръгли символи и дори всякакви рогати, огнедишащи или крилати митични същества.

За Великден пък хлябът задължително е сладък. Козунакът се меси рано и се сплита на плитка с отворени краища. Плитката е древен тракийски символ за безкрайност, достигнал и влял се естествено в християнската обредност. Както знаем, ритуалността на българите е доста подробна и пълна с всякакви странни детайли и вярвания. Затова е важно да споменем, че водата за обредните хлябове трябва да е мълчана. Това, разбира се, няма как да се случи днес, защото едва ли ходите за вода с менци на рамо до селския кладенец, та да трябва да не проронвате и дума, докато ги пълните. Все пак обаче е добре просто да спазваме основното правило – докато се меси хляб, не трябва да изричате лоши думи, да обиждате някого или да злословите.

Преклонението пред хляба не е само български, славянски или ортодоксален ритуал. Към него особена почит изпитват и в западна Европа. Според преданията именно оттам идва правилото хлябът никога да не се поставя с дъното нагоре. През следните векове една от най-значимите фигури в царството е била тази на палача. Поради естеството на работата си той трябвало винаги да е добре нахранен, затова в гостилницата или хлебарницата на всяко село винаги трябвало да има по един хляб за човека с качулката. И за да не се излъже някой и да го грабне, този специален самун се поставял обърнат. Затова и днес да оставиш хляба си обърнат, се приема за лоша поличба.

За французите качеството на хляба е издигнато в култ. Всяка новооткрита хлебарница в града доказва високото си ниво чрез добрия вкус на багетите си. Във Франция се раздава и специална награда за най-добра багета и всяка година за това престижно отличие се борят хиляди фурни от страната.

В мюсюлманските традиции хлябът също е цар. С него не бива да си играеш на масата, да побутваш трохите или да правиш фигурки. Обикновено класическият хляб там не е бухнал, защото в него не се слага мая. Плоските питки за основа на всяко ядене, затова храненето на официални трапези не започва, докато хлябът не е сервиран.

Протоколът и хлябът

  • При посещение на важен държавник у нас сред посрещачите задължително присъства младо момиче в народна носия, което носи хляб и сол. В българския държавен протокол (а и в този на Русия, Полша, Чехия, Словакия, Македония и др) посрещането с хляб и сол е задължителен ритуал. Освен в тези случаи, хлябът официално присъства и при откриването на различни нови обекти от държавно значение, точно така, както се прерязва лента или се пие шампанско.
  • Във Франция старите хлябове от пекарните се инжектират с цветна безвредна боя, когато се изхвърлят. Така, ако попаднат в ръцете на скитник, той ще знае, че пекарят вече не носи отговорност за качеството му.
  • Отново във Франция все още действа закон, според който в неделя във всеки квартал задължително трябва да има една отворена хлебарница. Затова кой в коя неделя от годината ще работи е нещо, което собствениците на пекарни се уговарят предварително.
  • В България трохите от масата никога не трябва да се замитат с ръка, защото това предвещава бедност.
  • Хляб не се изхвърля. Когато е прекалено стар, можете да го оставите на птиците, но не и да го хвърлите в кофата.
  • Навсякъде по света правило е хлябът да се яде с ръце. В селските райони на много от най-богатите европейски страни все още никой не си и помисля да реже филии с нож.
  • В обредите хлябът често върви и с виното, което символизира христовата кръв.
  • В някои източни култури хлябът, начинът на неговото изпичане и трохите, които падат при яденето му служат за предричане на бъдещето.

* този текст беше публикуван във вестник „Преса“, ноември 2013

Tags:
авг-7-2013

Муста и брадаци

Posted by Maria Kassimova under Течни състояния

Леко наболата брада е шик през лятната ваканция, бръснатата глава е по-скоро мутренски стайлинг, а във високия бизнес господата трябва да са с гладко лице и добре поддържана прическа

Не мога да се сетя за нито едно лице от днешната българска политика, което да има брада. Освен, разбира се, някои странни елементи, опитващи се да влязат оттук-оттам в законодателната или изпълнителната власт, но на тях така или иначе не гледаме сериозно. Само преди двайсет и три години обаче новата демократична идея дойде със своите нови лица, голяма част от които носеха къде по-поддъжани, къде съвсем натурални бради, мустаци и по хипарски неподдържани коси. Видът им беше коренно различен от този на опрятните партийни функционери от социалистическите години и тази разлика беше не просто факт – тя беше политическа необходимост.

Днес картинката с брадите, мустаците и косите в българската градска среда не е особено пъстра. Настанилото се еднообразие обаче си има причина и колкото и да ви се вижда странно, тя си има политико-социално обяснение. И мястото на етикета в този случай е да даде необходимите рамки, в които видът на лицето, с все брадите, мустаците и прическите, да отговаря както на социалното ни положение и кариера, така и на местата, където обичайно или случайно се появяваме. Без, разбира се, тези рамки да ни карат да се правим на нещо, което всъщност не сме.

Брадата история

Ако се опитате да извадите от паметта си кой да е портрет на известен ренесансов творец, ще установите, че почти в сто процента от случаите той е със солидно лицево окосмяване. Брадата в онези години, а и няколко века след това, е символ на възмъжаване, отличителен белег за артистичност, мощ и власт. Заедно с това обаче католицизмът не понася неговите най-верни слуги – монасите, да поддържат растителност върху лицата си, затова и подстригването е особено важен ритуал в този тип изповядване и служене на християнството. Чистото мъжко лице в този случай има и още една задача – да демонстрира смирение, подчинение и липса на изявено мъжко его пред бог.

В нашата българска действителност нещата пред онези векове стоят по по-различен начин. Мъжкото, селско българско население задължително трябвало да носи мустаци. Те са символ на порастването на момчето, затова и първото бръснене на много места се извършвало ритуално. Младежите очаквали с трепет над горната им устна да поникне “сиромашка стряха”, след което бързали да я избръснат, за да заздравят корените на пръкващите се мустачета и час по-скоро да ги превърнат в плътни, засукани опашки, прикриващи почти плътно цялата горна устна. Мъжът без мустак бил обект на пиперливи подигравки, независимо, че причината за това може да е физическа. Кьосе ли си, търпиш острото чувство за хумор на цялото село, жениш се за най-грозната мома и цял живот завиждаш на мъжагите с напърчени мустаци.

Що се отнася до брадите в някогашното българско общество, те не били чак толкова популярни. Задължително с бради обаче били православните свещеници и монаси. За разлика от колегите си католици, те нарочно оставяли лицевото си окосмение на свобода и демонстративно не полагали за него никакви грижи. Според правилата на църквата или манастира брадата, дългата коса и неподредения мустак са знак за липса на всякаква земна суета и пренебрежение към телесното в името на божественото. Всъщност и днес положението с брадите в православието си е същото – дългата брада е символ на целомъдрие и добита мъдрост, затова и свещениците с по-висок църковен ранг следва да имат по-дълга брада.

Покажи ми брадата си, да ти кажа колко си богат

Горе-долу такова е положението след Освобождението и първите десетилетия на структурирането на новата българска държава. Сега обаче тлъстите волни селски мустаци се превръщат в софистицирани и добре оформени мустаки, стилизирани най-вече от градските бръснари според “французката мода”. Разпасаните монашески бради от миналото скоро кацват на лицата и на светските мъже, само че във вид на добре подстригани “катинари”. Новите господа, желаещи да влязат в политиката, търговията, банковото или застрахователното дело, наред с фрака и добре ушитите европейски костюми, трябвало да се погрижат и за лицето си, като грижливо го украсят с подобаваща растителност. За целта посещавали бръснарницата почти всеки ден, а там създавали важни социални контакти, бистрели наболелите политически и икономически теми и научавали най-значимите градски и държавни новини. В този смисъл идеално поддържаната брада се превръща в нещо като визитна картичка на този, който я носи. И колкото по-стабилно стои тя върху лицето му, толкова по-стабилно присъства той в обществото. Преди години в една от онези стари, пожълтели газети от началото на миналия век прочетох статия със съвети към млади, изискани български девойки за това как да си изберат подходящ съпруг. В няколко от подточките авторката (някоя си г-жа Теодорка Пеева) настояваше те и техните майки добре да наблюдават брадите, мустаките и косите на кандидат-женихите, при това в рамките на няколко седмици. Подходящият кандидат, според госпожата, трябва винаги да е с идеално поддържана лицева растителност, никъде да не се допуска да “избиват” нови косми извън създадените вече очертания, по мустаците да няма остатъци от храна, както и да не са пожълтели от тютюна, а косата да е добре “причосана” на път или плътно назад, без стърчащи косми и “разни опортюнистки своеволия”.

Мутра стайлинг

Рядкост е да видиш днес мъж с мустаци. Не е чак такава рядкост обаче да срещнеш мъж с брада. В последните години тя някак се върна на въоръжение и това се отрази първо в модните сесии. Световните списания и дефилета се напълниха с брадясали манекени, при това с не кой знае колко софистицирани бради. Българската модна среда също се отчете с няколко такива фотосесии и билбордове, но те някак не успяха да въведат масово брадите в младото градско общество. За сметка на това обаче бръснатите глави, къде изместващи грозна плешивост, къде просто като мутро тенденция, са навсякъде. За съжаление българските мъже някак свикнаха с този гологлав вид и дори господата с все още гъста коса, предпочитат да се подстригват като затворници, вместо да експериментират със стилове и прически. Сигурно затова едно от първите неща, които западноевропейците забелязват у българите, са именно техните голи или полуголи глави. И в лъснатото до блясък кубе принципно няма нищо лошо, стига обаче да не е гарнирано с останалите типично мутренски атрибути като плътен златен или сребърен ланец, потник, тъмни очила и чанта диагоналка. Що се отнася до мъжете, които имат достатъчно коса, не е добра идея да се подстригват като войници след клетва, колкото и удобно да е това. Първо, защото каквото и да облекат, ще приличат на наскоро освободени от затвора, и второ, този тип “прическа” говори просто за немарливост към самия себе си. А в света на бизнеса немарливостта към себе си е знак за немарливост и към поверената ти работа.

Преди време в някакво предаване един млад мъж с типичните белези на начинаеща мутра (голата глава, сребърния гердан с кръст и томните очила, които така и не свали) обясни, че голата глава при мъжете била нещо като “фалически символ”. С цялото ми съмнение, че знаеше точно за какво говори, установих, че на него му е супер окей да изглежда като… ходещ фалос. Помислих си, че нещо изначално е сбъркано в разбирането на мъжете за това какво харесват жените, щом един около трийсет годишен мъж може да си мисли, че голата му глава може да събуди чувствата на някоя дама. Дори и дамата някак да подхожда на стила му със своите надути устни, силиконови достойнства и чалга вид, не бръснатата му глава ще я впечатли. Тук основна роля има само едно – размерът на портфейла.

12 брадати правила

  1. Днес етикетът не ви забранява да имате брада или мустаци. Важно е обаче да се грижите подобаващо за тях.
  2. В корпоративния свят е по-добре да се придържате към класическия стил – чисто, добре избръснато лице и добре поддържана прическа.
  3. Ако все пак искате да се разнообразите с малко повече растителност по лицето, брадата трябва да е наистина много добре поддържана и малка.
  4. Винаги е по-добре да имате малка брада тип “катинар”, вместо само мустаци.
  5. По-дългата брада е подходяща за хора с по-артистични професии. Комбинирана с по-дълга коса, тя ще ви накара да изглеждате леко небрежен, а небрежността не е качество в света на политиката, търговията и големия бизнес.
  6. Ако решите да заложите на мустаците, трябва да знаете, че има огромна вероятност да заприличате на автомеханик, електротехник, водопроводчик или закупчик. Няма нищо лошо, ако това ви устройва или просто наистина сте такъв.
  7. В никакъв случай не си пускайте тънък мустак над горната устна или пък такъв тип Хитлер. Освен, че е грозен, той ще ви даде вид на застаряващ коцкар или фашист.
  8. Голата глава, съчетана с плътна, охранена брада, е комбинация, която може да се носи от наистина специални и разпознаваеми в обществото хора. От години тя е запазена марка на фокусника Астор, а напоследък в този вид се изявява и Мишо Шамара.
  9. Ако искате да имате брада и мустаци, трябва да знаете, че не всички жени ги харесват. Някои са направо гнусливи към този вид окосмяване, затова се консултирайте за това решение с най-близките си дами.
  10. В света на политиката брадата и мустаците обичайно нямат място, освен ако не сте в арабския свят. В Европа, Северна и ЮжнаАмерика политиците с мустаци са рядкост (с мустак е например изключително скромният президент на Уругвай), а тези с бради са наистина огромно изключение, въпреки че се грижат за тях с подходящо внимание.
  11. Приятната брада е наболата или т.нар десетдневна брада. Жените я харесват, стои много италиано, но отново е добре да я обръснете, ако имате важна бизнес среща или целите да спечелите важен клиент.
  12. Набола брада и леко разхвърляна коса е чудесен летен стайлинг за всеки мъж. По време на ваканция прекрасно се комбинира с ленени дрехи, една истинска панамска шапка и…примерно яхта, кабриолет или поне бял кон, с който да се явите при някоя принцеса.
Tags:
апр-23-2013

Булка, пак

Posted by Maria Kassimova under Течни състояния

Остава около час до церемонията в морската градина на Бургас. Косата ми дъха на фризьорски салон, а цветето от плат, дето го закрепихме с около трийсет фиби за главата ми, някак особено ми тежи. Взела съм си душ и с бавни движения размазвам лосион с бляскави частици по тялото си. Правя обичайната сложна структура от почти йога упражнения, за да достигна онази част на гърба между лопатките. В последните шест години съм изработила всякакви стратегии за улесняване на живота си на жена, която живее без мъж. Например, когато трябва да облека рокля с цип на гърба. Навличам я, опъвам хубаво, след което вдигам ципа отзад, докъдето е възможно. После с две ръце хващам двете парчета плат на врата и дърпам нагоре. Когато цялата рокля се изнесе максимално към тила, с едната ръка улавям двата края на ципа, а с другата дърпам желязното езиче и готово. Или пък когато пазарувам. Използвам много торби, за да мога да балансирам с теглото им и да ги пренеса на един път от багажника на колата до апартамента. Пръстите на ръцете ми са тренирани да носят тежко, така че на всеки от тях мога да провися по една торба от около 3 кг. Когато нямам с какво да натисна копчето на асансьора, чудесно го правя с брадичка. Отварям и придържам металната врата с почти балетен екзерсис с крака. Мога да сменям всякакви крушки, знам как да ремонтирам щепсел, изолирала съм с прозрачен силикон ваната в банята и съм шпакловала няколко квадратни метра от една стена. Абсолютно съм наясно къде се слага масло и къде течност за чистачки и никога не ги бъркам. Сменям спукана гума за около двайсет минути. За шест години съм направила седем ремонта, като един от тях е на цяла къща с все покрив, дренажна яма и топлинна инсталация. Да, не съм извършвала тези неща с двете си ръце, но съм си намерила майстори, вдъхнала съм им страхопочитание и съм успяла да им платя. Изобщо някак сама съм се справяла. И даже съм се справяла много добре. Всъщност направо отлично…

И ето ме сега, час преди отново да стана съпруга, с попресъхнала от уплах уста, в една хотелска стая, пред поетичния хоризонт на морето и прозаичната топка от чаршафи, в които съм се опитала да дремна следобед. Цялата ирония, с която съм гледала на идеята за мой втори брак, се топи като сладолед под майското слънце. Опитвам се да не мисля и да не сравнявам с онзи, първия път. Подготвих всичко така, че да е напълно различно. Минали са цели деветнайсет години от първата ми сватба. Вместо осемдесет човека, този път са само осемнайсет. Абсолютно сигурна съм, че искам да виждам точно и само техните лица, докато отново казвам да. Не съм в София. Избрала съм Бургас, заради бургаските ми корени и чувството, че съм с роднини. На сватбата на майка си ще присъстват и двете ми дъщери. Давам си сметка, че нито един от сегашните ми гости не е бил на първото ми бракосъчетание. Съзнателно избягвам да спазвам ритуалите от първия път. Никакви такива писаници на момински имена по подметките на обувките. Никакво ново, чуждо, синьо и старо. Никакви украсени коли и клаксони – ще вървя пеша по алеята от хотела до ритуалната зала. И църква няма. Не само, защото отдавна съм приключила с религията. Всъщност адски ми е готино, че ще се омъжвам втори път в сградата на бивше казино. Бракът си е игра на рулетка, така че какво по-добро място да го сключиш от храма на късмета?! Ушила съм си рокля в неопределен романтичен цвят, който шивачката поетично наричаше “пудрено прасковено”. Купила съм си обувки от ZARA. Гримирам се сама. Не съм се крила от младоженеца. Даже съм правила секс с него в нощта преди бракосъчетанието…

И пак малко ме е страх. Не като първия път. Тогава, за ужас на майка ми, прекарах половината нощ в рев за всички онези бъдещи интересни мъже, които може би ще срещна, но няма да мога да задържа. Роних сълзи за случайните любови, за непланираните тръгвания нанякъде с малко багаж и никакви идеи, за безотговорното мързелуване, отговорното угаждане на себе си и спонтанните с никого необсъдени решения. Нямаше как да знам тогава, че бракът няма как да попречи те да ми се случат. И те се случиха, макар и като следствие от един постепенно, но уверено провалящ се любовен съюз между двама души, които някога уж много се обичаха. Срещнах точно тези мъже, които си пожелах. Случиха ми се такива, каквито си ги бях намислила. Може би не бяха толкова интересни, но аз добре си ги нафантазирах. Тръгвах посреднощ за морето, защото просто ме влечеше. Не обяснявах на никого никое свое решение и не се налагаше да искам мнението или съгласието на когото и да било. Мързелувах с дни, когато си исках и работех денонощно, когато се налагаше. Оставях неизмити чинии в мивката за другия ден, вечерях с ябълки и вино и капакът на тоалетната чиния у дома си стоеше винаги спуснат.  Не се налагаше да чакам някой да се избръсне, за да си взема душ, не гладех ризи, четях книга в леглото до три сутринта и ако пожелаех, можех да си спя във всяка част на матрака си…

Още половин час. Ръката ми инстинктивно е хванала хотелската химикалка и драска чертички върху листа с цените на нещата от минибара. Този път дали ще се получи? Дали когато мине онази “брачна карантина”, в която всеки е бял и добър, ще започнем да се дразним от погледи, думи, походки, въздишки, покашляния, преглъщания и смях? Ще утихнем ли в ежедневните семейни ритуали? Ще започне ли да го дразни фактът, че малко преди да заспя, тракам със зъби? Ще понесем ли взаимно чуждия дъх, задрямването пред телевизора, влаченето на чехлите, личния хаос, малките настроения и по-големите странности, изразите, разказването на едни и същи истории, навиците, правенето на планове и честото им несбъдване?…

Не съм виждала младоженеца от четири часа. По едно време дори си помислих, че може и да се е отказал, да е събрал багажа си и да е отпрашил в неизвестна посока. Все пак на него му е за първи път… Дори отворих гардероба, за да видя дали нещата му са тук и… тук си бяха. Точно този мъж ще се ожени точно за мен. Време е да го осъзная, да му се не види. Майка ми казваше, че всяка жена трябва да има в живота си по един парижки любовник. Е, на мен е на път да ми стане съпруг. Веселият, артистичен парижанин, когото случайно срещнах преди три години, се мотае някъде из бургаския хотел, готов да каже ДА, да ме обича и почита, “докато смъртта ни раздели”. Взима ме с всичко, което съм – двете ми деца, раните от миналия брак, софийските ми неуредици, славянската ми емоционалност и балканската ми душа. Предложи да живеем в София, защото “твоята кариера е по-добра от моята и ти трябва да я продължиш там”. Сам организира цялото пренасяне на ергенската си парижка покъщнина, като някак имплантирахме в моя бит на разведена жена важните му лични вещи. Сред тях дори немски ръчен миксер, поднос за кафе от пластмаса, имитираща дърво, постелки за суши, специална резачка за рохки яйца и четири обувалки. Внедри в тегавото ми българско ежедневие европейския си позитивизъм и една артистична, приятно цинична подигравателност над нещата. И установих, че така се живее много по-леко. Прави ми закуска. Има си специален леко извит нож за рязане на грейпфрути, с който отделя всяко парченце от половинката плод. Полива ги с мед, сгъва ми салфетка и ми прави кафе. Готви обеди и вечери не само, когато съм смъртно уморена. Пуска прахосмукачки и простира. Да, леко е разхвърлян, ама голяма работа! Без да знае, ме научи, че е по-важно да ти е подредено в душата,отколкото в хола. Умее да мълчи до мен и да изслушва мълчанието ми. Когато заспивам пред телевизора, ме завива и намалява звука. Всяка последна седмица от месеца носи четиридесетте си ризи на химическо чистене и не пропуска да ми благодари абсолютно всеки път, когато му изгладя каквото и да е. Заедно четем книги. Понякога някой от нас спира, за да разкаже на другия какво е прочел и това ни е приятно. Мием си заедно зъбите с електрически четки и се забавляваме да си създаваме мелодии със звуците им. Ядем една и съща храна, която ни харесва. Ходим заедно на винг чун и си правим спаринг в спалнята у дома. През уикендите ходим на вилата. Аз пия дълги кафета и чайове на терасата, а той излиза в седем сутринта, с халат, маратонки на босо, слънчеви очила и панамска шапка и започва да прекопава градината. Когато възрастните съседки минават покрай оградата за сутрешната си разходка, спира, подпира се на правата лопата, сваля шапката и казва със силно френско “р” “Добррро утррро, медам!”. Те го обожават, разбира се! Благодарят му за френския шик сред този див самоковски ландшафт с парче топла домашна баница, току-що откъснати от градината зеленчуци или свежа китка цветя. Харесват френската музика, която се носи по вечерно време от къщата ни и се радват на играта на двете ни кучета. Мило го наричат Стефко, по български. И високо оценяват избора ми, потупвайки ме енергично по рамото с риторичния въпрос “Абе къде го намери туй франсе, бе, Марийче, леля?!”… Ами намерих си го. Такъв, какъвто си го бях помечтала. Дано този път…

След десет минути всички ще ме чакат във фоайето. Облякла съм си роклята, напарфюмирала съм се, дишала съм десет пъти дълбоко, за да успокоя сърцето. Точно сега, в точно тези десет самотни минути сякаш всички са се наговорили да не ми звънят, да не ме търсят и да ме оставят сама. И точно в този, по някаква божествена милост ужасно топъл майски ден, пред хоризонта на морето, аз, четиридесет и две годишната булка, разбирам защо се омъжвам повторно. Не заради това, че някой ще ми носи торбите от гаража до апартамента. Не, защото ще е по-лесно да обличам роклите си с цип на гърба. Не и заради бъдещите спукани гуми на колите ми по световните пътища, изгорелите щепсели, ремонтите, които евентуално ще предприема и купищата “мъжки” неща, с които няма да ми се налага да се справям. Не, заради споделените разходи, редовния секс, планираните почивки и семейните празници.

Омъжвам се пак, защото знам коя съм.

Омъжвам се, защото съм сигурна, че мога да живея и сама. Омъжвам се, защото не ме е страх от самотата, от тъмното, от любовта и изневярата, от обещанията и тяхното неспазване. Омъжвам се, защото не вярвам в предзнаменования и суеверия, в “щастливо женени” и “щастливо разведени”, в чужди изводи и нечии предположения. Омъжвам се, защото знам цената на моето да и на моето не. И защото избирам свободно.

Време е да слизам. Долу ме чакат осемнайсет любими мои души. И един, най-важният, заради когото всичко това си заслужава. Тръгвам, без много да му мисля, с трийсет фиби и цвете в косите, ято пеперуди в корема и петнайсет рози в пудрено прасковено…

Tags:

Пържолата с кокал се яде с нож и вилица, печеното пиле няма нужда от станиолени ботушки, а кюфтето е най-вкусно с лютеница и в кварталното капанче

Преди години на един студентски семинар трябваше всеки от участниците да представи традиционните ястия на страната си. Можете да си представите ентусиазма, с който руснаците описваха борш и пелмени, англичаните – месен пай и скоунс, а французите – коко ван, лучена супа и сос Бешамел. Когато дойде редът на българската група, подхванахме баниците, пълнените чушки и хайдушките агнета. Сред кулинарната говорилня най-мълчалива беше сръбкинята. За разлика от останалите многобройни групи, тя беше сама и се опитваше да намери сродни души сред българите. Когато дойде нейният ред да представи държавата си чрез ястия, тя се изправи и млъкна. В притеснителното мълчание някой предположи, че не е разбрала задачата. “Какво е типичното ядене в Сърбия?”- подсказа от българите някой на висок глас. Сръбкинята се обърна към нас, погледна ни сконфузено и каза: “Епа мЕсо!”…

Мес(т)ни истории

Всъщност дали месото е типично ядене за Сърбия няма спор. Истината е обаче, че на мръвка налитат и останалите балкански народи. Коленето на животни за курбан или здраве, черпенето с печени или пълнени животни на големи празници или кварталното похапване на кебапчета с лютеничка са типични за нашите географски ширини. Моята бивша свекърва вярваше, че няма нормален мъж, който да се нахрани както трябва с постно ядене. Затова към всяка безмесна манджичка прилагаше половин палка салам, печена наденица или поне някое и друго парче шунка.

От детството си помня пък как баба ми и дядо ми – собственици на една от най-старите фурни в Бургас – сядаха на неделни обеди с приятели и роднини около огромна тава, от която меланхолично гледаше някоя добре опечена агнешка глава с нагло изплезен език. Оттогава ще да е непоносимостта ми към всякакви сготвени неща, които се намират от вътрешната страна на черепната кутия на което и да е животно. Дядо ми обожаваше да яде очите на агнето и умираше от удоволствие да ми тика под носа една вилица с набоден зъркел, втренчен в мен с цялия си предсмъртен ужас.

Месото обаче изобщо не е част от традиционната кулинарна история на нашия регион. Западна Европа също има подобаващи традиции в приготвянето и яденето на месо. Задължителна част от неговото консумиране обаче е начинът, по който то ще бъде поднесено, нарязано и изядено. Далеч са времената, в които странстващи рицари пируват в крайпътни кръчми, удрят металните си чаши вино с все сила една в друга и ръфат със зъби още цвърчащи от печене меса. Най-първият атрибут от днешната железария, която подреждаме около чиниите си, е ножът. Всеки мъж е имал своя нож, с който е трябвало както да транжира меса, така и да се храни, да обслужва бита си и да и убива. Втора в световната история на етикетните прибори се появява лъжицата. Тя пък била първо дамски предмет, която всяка уважаваща себе си жена носела на връв, закачена за полата й. Ползвала я за различни неща – готвене, ядене, хранене, самозащита – и след всяко от тях просто леко я изтривала в дрехите си.

Последна на сцената излиза вилицата. Причината за това е, че дълго време народът се съпротивлявал на вида й – твърде много му приличала на тризъбеца на дявола, за да си позволи да го вкара в бита си просто ей така, камо ли пък за ядене. Когато обаче трите прибора заели своето достойно място покрай чинията и благородниците доказвали своето потекло и като ползвали сребърни ножове, лъжици и вилици, нещата трябвало да се превърнат в норма. Така, някъде в кралските приеми на Луи XIV, който всъщност много обичал да яде с ръце, се създали и първите устойчиви правила за подредбата на приборите и използването им за ядене на най-желаното ястие – това, в което има месо.

Всичко за пържолата

Първо да уточним, че пържола би трябвало да се казва само парчето месо (с кокъл или без), което е изпържено. Останалото е по-скоро котлет. Но да простим тази волност на езика и да обърнем внимание на самото ядене. Пържолата без кокал (пеперуда, котлет без кост или филе) се приема за по-елегантен вариант на посестримата й с кокал. Затова и на официална вечеря по-вероятно е да ви поднесат именно такова месо, без значение дали то е свинско, телешко или пилешко. Присъствието на кокал усложнява малко нещата, затова във високия клас презентиране на храна то се избягва. Когато имате парче месо в чинията си, вероятно имате и сос към него. Той се сервира отделно, в специална сосиера. Най-нормалното нещо е да помолите да ви подадат сосиерата, ако тя не е близо до вас, затова не се притеснявайте да го направите. Дори и сосът да свърши при вас, гледайте да не “изстискате” последната капка, а дискретно извикайте сервитьора и го помолете да се погрижи. Ваше задължение е да го направите, защото следващият след вас ще намери сосиерата празна, което няма да е възпитано от ваша страна. Правилно е да режете с вилицата в лявата ръка хапка от месото, като придържате лактите си близо до тялото, а не ги вирите като простор за бельо в двете страни. Режете хапка, поднасяте я към устата си с вилицата, сдъвквате и изяждате, като през това време не пускате приборите. Никога не “поливайте” хапката месо с вино! Това ще обиди вкуса на виното, а и създава неприятно усещане на хората около масата, защото неинуемо ще си представят как изглежда този бълвоч в устата ви.

Американците, като една по-нова култура, спазват друго правило. Те първо съсредоточено нарязват парчето месо на хапки, след това оставят ножа да си почива отдясно, преместват вилицата от лявата в дясната си ръка и започват да се хранят. Не препоръчвам този начин на хранене – все пак не сте бебета дя си подготвяте така хапките!

Английската традиция в ядене на месо има едно правило – гарнитурата към пържолата винаги трябва първа “да се натовари” на вилицата, при това на гърба й. След това, в името на добрия баланс, каченият товар се блокира с една твърда капка месо. Така че процедурата там е следната: режете си хапка от пържолата, оставяте я в чинията, докато натоварите вилицата, след което я забивате в края на вилицата и поднасяте към устата. Английска му работа!

Ако все пък пържолата ви е с кокал, правирото си е все същото. Просто режете месото до самия кокал, колкото можете по-навътре. Самият кокал оставяте встрани като отпадък. Можете, разбира се, да се отдадете на удоволствието на го поглозгате, ако домакинът го направи или ако сте сред хора, с които сте сигурни, че можете да си го позволите. Тогава е приемливо и да качите салфетката нагоре, като защипете края й под врата, но да се разберем, че това вече излиза извън рамките на класическия етикет. Подобно нещо може да ви бъде позволено при яденето на някои видове морска храна и охлюви.

Малки месни еквилибристики

По време на едно обучение един як родопчанин със завиден международен бизнес ме попита как точно трябва да се ядат шашлици. Държа да отбележа, че шашликът като такъв е толкова атрактивен и различен, че етикетът няма как да го подчини. Тъкмо напротив – той се подчинява на шашлика. За да не изглеждате като канибал на дълга принудителна диета, все пак спазвайте правилото да не притеснявате останалите. Затова помолете сервитьора (в случай, че не можете да се справите сами или пък кавалера до вас, ако сте дама) да изхлузи парчетата печено месо от шиша в отделна чиния или във вашата основна. Яденето запобва, когато всички меса са свалени от шиша, а не сто пъти да повтаряте процедурата – свалям, режа, ям. Разбира се, че е много вкусно да изхлузвате със зъби малките парчета печено на грил месо от деликатните шишчета, но ви съветвам да го правите, когато сте в неофициална обстановка. Ако се случи така, че на по-изискано място ви сервират подобно ястие (вероятно това ще е традиционно ястие за дадена страна), максимално използвайте приборите си.

Има един малко неудобен момент сс сервирането и яденето на птици, печени прасенца и разни други животни, сервирани в средата на масата. Първо, ако вие сте този, който приготвя подобен месен деликатес, моля ви, спестете си ботушките от станиол, лимончетата в устата, варените яйца в дупетата на кокошките или (това е моето любимо!)… истинската цигара в клюна на опечения селски петел. Има къде къде по-елегантни начини да сервирате такова блюдо, така че гледайте да не унижавате допълнително клетото животно, което дружно ще разкостите и изядете. Важно е да знаете, че за така приготвено месо се нуждаете от специалист, който да го разреже на порции. Правилото в добрите ресторанти дори е месото да бъде показано на гостите, след което на отделно място да бъде нарязано на порции и поднесено наново в плата. Ако на вас се пада честта да се справите с рязането, със сигурност ви трябват специална голяма вилица с два зъба и голям остър нож. Глави, опашки и копита оставете встрани, за последно. Можете, разбира се, да питате за предпочитанията на гостите си.

За да поддържате трапезата в приятен вид, пригответе за всеки специална чинийка за отпадъци, която да стои отляво, над основната чиния. В случай че пред вас няма такава, а трябва някъде да оставите костите от месото в блюдото ви, подредете ги в горния ляв участък на чинията си.

Ако сте поканени да ядете ребра, това вече е друг въпрос. Няма как да изискват от вас да сте с бяла или черна папийонка, защото партито ще е по-скоро неформално. Затова спокойно – няма етикет, който да ви учи да стържете в несвяст с нож и вилица някакви ребра, колкото и сочни да са те. Използвайте ръцете си, които в края на яденето трябва грижливо да измиете в поднесената купа с вода и лимон.

Въпросът с каймата

В класическите книги по етикет и хранене може би ще прочетете, че ястия с кайма не се ядат с нож, а само с вилица.Това е така, но изисква определон уточнение. Тъй като във френската висша кухня няма нито мусака, нито пълнени с кайма чушки, нито кюфтета яхния, не приемайте че правилото на самотната вилица важи за яденето на тези ястия. Всъщност само с вилица се яде суровата, подправена кайма или ястия като бифтек, т.нар. татарско кюфте или друг вид сурова, топлинно необработена кайма. Ако в чинията ви има паве мусака, съвсем естествено е да режете парчета с нож и да си помагате с него, за да качите хапката си върху вилицата. Така е и с пълнените с кайма зеленчуци. Необходим ви е нож, за да оформяте хапки, както и да отстранявате ципата на чушката например, ако не я ядете. В случай, че имате порция класически пържени или печени кюфтета или кебапчета, също трябва да използвате нож. Чупенето с виличка, особено пластмасова, е много уютно и сладко, но е възможно в уличното капанче, бирарията или заведението за бързо хранене. Лично за мен най-вкусният начин да “мушнеш” едно кебапче, е да го забодеш през средата с вилицата, да топваш крайчето му в лютеничка с лук, да го отхапваш между две глътки бира, всичко това в компанията на пържено картофче или комат пресен, топъл, бял хляб. Правя го без всякакви притеснения, стига да не съм в ресторант с покривка или сервитьори с бели ризи. Кебапчето и кюфтето са и такъв тип храна, която се чувства на мястото си извън изисканите ресторанти. А пък етикетат, както вече съм казвала, не е нещо, което ви кара да си вирвате кутрето, докато пиете кафе, а да ядете по адекватен начин съответната храна в дадена обстановка и с определено обкръжение.

Що се отнася до месото, неговото правилно ядене и съчетаване с напитки представлява една огромна част от етикета на масата. Освен това, когато знаете как да го консумирате, е сто пъти по-вкусно, повярвайте ми.

Tags:

Обучението в добри обноски започва още в първата година след раждането, а вие сте най-добрият пример за поведение на своето дете

Ако наскоро ви се е случвало да попаднете на обществено място с повече от две деца на възраст между три и дванайсет години, ще ме разберете правилно. Защото сигурно и вие като мен сте били принудени да се надвиквате с детски крясъци, да се сблъсквате с тичащи между маси и столове хлапета и да се възхищавате на завидното спокойствие на родителите им. Факт е, че огромен процент от българските деца масово не притежават онова толкова важно нещо, което всички познаваме като “първите седем”. През последните двайсетина години представата за възпитание се промени. Учтивостта започна да се приема по-скоро като неестествена преструвка, отколкото като любезен начин на комуникация. Продавачките в магазините и сервитьорките в заведенията започнаха да се обръщат към всеки на ти. Мъжете почти престанаха да кавалерстват. Думите “благодаря”, “извинете” и “моля” започнаха да се чуват все по-рядко.

На този толкова зле демократизиран откъм добри обноски фон децата ни започват да приличат на недорасли нагли гаменчета. И най-лошото е, че обществото просто не осъзнава това. Забелязваме го едва, когато заведем разглезеното си дете например в някой европейски музей или когато уж детските му пакости придобият леко зловещи размери. Точно така разлигавеният син на моя позната я докарваше до умиление с пакостите си из столичните ресторанти, докато един ден не разля гореща супа върху голото краче на едно пеленаче. Тогава нещата започнаха да стават опасни.

Що е то възпитано дете?

Ако питате баба си, вероятно ще ви каже да е добре сресано и чисто, да се къпе всяка седмица и да си учи уроците. Етикетът обаче далеч няма това предвид. Добрите обноски не са запазена територия за малки глезльовци, чийто майки и баби ги влачат по всякакви уроци. Те са начин да общуваш адекватно не само със себеподобните, но и с различните. Благодарение на етикета децата се научават да демонстрират мнението си, но и да приемат чуждото, да бъдат адекватни на всяка среда, дори тази, която ги стресира, да създават контакти и да излизат от неудобни ситуации. Днес въпросът за възпитанието е пряко свързан с адаптивността и изграждането на самочувствие. Във време, когато най-големият капитал са контактите и способността да общуваш, етикетът е много повече от сбор правила за добро поведение на масата или начини за правилно сядане на стол. Той е начин да се представиш добре, да продадеш идеите и възможностите си и да бъдеш отличен от тълпата.

Кога да започнете с възпитанието

Както се казва, от самото раждане. Храненето в определено време, спазването на добра хигиена, спането в отделна стая са част от първоначалното възпитание на детето. Не мислете обаче, че можете да научите едно новородено на кой знае какво. Фактическото запознаване с добрите обноски става едва след първата годинка. Започва като игра – прибирането на играчките в стаята, подреждането на масата, чистото хранене, елементарните поздрави. С времето става част от ежедневните ритуали. В Добрата Стара Англия например и до днес съществува практиката децата да се хранят на отделна маса. Тя е малка по размери, но на нея важат същите правила като на тази на големите. Децата се хранят на нея докато усвоят напълно и правилно етикета на масата. Едва тогава, когато мляскането, невъздържаното поведение и детските капризи отшумят, порасналите хлапета имат право да седнат на масата на възрастните и да се хранят заедно с тях.

В страна като нашата и с традиции като българските едва ли може да се очаква чак такава строга принципност в политиката на родителите. Все пак обаче правилата трябва да са правила. Добре е да ги обявите и да ги спазвате без компромиси. Затова нямате никакво извинение, ако храните детето си след втората му годинка. Не е оправдано и така “свободолюбивото” търчане и крещене на публични места, въпреки че у нас някак е естествено то да се приема с един единствен коментар – “дечица, какво да ги правиш?!…”

Какво може и трябва да знае възпитаният малък човек

  1. Първото, на което можете да научите детето, е да се храни правилно. Слагайте му детски прибори и салфетка и се хранете заедно с него.
  2. Имайте предвид, че децата корипат всичко, което сме. Внимавайте с изпуснатите неудобни думи, с разговорите по телефона на масата, с лошото настроение и сърдитите физиономии.
  3. Научете детето да се ръкува, да поздравява и да казва името си.
  4. Когато порасне малко повече, обяснете му, че разговорите на другите не се прекъсват и че трябва да се изслушваме.
  5. Със сигурност ще ви се случи да преживеете и така ужасното “детско тръшкане” , когато хлапето настоява за нещо и когато не го получи, просто ляга на земята и започва неистово да реве. Запазете спокойствие, обяснете със спокоен тон, че виждате колко е напрегнато и сте готови да го изчакате да се нареве, за да продължите да правите интересни неща заедно. След това наистина застанете някъде встрани и безразлично го наблюдавайте. Скоро ще му писне, защото ще разбере, че просто няма смисъл да се мори.
  6. Когато създавате правила, настоявайте да се изпълняват. Нека детето знае например, че предпазният колан в колата е задължителен, че говоренето с пълна уста е забранено и че всяко желание се съпровожда от думата “моля”.
  7. Когато детето израсте бебешката възраст, можете да наблегнете на социалното поведение. Учете го да се движи безопасно и правилно по улицата, обяснете му, че ресторантът, сладкарницата и магазинът не са стадиони, че боклуците се хвърлят в кошчетата и че спокойствието на всеки човек е важно.
  8. Най-лошото нещо, което можете да направите при възпитанието на децата си, е да ги заплашвате или изнудвате. Затова си спестете историите с кръвожадни баби яги и забравете за забраните от типа “Ако направиш еди какво си, няма да ти купя еди що си!” Обяснявайте, макар и по детски, защо налагате някакво ограничение и го правете настойчиво и с усмивка.
  9. Доброто възпитание не изисква непременно да влачите детето си навсякъде и да го превръщате в свой най-добър приятел. Децата не бива да поемат отговорността да познават живота ни в детайли и не всички места, на които ходим, са подходящи за тях.
  10. За да не превърнете обучението по елементарен етикет в досада, давайте на детето си свободата да играе и да има време за себе си. И не забравяйте, че вие сте най-прекият му пример във всяко отношение.
Tags:

Не вадете суперскъпо портмоне от чанта, която сте получили като бонус към женско списание и избягвайте “сладурския” кич

Преди години една симпатична млада китайка ме спря на централна улица в Париж, връчи ми куп евра без да ме познава и горещо ми се примоли с тях да купя което и да е портмоне от прескъпия магазин на Луи Вютон. Проблемът беше, че заради милионите копия на продукти от този бранд, на хора от азиатската раса разрешаваха да купят само по един артикул. Грабнах първото портмоне, което ми се мерна пред очите, китайката щастливо го взе на изхода и щедро ми остави да си взема данъка добавена стойност от гишето на летището като един вид хонорар за услугата. Оказа се, че с въпросното “добро дело” съм допринесла за просъществуването на световното пиратство, защото дни след това портмоненцето е било в ръцете на някой майстор от китайска фабричка, който го е разнищил до основи. И съвсем скоро по света са потекли стотици ментета на скъпото и класно портмоне. Не за пиратството обаче ми е думата. А за това, което го провокира в доста голяма степен – световната практика да демонстрираме благосъстоянието си чрез различни малки, но много скъпи аксесоари.

Подари ми нещо малко и скъпо!”

би казала средностатистическата съвременна мацка мъжемелачка. Всъщност и не само тя. В американския сватбен етикет е задължително мъжът, който предлага брак на своята избраница, да затвърди желанието си с пръстен с диамант. Разбира се, брандът трябва да е от Тифани нагоре и да струва петцифрено число. За да удовлетворят този каприз на бъдещите си булки, много мъже теглят кредити, които изплащат почти цял живот. Пръстенът с диамант обаче си остава основен символ на любовта и тъй като американците обичат символите, купуват нечовешки скъпи пръстени. Такава е практиката между другото и с всеки един аксесоар. Визитникът трябва да е кожен, скъп, най-добре със златен или платинен обков или специален знак. Портфейлът трябва да крещи високата си класа чрез изработката и логото си. Ако не са от благороден метал, слонова кост или седеф, ръкавелите не стават за носене. Иглата за вратовръзка е доста демоде, не ако я има, задължително е да е златна, пък може и с някой бляскав камък отгоре. Същото се отнася и за по-рядко срещаните аксесоари като калъф за писалка (много шик все пак!), калъф за мобилен телефон, ръкавици, аксесоари за пушене на пура или пък типично женската чантичка за грим.

Самата аз много обичам тези малки красиви предмети. Първо, защото ми доставя удоволствие да се наслаждавам на качествената им изработка, и второ, защото когато се носят добре и без излишна парадност, дават много информация за своя притежател.

Добрите послания на малките предмети

За да не изглеждате като парвеню, на което току-що са подарили нещо красиво, избирайте аксесоарите си според вкуса и мястото си в обществото. Няма смисъл с апломб да вадите суперскъпо портмоне от чанта, която сте получили като бонус към царевични пръчици или женско списание. Хората, които го правят, изглеждат малко като наточена селска лада със спойлери и скъпи джанти. Прави се на бентли, ама не става. Няма нищо лошо в това да имаш обикновено добре скроено портмоне или семпъл калъф за телефон от пет лева, след като те стоят добре и не се преструват на скъпи оригинали. Смисълът на етикета не е да купуваме и демонстрираме непременно скъпи придобивки, а да правим така, че целият комплекс, който носим, да ни изразява и да ни стои, независимо колко струва. Ако искате да изглеждате елегантно, просто избягвайте аксесоарите с кич стил – без пухчета, без блестящи камъчета, перца и снимки на футболисти или певици например.

Красивият скъп предмет най-често е такъв, защото в него е вложен много вкус, дизайнерска работа и отлична изработка. Това е, което го прави ценен и в този смисъл тази ценност не подлежи на модни течения. Затова и дизайнерските аксесоари нямат мода – те са класики и са скъпи независимо откога ги имате. Имам един приятел, който сега е на четиридесет и две години, но е получил своя скъп сак Луи Вютон за шестнайсетата си годишнина като подарък от родителите си. Носи го досега и се отнася с него като с произведение на изкуството – цени качеството на кожата му, механизма на закопчалките, малките детайли. Същото се отнася и за колекцията му от портфейли, в която има поне двайсет различни вида от перфектна кожа и уникална изработка.

Етикетните правила на качествените аксесоари

  1. Колкото и красиви и скъпи малки предмети да имате, не е нужно да ги демонстрирате – просто ги ползвайте нормално.
  2. Портфейлът не трябва да е претъпкан така, че да не може да се затвори. Избирайте си такъв с много отделения за кредитни карти и джобче за монети, което се затваря плътно. Портфейлът се съхранява във вътрешен джоб на сакото или в заден джоб на панталона. Не го оставяйте на масата, защото той се счита за не особено чист предмет и не е редно да стои там, където хората се хранят.
  3. Визитникът е много полезен аксесоар. Това е например един чудесен подарък за ваш китайски или японски партньор, защото те особено много ценят визитката и мястото, където я съхранявате. Когато получите визитка, грижливо я сложете във визитника пред този, който ви я дава. Добре е да имате и отделен визитник за своите картички, за да не ги вадите от задни джобове или мъжки чантички.
  4. Така популярните малки мъжки чанти, които някои господа носят диагонално през рамо, не са най-добрият аксесоар, с който можете да се представите някъде. По-добре да изберете по-голяма и красива мъжка чанта или работно куфарче. Слагайте го под стола, на който седите, не на масата.
  5. Ако носите ръкавели, не забравяйте да ги съобразите с часовника и дрехите си. Красивите ръкавели стоят страхотно и на по-спортен вид, стига ризата да е подходяща и в чудесно състояние.
  6. Часовникът е много важен аксесоар. Той носи информация за вас много повече от всеки друг аксесоар. Шестцифрените суми за часовници се дават от особено богати господа, които е малко вероятно да срещаме под път и над път. Има обаче и прекрасни и достатъчно качествени часовници, които също изискват определени правила на носене. Така например в дрес кода, познат като Black Tie часовникът е задължителен, докато в най-високия клас облекло – White Tie присъствието му е забранено. Идеята е, че събитието, на което сте поканени с този най-висок дрес код, изисква да му се посветите напълно и да не се интересувате колко е часа.
  7. Малката грим чантичка също трябва да бъде съобразена с тоалета на дамата и нейната чанта. Няма как да извадите несесер от лъскава розова мушама от скъп изискан клъч. В чантичките с малки обеми е по-добре да слагате малък несесер, в който може да се побере едно червило е една пудра – съвсем достатъчно е. Дамският несесер не се слага на масата за хранене. Според американския етикет на маса можете единствено да си оправите червилото, но пък според европейския всяка грим корекция се прави в будоара или тоалетната, а не на масата.
  8. С навлизането на смартфоните все по-малко хора използват тефтери и химикалки. Можете обаче да превърнете тези аксесоари в своя запазена марка – непременно ще ви запомнят, особено ако те са качествени и красиви. Избягвайте да носите тефтери или аксесоари, които сте получили като корпоративен подарък и носят логото на фирма, в която не работите. Чудесен вариант е да имате кожена папка със спирала и да добавяте нови листове в нея. Ако ползвате химикалка или още по-добре писалка, носете ги в калъфчеи ги съхранявайте на достъпно място, за да не ровите като магьосник в чантата си да ги търсите.
  9. Не е нужно да се вижда логото на вашия аксесоар. Достатъчно е да е стилен. То е като с костюмите – има хора, които умеят да носят среден клас костюми като богове и такива, които облечени в костюми за хиляди, изглеждат като клоуни. Правилото е просто – малкото е повече!
Tags: